Финансовата устойчивост след пандемията: мит или реалност?

В годините след пандемията на финансовите пазари постепенно се наложи една успокояваща теза: че световната икономика е доказала своята устойчивост. Банките остават добре капитализирани, безработицата в много развити икономики е ниска, пазарите поеха агресивното повишаване на лихвените проценти, а растежът — макар и скромен — не се срина. В сравнение с апокалиптичните прогнози от 2020 г., системата изглежда устоя.

Но устойчивостта е хлъзгаво понятие. Дали днешната привидна стабилност е доказателство за реална структурна сила, или е просто остатъчен ефект от извънредни политически интервенции? За бизнес лидерите и инвеститорите това разграничение е от съществено значение. Отговорът определя дали следващите години трябва да бъдат посрещнати с увереност — или с предпазливост.

Как изглежда „устойчивостта“ днес

На повърхността числата изглеждат окуражаващи. Основните банкови системи навлязоха в постпандемичния период с по-високи капиталови буфери в сравнение с времето преди глобалната финансова криза. Стрес тестовете показват, че банките могат да понесат значителни сътресения. Корпоративните баланси, особено в САЩ и части от Европа, се възползваха от години на ултраниски лихви, които позволиха на компаниите да рефинансират дълга си при изгодни условия. Домакинствата натрупаха спестявания по време на локдауните, което смекчи удара от инфлацията.

Междувременно очакваната вълна от фалити след бързото затягане на паричната политика до голяма степен не се материализира. Инфлацията се успокои, централните банки започнаха да обмислят намаляване на лихвите, а финансовите пазари се възстановиха. От тази гледна точка системата изглежда гъвкава, адаптивна и устойчива.

Това тълкуване обаче рискува да обърка способността за поемане на шокове с дългосрочната устойчивост.

Скритата конструкция на стабилността

Голяма част от днешната стабилност се опира на временни мерки, а не на трайни основи. Правителствата и централните банки реагираха на пандемията с безпрецедентни инструменти: фискални трансфери, гаранции за кредити, изкупуване на активи, регулаторни облекчения. Тези интервенции не само стабилизираха пазарите — те фундаментално промениха балансите в икономиката.

Публичният дълг рязко нарасна. Корпоративната задлъжнялост се увеличи, въпреки че разходите по обслужване на дълга останаха изкуствено ниски. Банките бяха защитени от незабавни загуби чрез мораториуми върху плащанията и облекчени капиталови изисквания.На практика рискът не беше елиминиран — той беше отложен и преразпределен.

С нормализирането на паричната политика системата не се срина. Но и не се адаптира напълно. Вместо това уязвимостите се преместиха в по-слабо видими области: небанкови финансови институции, силно задлъжнели компании, търговски недвижими имоти и държавни баланси в развиващи се и по-малки развити икономики.

С други думи, устойчивостта може да се дължи повече на отложена развръзка, отколкото на реална сила.

Възходът на „сянката“ във финансите

Една от най-подценяваните постпандемични промени е нарастващата роля на небанковия финансов сектор. Инвестиционни фондове, частни кредитни структури, застрахователи и пенсионни фондове вече заемат значителен дял в глобалното финансово посредничество.

Тези участници осигуряват гъвкавост и иновации, но са по-малко прозрачни, по-слабо регулирани и по-податливи на стадно поведение. В периоди на напрежение ликвидността може бързо да се изпари, което води до разпродажби и засилва пазарната волатилност. Централните банки все още могат да действат като стабилизиращ фактор, но институционалната рамка за управление на тези рискове остава непълна.

Устойчивост, която зависи от извънредни намеси на паричните власти, не е истинска устойчивост — тя е зависимост.

Корпоративните баланси: спокойствие преди изпитанието

За бизнеса постпандемичната среда изглеждаше подвеждащо благоприятна. Много компании фиксираха евтино финансиране преди покачването на лихвите. Маржовете бяха подкрепени от ценовата сила в условия на инфлация. Но този буфер постепенно изтънява.

С нарастването на разходите за рефинансиране и отслабването на търсенето разликата между силните и слабите компании ще се задълбочава. Силно задлъжнелите фирми, особено в сектори със структурни предизвикателства — като търговските имоти, традиционната търговия на дребно и въглеродно-интензивните индустрии — са изправени пред нарастващ натиск.

Тук устойчивостта ще бъде истински подложена на изпитание — не чрез агрегирани показатели, а чрез способността на системата да поема фалити без да предизвиква верижна реакция.

Държавните финанси: тихото ограничение

Публичните финанси са най-слабо обсъжданият стълб на постпандемичната устойчивост. Високите нива на дълг бяха управляеми, докато растежът надвишаваше лихвените проценти. Това уравнение става все по-неблагоприятно.

Фискалното пространство се свива точно когато нуждите нарастват — от застаряващо население до все по-големите разходи за отбрана и климатична адаптация. За държавите без резервни валути или дълбоки капиталови пазари полето за маневри е ограничено. Дори в развитите икономики политическите ограничения намаляват възможностите за контрациклична политика.

Рискът не е незабавна дългова криза, а постепенно ерозиране на политическата гъвкавост — което ще затрудни реакцията при бъдещи сътресения.

Мит или реалност?

Честният отговор е: и двете.

Постпандемичните финансови системи демонстрираха впечатляваща способност да поемат шокове. Институциите си извлякоха поуки от предишни кризи. Координацията на политиките проработи. Пазарите се адаптираха. Това е реален напредък.

Но устойчивостта остава условна. Тя зависи в голяма степен от доверието, кредибилността и готовността на публичния сектор да се намесва, когато частните системи се провалят. Структурните слабости — висока задлъжнялост, фрагментирана регулация, фискални ограничения — не са изчезнали. Те просто са променили формата си.

Какво означава това за бизнес лидерите?

За мениджърите и инвеститорите ключовият извод не е самодоволство, а подготовка.
•    Подлагайте балансите на стрес тестове при сценарии за по-дълго задържане на високи разходи за финансиране
•    Преоценявайте контрагентските и ликвидните рискове извън традиционната банкова система
•    Приемайте макроикономическата стабилност като променлива, а не като константа
•    Давайте приоритет на гъвкавостта пред задлъжнялостта

Постпандемичният свят се оказа по-малко крехък, отколкото се опасявахме — но и по-малко сигурен, отколкото заглавията предполагат.

Устойчивостта не е състояние. Тя е процес. А следващата фаза на този процес едва започва.

автор: Живко Роев