Най-добрият начин да изпуснеш парата

Добре разбирах, че не си струва да изпращам това писмо. Написах го в състояние на гняв и разочарование, а всички знаем, че такива текстове не са умни.

И все пак, толкова ми се искаше да изпратя това писмо. Затова го пуснах на приятелка, която беше запозната със ситуацията и я попитах: „Да го изпратя ли?”

Тя веднага откликна: „Не днес! Ако изпитваш потребност веднага да го направиш, значи си подвластен на погрешни подбуди. Съгласен?”

„Да, - отговорих. – Благодаря!”

И след три минути изпратих писмото с копие до моята приятелка.

Тя буквално се шашна:„Защо? Какво се промени? Добре ли го обмисли?”

„Не, - отвърнах. – Разумът ми бе напълно съгласен с теб, но писмото бе изпратено не от разума, а от моите емоции. И от това, те се почувстваха толкова добре!”

По принцип, аз се държа професионално: съсредоточен съм и разсъдъчен, рационален, способен на съчувствие и разбиране. Но всичко това изисква усилия и от време навреме губя контрол над себе си. Тогава се изпълвам с агресивни послания. Подвиквам на палави деца. Озверявам, че в отдела за обслужване на клиенти умишлено не искат да ми влязат в положението. Може да се каже, че не умея да контролирам гнева си. Но проблемът не е в това – проблемът е в стреса.  Вечно съм под напрежение, а гневът е само последствие.

Когато стресът надделее, разумът нищо не може да направи. Със същия успех можеш да се опиташ да водиш аргументиран спор с разбеснял се бик.

Разумът и стресът говорят на различни езици. Разумът е  духовен, стресът - физиологичен. Разумът предпочита думите, стресът - действията. Разумът дава добри съвети, но решенията в крайна сметка вземат емоциите. И колкото по-старателно разумът потиска стреса, толкова по-взривоопасен става той.

Стресът е чудовище, което живее във всеки от нас, хранещо се от неопределеността. Любимото му блюдо е въпросът: „Ами, ако..?”

Ако презентацията се провали? Ако не одобрят проекта ми? Ако не стигне времето за приемане на бюджета? Ако инвеститорите не останат доволни от моите аргументи? Ако не успеем да спечелим това финансиране?

Колкото повече нараства неопределеността, толкова по-добре се храни чудовището. Накрая, става прекалено силно и изскача от тялото ви! БУУМ!

И тук става интересно: след експлозията настъпва тишина. Изпратих моето гневно писмо и се успокоих. Чудовището излезе и престана да ме яде отвътре. Разбира се, ще има последствия – но, това е друга история.

Сега по-важно е да намерим отговора на въпроса: как да изпускаме парата, без да натворим маса поразии през това време?

Мнозина се опитват да управляват стреса или направо да го игнорират.  Да го потиснат, да се издигнат над гнева си, да стиснат зъби.  Грешка – тези реакции само поощряват чудовището и то расте, докато не скъса веригата си, при това без самите да забелязваме как се случва това.

Има по-добро решение. Не се опитвайте да контролирате стреса. Танцувайте с него танго!

Чудовището надига глава? Добре, да го пуснем. Но при нашите условия. Задръжте още минутка, докато не намерите уединено място. И тогава, без неприятни последствия за себе си и за другите, му позволете да ви завладее. Викайте, тропайте с крака, размайхвайте юмруци. Вие сте извън кожата си! Какво наслаждение!

Стресът възниква тогава, когато човек се опитва да контролира дори и това, което му е неподвластно. Сиреч, когато се опитвате да управлявате и самия стрес, само го увеличавате. Ако му дадете физически изход, помага. Важното е да откриете обмислен и безопасен изход за изригването му.

Наскоро получих отговор от адресата, на когото изпратих злобното си послание. Ясно е, че бе недоволен. Показах мускули – той също. Но вече бях подготвен. Отидох в другата стая, и на воля ругах, тропах с крака и раздавах крошета във въздуха. След няколко минути ми олекна. И направих това, което трябваше да сторя от самото начало: взех телефона, обадих се, извиних се и разумно обсъдихме всичко, което трябваше да обсъдим.

Питър Брагмън, консултант по мениджмънт, за Harvard Business Review