2025 г. ще бъде втората или третата най-гореща година в историята (след съответно 2024 и евентуално 2023 г.), откакто съществува модерната метеорология, посочи преди няколко седмици службата на Европейския съюз за изменение на климата „Коперник“. Всъщност немалко учени ще сметнат изминалата година за реално най-повлияната от климатичните промени, тъй като в предните две температурите бяха коригирани леко нагоре от силно проявление на метеорологичния феномен Ел Ниньо.

Че Земята се затопля, не е изненада. Тенденциите в измерванията на глобалните температури от години са еднозначни и демонстрират неизменно плавно повишаване в средногодишните температури в дългосрочен период. Съществува и голям научен консенсус за причината за това – човешката дейност. Хората – нациите по света – постигнаха много през последните десетилетия за разбирането на механизмите зад променящия се свят. През 2021 г. дори беше връчена Нобелова награда на пионерите в разработването на климатичния модел – Манабе, Хаселман и Паризи.

От разбирането до противодействието обаче пътят се оказа прекалено сложен. Човечеството се оказва неготово за необходимостта от глобално преосмисляне на икономиката, а по-меките мерки пропадат в бездната, отворила се от кризата на идентичността на западните общества. Вече усещаме ефектите от това навсякъде по света, а рискуваме 2025 г. да остане в историята и като момента, в който официално се отказахме да се качим на последния влак за една сравнително предсказуема и позната планета.

Все по-осезаема социална и икономическа цена

През изминалите 12 месеца климатичните рискове престанаха да бъдат фон и се превърнаха в един от основните фактори за осмисляне и планиране, включително за бизнеса. Рекордни горещи вълни и мащабни горски пожари на няколко континента нанесоха огромни материални щети, затвориха заводи, прекъснаха вериги за доставки и изостриха кризата с ресурсите. В САЩ наводненията в Тексас и пожарите в Калифорния ще струват десетки милиарди долари. В Южна и Югоизточна Азия и на Карибите исторически по сила урагани, циклони и мусонни дъждове, създаващи се от затоплящите се океани, оставиха след себе си хиляди жертви и много повече в нужда. Паралелно с това продължаващата суша в Амазония и Близкия изток постави под натиск селското стопанство и водните ресурси – два от най-чувствителните сектори за инвеститорите и правителствата. Още една психологическа граница беше премината – пострада фалшивото чувство за сигурност на по-богатите нации. То остана някъде в пепелта на изгорелите цели милионерски квартали в Лос Анджелис.

България не остана встрани от тази динамика. Лятото на 2025 г. беше сред най-горещите и най-сухите в съвременната история на страната. Средните температури бяха с +0,5 до +3°C над климатичната норма, а валежите на места достигнаха едва 7% от обичайните от 1950 г. насам. Високите температури допринесоха за масови полски и горски пожари и сериозни поражения върху добивите на основни култури. На този фон локални, но силни поройни валежи предизвикаха наводнения по Черноморието, включително с човешки жертви и разрушена инфраструктура в застроени рискови зони. По оценки на икономисти общите щети от климатично обусловени бедствия за годината достигат приблизително 1% от БВП – ниво, което поставя България сред по-уязвимите икономики в ЕС.

Отказваме ли се от целта 1,5°C?

Въпреки това 2025 г. може да бъде запомнена като годината, в която на практика без чак толкова много шум изоставихме надеждата причиненото от човешка дейност глобално затопляне да бъде ограничено до 1,5°C спрямо прединдустриалната епоха.

Границата от 1,5°C, очертана в Парижкото споразумение, не е просто случайно магическо число. Това е научно и политически обоснован праг на риск. Анализите на Междуправителствения панел за климатични промени (IPCC) показва, че при между 1,5 и 2°C глобално затопляне последствията нарастват не линейно, а рязко: още стотици милиони души ще са изложени на опасни горещи вълни, екстремните суши и наводнения ще стават значително по-чести, рискът от загуба на коралови рифове и критични екосистеми на практика ще се удвои, а вероятността от ускорена загуба на лед в Гренландия и Антарктида – съответно от по-бързо покачване на морското равнище – осезаемо ще се увеличи. В този смисъл 1,5°C е лимит, при който светът все още има реалистичен шанс да се адаптира без неконтролируеми социални, икономически и геополитически сътресения. Затова и най-уязвимите държави (особено малките островни и бедните страни) настояваха за него.

Светът за първи път надмина този праг в по-краткосрочен план в рамките на 2024 г., а анализи на ООН показват, че емисиите на парникови газове към 2035 г. ще намалеят с едва 12% при необходими и планирани 60%. Въпреки това през 2025 г. климатичната дипломация на практика натисна пауза, докато термометрите продължиха да вървят нагоре. Юнските преговори в Бон започнаха със спорове за климатично финансиране и търговски мерки и завършиха с минимален напредък по ключови теми като нови ангажименти за намаляване на емисиите и механизми за помощ към уязвимите държави. На COP30 в Белем, Бразилия, за провеждането на който беше изсечена масивно количество амазонска гора, световните лидери отново не успяха да се договорят за ясен и задължителен график за постепенно излизане от изкопаемите горива. Темата беше извадена от финалния текст, а вместо това бяха предложени доброволни пътни карти извън официалния процес по Парижкото споразумение. COP срещите винаги са били критикувани заради бавното темпо и наличието на впечатляващ брой лобисти за петролната индустрия, но този път експерти си позволиха да определят финалния документ като ясна победа за петролните държави.

Аналитичните доклади потвърждават усещането за застой. Последната оценка на Climate Action Tracker показва, че за четвърта поредна година прогнозите за глобално затопляне почти не са помръднали. При хипотеза, че ще останем на сегашния път и динамика на провежданите политики, светът още е на траектория около 2,6°C затопляне до края на века, а дори при пълно изпълнение на всички обещани цели пак ще сме в диапазона над 2°C. Според доклада Emissions Gap Report 2025: Off Target на UNEP новите национални планове само леко свалят очакваното затопляне – до около 2,3–2,5°C, а при текущите политики то може да достигне до 2,8°C.

Ефектът от това бездействие вече се очертава в числата. Световната метеорологична организация предупреждава за 70% шанс средната температура за периода 2025–2029 г. да надхвърли 1,5°C, което прави дългосрочното прескачане на прага почти неизбежно.

Глобална съдба в капана на вътрешната политика

Всъщност впечатлението през 2025 г. не е за застой, а за влошаване. Трудно ще подминем случващото се в САЩ, най-голямата икономика и исторически най-големият замърсител на атмосферата с парникови газове.

Встъпването във власт в началото на годината на администрацията на президента Тръмп обърка международната политика в много сфери, включително тази. Новият американски президент, отколешен климатичен скептик, заяви пред Общото събрание на ООН през септември, че климатичните промени са „най-голямата измама, извършена някога по света“, базирайки мнението си на псевдонаука и лични вярвания. В типичния си стил той действа доста решително и бързо съгласно своите убеждения. САЩ обявиха повторното си излизане от Парижкото споразумение (което трябва да се случи в началото на 2026 г. съгласно правилата) и въобще не изпратиха делегация до Белем. Във вътрешен план Тръмп направи всичко възможно да отмени всякакви законови актове, свързани с климата, да закрие или да ограничи до жизнен минимум персонала на важни звена, свързани с наблюдението в динамиката на природните явления, оряза субсидии за преход към по-чист транспорт, а научни доклади, свързани с климатичните промени, почнаха да изчезват от сайтовете на институциите. Паралелно – политиката на новото правителство е да се залага на ренесанс на изкопаемите горива – разширени концесии за нефт и газ, отслабени регулации и замразяване на ключови ветрови и соларни проекти на федерални земи.

Най-големият грях на Доналд Тръмп обаче е в разрушаването на внимателно изгражданото в десетилетията сред Втората световна война международно сътрудничество. И не става въпрос само за заявлението от най-големия замърсител, че не смята повече международните климатични правила за стратегически приоритет, с което подкопа доверието в глобалната рамка и цели. Климатичните промени са планетарен проблем и могат да бъдат решени само като такъв. Прогнозите на някои научни институти по отношение на дългосрочното влошаване на климата включват хипотеза за свят, в който всяка държава действа сама за себе си. Противопоставянето, навлизането на държавите в нова ожесточена надпревара в редица сфери – от търговията до военното дело – е най-негативният сценарий. А вече виждаме такова. Петролните страни настояват все повече на правото си да експлоатират изкопаемите си ресурси, както е правил западният свят в миналото, а други пък (включително ЕС) решават да върнат назад часовника по отношение на енергийните и индустриалните си политики, за да останат конкурентоспособни във все по-враждебна среда.

С поглед на изток

На този фон не всичко в енергийния преход е негативно. Докато Вашингтон спореше с науката, редица други държави – Китай, Индия и части от Глобалния юг – използваха 2025 г., за да ускорят инвестициите във възобновяеми източници и електрификация.

Китай е в особено добра позиция, като инсталира по около 3 GW слънчева мощност на ден в пика на 2025 г., вече надмина целите си за 2030 г. и си поставя по-амбициозни за 2035 г. Индия постига предварително целта половината от инсталирания ѝ електроенергиен капацитет да не е на изкопаеми горива, като използването на въглища дори леко намалява. Пакистан, след бум на соларни инсталации, отказа договорени доставки на втечнен газ от Катар, защото просто не му трябваха. А страни като Бразилия, Виетнам, Нигерия, Мароко, Етиопия, Непал и Чили инвестират масово в слънце, вятър, батерийни хъбове и електрифициран градски транспорт, често с китайска технология и финансиране. Китай обаче изнася технологиите за повечето от тези локални революции, а и осигурява и финансирането за някои от тях. Експортът на зелена енергия през 2025 г. от Китай надвишава 1,5 пъти този на изкопаемите петрол и газ на САЩ.

В тази картина може да изглежда, че ключовият бизнес въпрос вече не е дали преходът към нисковъглеродна икономика ще се случи, а къде ще бъде създадена новата индустриална стойност – в страните, които залагат на следващата вълна технологии, или в тези, които се опитват да запазят статуквото на изкопаемите горива.

Всичко това обаче ще е ирелевантно, ако глобалното затопляне премине определени критични точки, от които няма връщане назад. Защото все пак икономиката зависи от благосъстоянието на хората, рисковете от средата и глобалната стабилност.