Светът на парите: Ако валутата имаше срок на годност

Немският икономист Силвио Гезел, когото наричат „забравеният пророк“, твърдял, че обществото и икономиката биха могли да процъфтяват, ако парите станат нетраен продукт. Известният журналист Джейкъб Бейнъм, лауреат на National Magazine Awards и получател на грант от Пулицъровия център, който в своите статии се стреми да разкрие човешкия опит във времена на криза, написа дълга статия за идеите на Гезел. Бейнъм се заинтересувал дали има връзка между парите и справедливостта. Публикуваме съкратен превод на статията*

Историята на парите е изпълнена с креативност и причудлива логика, както пише Джейкъб Голдщайн в книгата си „Парите. Увлекателната история на най-почитаното и проклинано изобретение на човечеството“. Преди появата на парите, хората разчитали на бартер — неудобна система на „взаимно посрещане на желанията“. Аз имам пшеница, а вие месо, и бихме могли да сключим сделка. Но за това трябва аз да искам вашето месо, а вие — моята пшеница. Това е изключително неефективно.

В много култури определени ценни предмети се използвали за откуп на невеста, покаяние или жертвоприношения. Това можели да бъдат каурийски раковини, едър рогат добитък, зъби от кашалот или глигани. Такива предмети изпълнявали две от функциите на парите: служели като единица за разплащане и средство за съхранение. Недостатъците на бартерната система не позволявали на тези предмети да изпълняват третата функция — да бъдат средство за обмен, неутрален ресурс, който може да се разменя за стока.

Парите, изпълняващи и трите функции, не съществували до около 600 г. пр.н.е., когато в Лидия (територия на днешна Турция) били създадени първите монети — парчета от злато и сребро с отпечатан лъв. Идеята била приета в Гърция, където хората започнали да разменят своите стоки за монети. Скоро парите започнали да се използват за заплащане на труд — те заменили плащането с храна, подслон и дрехи. Хората получили възможността да напуснат работа с лоши условия на труд и да търсят такава, която им харесва повече. Но това не зарадвало всички. Аристотел, например, се тревожел, че гърците в преследването на монети губят нещо важно. Много бързо богатството на човека започнало да се определя не само от труда и уменията му, но и от хитростта му. Един летен ден философът Талес предсказал, че в Гърция ще има добър добив на маслини. Още преди узряването на маслините той наел всички преси, с които се извличало масло от тях. Когато хората дошли при него със своята реколта, той забогатял. Днес бихме нарекли това бизнес усет.

С развитието на парите те ставали все по-символични. Първите книжни пари функционирали като дългови разписки, които винаги можели да се разменят за метални монети. В края на XIII век обаче монголският император Хубилай-хан създал книжни пари, които не били обезпечени с нищо. Те се считали за пари, защото така повелявал императорът. И хората повярвали. Такова доверие се проявявало отново и отново, особено с появата на фондовия пазар, централните банки и криптовалутите. За повечето хора в развитите страни днес парите са редове от данни. Те са абстрактни и абсурдни. Това е система от убеждения, език, обществен договор. Парите са доверие. Но правилата не са издълбани в камък.

Гледната точка на един самоук икономист

Преди повече от век немският предприемач и икономист-самоук Силвио Гезел предлага радикална реформа на паричната система. Той иска пари, които постепенно губят своята стойност. Гезел смята, че обичайните за обществото пари не са достатъчно добро средство за размяна. Човек с пълен с пари джоб и човек с пълен със стоки чувал представляват две различни ценности, дори ако пазарът е съгласен, че стоките могат да бъдат разменени за пари, смята той. Според Гезел само пари, които остаряват като вестник, гният като картофи, ръждясват като желязо и се изпаряват като етер, могат ефективно да се разменят за вестници, картофи, желязо и етер.

Гезел е роден през 1862 година на територията на днешна Белгия. В семейството му имало девет деца, като той бил седмото. Поради финансови трудности родителите му не могли да си позволят да плащат за неговото обучение, което го принудило да напусне училище и да започне работа в пощенската служба. На 20-годишна възраст Гезел заминава за Испания, а по-късно за Аржентина, където основава компания за внос на медицинско оборудване и завод за производство на картонени кутии.

През 1880-те години Аржентина преживява подем. Използвайки капитал, предоставен назаем от Европа, страната инвестира в железници и друга инфраструктура с цел да отвори своите ресурси за международна търговия. Въпреки това, дивидентите от тези проекти се връщат бавно, а страната трудно обслужва своя дълг. Междувременно инфлацията обезценява валутата, а реалните заплати на работниците намаляват. През 1890 година Аржентина обявява фалит по държавния си дълг в размер на почти 48 милиона британски лири. БВП на Аржентина спада с 11% за една година и страната изпада в дълбока рецесия.

Опитвайки се да се излекува от икономическите си проблеми, правителството на Аржентина започнало дефлационна политика. В резултат на това безработицата нараснала, а несигурността се увеличила, което довело до това, че хората започнали да трупат пари, вместо да ги харчат. Икономиката на страната застинала. Гезел смятал, че парите са достатъчни, но техните свойства — натрупване и дълготрайност — пречели на обръщението им. Когато няма доверие, парите изчезват от пазара. От този дисбаланс страдат тези, които живеят от своя труд.

Ако отида на пазара, за да продам кош с краставици, когато цените на храните падат, купувачът може да не ги купи, защото ще иска да го направи следващата седмица на по-ниска цена. Моите краставици няма да издържат една седмица, затова съм принуден да намаля цената. Така може да възникне дефлационна спирала. Френският икономист Пиер-Жозеф Прудон го изразил по следния начин: „Мислите, че парите са ключът, който отваря вратите на пазара. Това не е вярно: парите са резето, което ги заключва“.

Недостатъците на парите са дори по-големи, пише Гезел. Когато малки предприятия вземат заеми от банките, те трябва да плащат лихви на банките, което означава, че са принудени да повишават цените на своите стоки или да намаляват заплатите на работниците. Така лихвите представляват частна печалба за сметка на обществени разходи. На практика тези, които имат пари, стават по-богати, а тези, които нямат — по-бедни. И икономиката е пълна с такива примери.

За да се коригира социалната и икономическата несправедливост, Гезел съветва да се промени естеството на парите, така че да отразяват трайността на стоките, срещу които се разменят. Той разработва форма на пари с изтичащ срок на годност, свободна валута - фригел. На теория тя трябвало да функционира по следния начин: банкнотата от 100 щатски долара имала 52 графи с дати на гърба, където собственикът поставял печат от 10 цента всяка седмица, за да се увери, че банкнотата все още струва 100 щатски долара. Ако решите да я съхранявате цяла година, ще трябва да поставите на гърба ѝ 52 печата на  стойност 5,2 долара. По този начин банкнотата се обезценява с 5,2 % всяка година за сметка на този, който я съхранява.

При тази система стойността на парите би била индивидуална полза, а създаденият от тях доход - обществена полза. Правителството би могло да намали размера на допълнителните данъци и да подпомага по-ефективно безработните. Парите биха могли да се депозират в банка за съхранение и все пак да запазят стойността си, тъй като отговорността за допълнителните печати би преминала към банката. За да избегне това бреме, банката би се стремяла да отпуска заеми - т.е. да прехвърля отговорността за запазване на стойността на парите на други лица.

Свободните пари ще циркулират със скоростта на игра на „горещ картоф“. Вече нямаше да има „незаслужен доход“ на лихварите, които забогатяват от лихви. Вместо това икономическият успех на човека би бил пряко зависим от качеството на неговата работа и силата на неговите идеи. Гезел смятал, че това ще създаде Дарвинов естествен подбор в икономиката.

Новият „естествен икономически ред“ е трябвало да бъде придружен от реформа на поземлената собственост - „свободна земя“ - премахване на частната собственост върху земята. Гезел предвиждал правителството да компенсира собствениците на земя и след това да събира от тях рента, която да се използва за покриване на държавните разходи и за създаване на анюитети за жените, за да им помогне да постигнат икономическа независимост.

Въпреки че мнозина смятат Гезел за анархист еретик, идеите му са подкрепени от най-големите икономисти по онова време. В книгата си „Обща теория на заетостта, лихвата и парите“ Джон Мейнард Кейнс посвещава пет страници на Гезел, като го нарича „незаслужено забравен пророк“.

И това наистина се случило

Силвио Гезел умира от пневмония през 1930 г. на 67-годишна възраст. Същата година собственикът на неработеща въглищна мина близо до баварския град Шваненкирхен безуспешно се опитвал да получи кредит от банка, за да възобнови дейността си. Оказал се в задънена улица с традиционната финансова система, той се обърнал към Асоциацията на борсите Вара — група, създадена за реализиране на идеите на Гезел. Групата се съгласила да предостави на собственика на мината 50 000 вара — обесценяваща се валута, еквивалентна на 50 000 райхсмарки.

След това собственикът на мината събрал безработните миньори и ги попитал дали ще се върнат на работа, но не за законно платежно средство, а за тази нова валута. Те се съгласили, тъй като всякакви пари са по-добре от никакви. Собственикът на мината закупил храна, дрехи и стоки за дома от складове, които вече използвали вара като валута, и миньорите можели да ги купуват със заплатите си. Скоро и други предприятия в града пожелали да опитат същата схема. Тъй като валутата се обезценявала с 1% на месец, всички се стараели бързо да се отърват от нея, а паричното обращение било много динамично. Така вара напълно заменя райхсмарката в някои окръзи, което разтревожило големите банки и правителството. Свободната валута била забранена.

Две години по-късно, в австрийския град Вьоргл, идеите на Гезел отново оживели. През 1932 г. кметът на Вьоргл разработил план, според който австрийските шилинги били заменени със сертификати, които се обезценяват с 1% на месец. Гражданите, наети за ремонт на пътища, поставяне на улично осветление и строителство на мост, получавали сертификати вместо заплата, и така те бързо се разпространиха в цялата икономическа система. Хората плащали данъци предварително, за да успеят да ги покрият преди обезценяването на валутата. За една година сертификатите се обменяли средно 463 пъти, докато обикновеният шилинг — само 21 пъти.

Експериментът, наречен „Чудото на Вьоргл“, привлякъл вниманието на кметовете на други градове. Подобни програми били внедрени в 200 общини в Австрия. Въпреки това те бързо били отменени, тъй като според властите подкопавали правомощията на националната банка да издава валута. Идеите на Гезел били опитвани и в САЩ и Канада. През 1932 г. в Хавардън, щата Айова, в обръщение било пуснато ограничено количество пощенски марки за плащане на обществени дейности. Същата година подобна програма била стартирана в Анахайм, Калифорния. През 1933 г. щат Орегон опитал да отпечата пощенски сертификати на стойност 80 милиона долара, но Министерството на финансите на САЩ спряло този опит.

През 1933 г. икономистът Ървинг Фишър, който се наричал „скромен ученик на Силвио Гезел“, се опитал да убеди президента Франклин Делано Рузвелт да въведе като алтернатива на официалната валута национални пощенски марки и дори успял да убеди сенатор от Алабама да внесе законопроект, който да позволи пускането на до 1 милиард долара в обезценяваща се валута. Законопроектът обаче така и не стигнал до гласуване. Рузвелт, който се подготвял да се откаже от златния стандарт, се опасявал, че допълнителните икономически иновации биха имали твърде дестабилизиращ ефект.

Какво означава това днес

„Идеята на Гезел за обезценяващи се пари противоречи на всичко, което някога сме знаели за желаните свойства на парите“, казва Дейвид Андолфатто, бивш старши вицепрезидент на Фед  в Сейнт Луис и ръководител на катедрата по икономика в Университета на Маями. Но по време на икономическия спад след пандемията, Андолфатто осъзнал потенциалната стойност на обезценяващите се пари в условия на криза. Помощните чекове, които правителството разпратило на домакинствата, не оказали веднага желания ефект за стимулиране на икономиката, тъй като много хора ги спестявали, вместо да ги харчат. „Тук е парадоксът на пестеливостта“, обяснява Андолфатто. Това, което е добро за отделния човек, може да бъде лошо за обществото като цяло.

„А какво, ако им дадем чекове със срок на валидност?“,  запитал се Андолфатто. В статия, която написал през 2020 година, той нарекъл тази концепция „кредити с горещи пари“. Той отбелязал, че когато икономиката изпадне в криза, настъпва „нарушаване на координацията“, при което едни хора спират да харчат, а други спират да печелят. Задържането на пари във времена на страх създава самосбъдващо се пророчество, което още повече потиска икономиката. И така, може ли идеята на Гезел за срок на валидност на парите да бъде лек?

„Резултатът зависи от диагнозата“, казва Андолфатто. „Това е като да дадеш лекарство на здрав човек и на болен човек. Ако дадеш лекарството, то ще има някои странични ефекти. Ако човекът е здрав, няма да го направиш по-здрав. Може само да влошиш състоянието му. Но ако е болен, лекарството ще му помогне.“

Проблемът, според Андолфатто, е, че издаването на чекове със срок на валидност ще навреди на тези, които имат малко спестявания. Хората, които имат пари в банката, ще използват своите „горящи“ чекове като обикновени пари. А хората, които нямат спестявания, може да открият, че изчезващите пари ги принуждават да харчат повече от необходимото, без да правят нищо за стабилизиране на финансовото си положение.

„Парите като средство за обмен трябва също да бъдат средство за спестяване“, казва Виллем Бютер, бивш главен икономист на Citigroup. В икономиката на Гезел, продължава той, богатите просто ще съхраняват богатството си в друга форма — например в златни кюлчета или яхти — които могат да бъдат конвертирани в пари, когато искат да направят сделка.

Според Бютер, тези идеи могат да бъдат приложени в безналичната икономика. Но е трудно да си представим как днешното правителство практически би могло да въведе данък на Гезел върху твърдата валута: „Трябва да конфискувате парите, ако нямат печат. Това би било доста жестоко“.

През 1938 година Маслоу, който по-късно стана известен с „йерархията на потребностите“, прекара шест седмици с народа сиксика в провинция Алберта. Той откри общност, в която богатството не се измерваше с пари или собственост. „Най-богатият човек в техните очи е този, който почти няма нищо,“ пише той, „защото е дал всичко“.

За повечето от нас днес парите са гаранция. Живеем в култура, в която осигуряването на сигурност е от първостепенно значение. Казват ни: спестявайте пари за лечение, за да изпратите децата си в колеж, за пенсия. Но можем ли да имаме някаква гаранция (с пари или с нещо друго) за нашата сигурност?

В новата си книга „Епохата на несигурността“ Астра Тейлър пише: „Днес много от начините, по които се опитваме да се защитим и да защитим нашето общество — пари, собственост, имоти, полиция, армия — имат парадоксално свойство да подкопават именно тази сигурност, към която се стремим, и да ускоряват щетите, нанесени на икономиката, климата и живота на хората“. Негативните последици от безпрепятственото натрупване на богатство са очевидни за всички. Нарушенията на правата на човека, корупцията и опустошението на планетата — всичко това се оправдава с парите. Можем да си представим множество реинкарнации на парите, служащи на различни ценности. Установяването на такса за въглеродни емисии е един от начините за компенсиране на екологичните щети, нанесени от икономическия растеж. Всеобхватният базов доход и безплатното висше образование ще помогнат за преразпределяне и изравняване на финансовия и социалния капитал.

Има и по-радикални въпроси: какво, ако парите, които сте натрупали през целия си живот, умираха заедно с вас? Какво, ако застрахователите определяха сумата пари, необходима на хората за комфортен живот, а доходите бяха ограничени? Как би изглеждал един свят, в който трудолюбивата работа, а не само късметът, географското положение и привилегиите, определяше богатството на човека?

Гезел вярваше, че капитализмът е победил комунизма, но признаваше недостатъците на победилия икономически ред. „Изборът е между прогрес и гибел,“ пише той. Дали неговата идея за изчезваща валута е по-абсурдна от системата, която сме наследили? Може би най-голямото му постижение е напомнянето, че правилата на парите могат да бъдат измислени наново.

Източник: Noema