"Нашата" битка с интересите

Когато случайно попадам на новини, преса, радио и телевизионни предавания за данъци, субсидии, регулиране, правителствени и „европейски“ програми и проекти, винаги оставам с убеждението, че в тях има всичко друго, но не нормален възглед за предприемачеството и ролята му в обществото.

Много често прочетеното и чутото е обида за моята интелигентност. Продължителното внимание към такива изяви, струва ми се, изисква не малка доза мазохизъм. Странно е обаче, че наглед смислените и все пак далеч не редки опити да се говори по друг начин за икономика и бизнес не променят нещата и общото отношение.

Става дума за стандартно добри в представянето на предприемачеството, стопанската ситуация и бизнес средата в три месечни списания, няколко седмичника, поне четири портала в Интернет, една специализирана телевизия, шест нарочни предавания в относително популярни телевизии, около 1 000 книги на български - класически и съвременни обзори по история и теория на икономиката. Това е само за последните десетина години. Но от средата на XIX век в българската книжнина присъства задълбочено разбиране на предприемачеството. Но за това по-долу.

Обикновено, когато търсим причината за това вредно представяне на тези теми, ние се позоваваме на посланията на политически партии, народни представители, синдикати и журналисти. Но не обръщаме внимание на речта, с която те влияят върху средата (институциите, правилата на играта) за работа на предприемачеството.

Ще се опитам да обърна внимание на няколко речеви фигури и клишета.

„Ние“

Предприемачеството е откривателство в съчетаването на различни ресурси и създаването на нови. Политиките влияят на този процес по различни начини. Опасността от регулирането на средата, в която се извършва този процес идва не само от нарушаване на свободата на договаряне на начина , по който хората потребяват или спестяват, но преди всичко от това, че бива затруднявано предприемаческото откритие.

Речевата фигура, която може най много пречи на разбирането на предприемачеството е безотговорната употреба на „ние“, първо лице множествено число в притежателен смисъл и различни колективистки конотации на „българин“, „българско“, „наше“, „традиционно“ и пр.

„Ние“ е много често отправна точна в политическите послания.

Емпирично то е дадено на отделния човек чрез неговите близки, приятели и професионални и други общности, сред които се стихийно се формира някаква форма на доверие. Те се разбират „от една дума“, по подразбиране. При политиците положението е същото, но при тях „ние“ трябва да се определи от „те“ – такова е правилото на съревнованието между политическите партии в условията на представителна демокрация.

Макар „ние“ в политиката да има същата опитна даденост като при нормалните хора, тя изисква два типа размиване на смисъла на това местоимение.

Първото е чрез отграничаване и разграничаване. Моята „партия“, както следва от значението на думата е част от обществото. За да се бъде разпозната, тя трябва да се отблъсне от другите. В контекста на политическото съревнование „те“ са „врагове“ или поне неспособните, корумпираните, жадните и каквото още ви хрумне като определение, възникнало от злобата на деня.

Вторият тип объркване на смисъла на „ние“ изисква точно противоположния реторичен трик – партията като „част“ трябва да стане „ наша“ за много хора, в идеалния случай – обща за всички. Следователно: другите са частни, ние сме всеобщи.

От лекция на колегата Пенчо Д. Пенчев преди две години разбрах, че през 1867 г. Петко Р. Славейков бил написал следното: „Казва ли някой, че не мисли за себе си, че всичко върши за другите, за света, само за големите идеи и за други таквиз хубави работи – недей го верува, защото е против природата и не е естествено”.

Кое не би било противоестествено? Отъждествяването с „България“, „българина“, „българите“ изглежда напълно естествено. Някои неща в този смисъл са направо наши. Например „отборът ни по художествена гимнастика“, „нашите планински курорти“, „черноморското ни крайбрежие“, „българските полезни изкопаеми“. Всичко това е мое или ваше по много особен начин.

Отборът е повече на неговите спонсори, един от тях – ако правилно си спомням – е Дънди Прешъс Металс, а не мой. Особено ако не следя изявите му. Курортът е на тези които притежават, управляват или имат собственост там. Другите ние може да сме готови да им платим за услугите, които ни предоставят, а може и да не им платим, защото предпочитане да караме ски и сноуборд в Алпите или да посетим не Черно, а Бяло море. Полезните изкопаеми са първо полезни за онези, които ги стопанисват и добиват за момента на концесия, за концедента, който в най-общия случай е държавно учреждение, чрез избора на онези, които пък са назначили чиновниците.

„Битки“ и „интереси“

Понеже другите партии са врагове, с тях се водят „борби“ и „битки“. В основата на политиката винаги са някакви конфликти – действителни, но мнимите и измислените вършат дори по-добра работа. Защото няма какво да се разрешава, поне на първо време.

В момента се води „битката за София“, а тази за Русе била загубена – не е съвсем ясно от кого и защо. Това не са мои битки, най-много да се скарам на някой роднина, ако не съм съгласен с избора им на кандидат-кмет. Но това едва ли ще е чак конфликт или борба.

Врагът може да бъде вътрешен и външен. Той при другите партии е по-частен като интерес, от интереса, които „ние представляваме“. Партиите непрекъснато трябва да са се изкарват по-национални, всеобщи. В този смисъл те поддържат често и илюзията за конфликт с някой измислен враг, от който някой, например страната трябва да бъде спасена.

Този враг трябва да бъде по необходимост малцинство.

„Частните интереси“ са основно обяснение на медиите и коментаторите, че в даден отрасъл или обществено начинание нещата не вървят както трябва.

Между другото, от латински, интерес означава „между“-„съществуване“, споделена същност или битие, нещо което цениш и имаш право на претенция към него.

Частното, малцинството във всяка общност са богатите (защото не всички могат да бъдат еднакво богати), предприемачите, търговците, банкерите и всички „други“ – като „евреите“, „циганите“, пришълците (емигранти или бежанци) и изобщо чужденците. Срещу тях се организират кампании и фронтове за спасение и срещу тях може да бъде водено настъпление, атака от парламентарната трибуна.

Предполагаемият конфликт с тях може да бъде основание за „борба за прогресивно данъчно облагане, премахване на равния за всички подоходен данък. Нищо, че при пропорционалното облагане богатите плащат толкова повече, колкото по-голям доход получават.

Или да има „битка с безработицата“ и ниските доходи, която най-често придобива формата на борба с работодателите и скрито облагане на инвестициите, което пък води до по-малко работни места. Нищо, че проблемът с безработицата е проблем с това, че работодателите нямат работа.

Банкерите и кредиторите (например при небанковото финансиране) са класически врагове. Няма значение, че кредитополучателите всъщност вземат пари от самите себе си в бъдеще, че лихвата в основата си е цената на тяхното желание да разполагат с определи финанси сега, не в бъдеще и че длъжникът често би предпочел да вземе повече, а да върне по-малко.

Предполага се негласно, че търговецът (продавачът) има повече власт при сделката от купувача и потребителя и трябва да бъде регулиран. Това ще рече, че първият по-често „печели“, а вторият по-често „губи“. Но това е така, само ако няма конкуренция между продавачите. И следователно трябва да се ограничат печалбите.

Още през 1962 г. Иван Богоров описва колко по-западнала е България от съседна Сърбия и привежда факти за това, колко по-предприемчиви са евреите от българите в Пловдив. А по повод печалбата и конкуренцията смята, че те са смисъла на живота: „онова, което одушевлява всичкий тоз свят... То е нуждата, то е ползата, то е слободното надварване”. С „чужденците“ нещата са още по-сложни.

Чуждестранните инвеститори са местни юридически лица и данъкоплатци. Те са мобилизирали външни спестявания, за да открият или поставят в по-изгодна употреба някакъв местен ресурс, който по някаква причина е бил изцяло или непълно оползотворен, или е бил използван по не добър (например за околната среда) начин. И друг път съм имал случай да привеждам статистика, според която повечето от новите инвестиции в икономиката на България са бивши преки чуждестранни инвестиции.

Неприязънта към чужденците в икономиката има много нездравословни проявления. Има данни, че наскоро актуализираните законови мерки срещу изпирането на пари се прилагат така, че дори първокласни компании и предприемачи трудно откриват дори банкови сметки в България. България е единствената членка на ЕС, в която една държавна институция ДКЕВР през 2013 г. фактически завежда дело в Комисията срещу договори, подписани от български правителства през 2001 г. и потвърдени от други правителства и организации след това. Пак тук народни представители пропагандират или направо внасят законопроекти за изземване на финансирани с чуждестранни, обикновено западни, капитали. Или пък направо организират опити за такова изземване.

Крайният случай на тази логика е изземването и/или изкупуването на частни предприятия, за да бъдат отдадени за управление на онези, които са назначени от временно управляващите и представляващи националния интерес.