Мисията възможна: Добивът може да работи с природозащитата

Наскоро бях поканен от Европейската комисия в Брюксел да презентирам работата ни по проекта на „Дънди Прешъс Металс“ за добив на златосъдържащи руди край Крумовград като най-добра практика в управлението на биоразнообразието в минния сектор. Аудиторията беше доста изненадана, че някой от България говори по подобна тема. Днес обаче си давам сметка, че тук твърде малко хора са наясно как природозащитата допринесе за изграждането на най-модерната златна мина в Европа, затова реших да опиша историята от моята лична гледна точка.

Запознахме се с хора от екипа на „Дънди Прешъс Металс“ в началото на 2008 г. Бяха чакали вече около три години за решение по Доклада по ОВОС за проекта Крумовград, но такова все още нямаше. Наскоро беше влязло в сила и законодателството за „Натура 2000“ и техният проект се беше оказал в защитена зона, което означаваше, че трябваше да правят и Оценка за съвместимост, а тогава опит с такива още нямаше. Ръководството на „Дънди“ смяташе, че това окончателно ще убие проекта… докато не опитахме по нов за България начин.

Разучихме проекта им – оказа се много по-добър и чист от имиджа си – и решихме, че можем да предложим изход от ситуацията, който да покаже желанието на инвеститора да работи прозрачно и в партньорство. Идеята беше да съберем екип от хора, които имат отлична репутация сред природозащитните НПО и да им дадем свободата да подобрят проекта, чрез работата си по него. Вярвахме, че консенсус може да бъде постигнат, ако има рационална дискусия и всяка страна покаже желание за промяна. „Дънди“ решиха, че в нормалните страни това е добър подход и ни дадоха зелена светлина.

После удивихме и експертите, към които се обърнахме с молба да направят Оценката за съвместимост – „Вие знаете ли кой съм аз? Никога няма да дам положителна оценка на този проект!“ – това беше стандартната реакция. След дълги уверения, че знаем в какво се хвърляме, събрахме екип от хора, в чиито професионализъм и честност никой член на природозащитната общност не се съмнява – все пак всички бяха по някакъв начин асоциирани с, а дори и лидери в някои водещи НПО.

Започнахме с първите срещи и посещения на място и малко по малко двата екипа се опознаха и заработиха. Натура експертите бързо се убедиха, че природозащитната стойност на голяма част от терена клони към нула – все пак почти всичко беше покрито с иглолистни монокултури, които не се отличават с особено биоразнообразие – и бързо започнаха с аргументирани предложения: „Може ли това хвостохранилище да се премести километър по-нагоре, че ми залива важно местообитание на костенурките?“ И страшно се изненадваха на готовността на „Дънди“ да погледне сериозно на препоръките им и да се съобрази с тях, натоварвайки бюджета на инвестицията.

В резултат на това взаимодействие, проектът накрая се оказа:

• върху площ от 85 вместо 250 хектара;
• с флотация вместо цианидно излужване с токсични вещества;
• с твърд, химически незамърсен отпадък, вместо класическо хвостохранилище, за което винаги съществува някакъв риск за разлив;
• с минимално ползване на свежи води и 100% ползване на водите от цялата територия на мината в оборот;
• със заустване, ако изобщо такова се наложи, на отпадъчни води с питейни качества;
• с рекултивация на големи площи по време на самия добив;

и много други промени, които го правят достоен за надпис „Образцова мина“.

Всичко това много улесни приемането на проекта от страна на властите, местното население и особено от значимите природозащитни организации. Становищата за Доклада за ОВОС на последните рязко промениха тона си – разбира се, без да стигат до изрично изказана подкрепа. Но поне участието им  в анти минните протести, които де-факто защитаваха запазване на местното статукво, видимо спадна. Разбира се, радикалните крила си останаха твърди като диамант – на тях рационални аргументи няма как да им повлияят. На общественото обсъждане уважавани експерти, които дълги години са доказвали лоялността си към природозащитната кауза, бяха обявени за „купени“, а аз бях персонално обвинен във всички възможни грехове на света.

После трябваше да преминем през ужасно много допълнителни бариери, за да можем днес да стигнем до тук: Видеото показва последната фаза на изграждане на мината и определено си струва!

ВИДЕО: https://www.youtube.com/watch?v=mZVrw94usrc

Цялата история може да изглежда като цветя и рози, но това е само привидно. Интегрирането на хора от природозащитната общност в съзидателна дейност, свързана със значими проекти на тежката индустрия, е изключително трудно. Във всеки един момент се налага да се преодоляват нови и неочаквани препятствия и предразсъдъци. Биолозите и еколозите рядко са много на „ти“ с инженерните приложения на химията и физиката, а и няма нужда да са, стига да не коментират точно такива теми. Трябва търпеливо да им се обяснява. Недоверието между тях и техническите екипи изисква достатъчен брой дни на терен, информация от първа ръка и споделени неволи – най-лесно се преодолява при съвместно бутане на затънал в калта джип.

Най-силната пречка обаче се оказа „другарският натиск“ – непрекъснатите опити на приятелите и колегите им с крайни разбирания да саботират проекта на принципа „Целта оправдава средствата“. Всеки един от Натура експертите бе подложен на психически тормоз, а нашата най-тежка задача беше да разсейваме съмненията, апелирайки към истината. Наложи се няколко пъти да правим скъпо струващи, мащабни проучвания и експерименти, които твърдо да отрекат всякакви възможни съмнения за оценката на въздействията или ефективността на мерките за ограничаването им.

Чест прави на целия екип по Оценката за съвместимост, че издържаха и останаха верни на имената и експертизата си, публично защитавайки резултатите. Когато разумни хора се запознаят с един проект в детайли, постараят се да разберат какво е възможно, виждат че нещата съвсем не са толкова страшни и на всичко могат да се намерят алтернативи. Нужни са обаче поне мъничко базово доверие, добронамереност и готовност за диалог. Последното се отнася и за инвеститорите, които в класическия български случай ревниво пазят всяко късче информация, с което по никакъв начин не помагат на процеса. Защото в обществената среда празни пространства не остават – ако едната страна не ги запълни с данни и информация, другата ще ги насити с полуистини и слухове, които инспирират преди всичко страх. И цялото нещо се превръща в окопна война, при която жертвите винаги са твърде много, а победата е Пирова.

Основният извод от цялата история: С природозащитниците може да се работи! Трудно е, но не е невъзможно, стига и двете страни да са готови на диалог. Поглеждайки назад, си давам сметка колко неща можеха да се объркат непоправимо, но наивността на младостта понякога е много мощен двигател, за който няма невъзможни неща. Щом ние успяваме, а това се случва вече неведнъж, значи и друг може. Дерзайте!