Как се развива трансатлантическата връзка

От създаването през 1949 г. НАТО е основата на европейската отбрана, обвързвайки в единна военна мощ способностите на страните членки чрез общо планиране и провеждане на операции, изграждане на бойни способности, логистика, стандартизация, разузнаване и др. Чрез Алианса Съединените щати са обвързани с отбраната на Европа. Военното командване на НАТО е подчинено на американски офицер, който същевременно е командващ на въоръжените сили на САЩ в Европа, наброяващи 100 хиляди военнослужещи. САЩ предоставят 70% от общите способности на НАТО, включително такива, с каквито европейските армии не разполагат – системи за разузнаване, командване и контрол, въздушно презареждане, мобилност, логистика и други. САЩ имат незаменима роля за ядрено сдържане на НАТО чрез ядрения си арсенал, част от който е разположен в някои европейски държави. Именно стратегическият паритет в ядреното оръжие между САЩ и СССР, а впоследствие между САЩ и Русия, е съществен елемент във възпирането и предотвратяване на конфликти.

Новата администрацията във Вашингтон даде сигнали за пренареждане на отношения им с Европа, което постави много въпроси относно ангажираността на САЩ в европейската сигурност и отбрана. САЩ ще се преориентират към Азиатско-Тихоокеанския регион и все по-малко ще бъдат ангажирани с Европа. На този фон повечето европейски страни увеличават разходите си за отбрана, каквото бе настояването на президента Тръмп, но политиците остават предпазливи в дългосрочните оценки на трансатлантическата връзка и бъдещето на НАТО, тъй като отдръпването на Америка от европейската отбрана ще бъда много сериозно предизвикателство.

ВЪЗМОЖНА ЛИ Е ОБЩА ЕВРОПЕЙСКА АРМИЯ?

Идеята за европейска отбрана, независима от САЩ и извън НАТО, не е нова. Още през 1954 г. Франция предлага създаването на Европейска отбранителна общност, която само две години по-късно катастрофира във френския парламент. Западноевропейският съюз просъществува от 1954 до 2011 г., но никога не успя да се развие като надеждна отбранителна система. 

Нов тласък на Европейската отбрана бе даден с договора от Лисабон от 2009 г., с който се създаде правна рамка за по-тясно отбранително сътрудничество в рамките на ЕС и се въведе клаузата за обща отбрана, подобна на член 5 на НАТО. Бяха създадени Европейската агенция за отбрана, Европейският военен щаб, Постоянното структурирано сътрудничество, Европейският фонд за отбрана. Проведени бяха няколко военни операции извън територията на Съюза. Бяха приети Стратегическият компас и Стратегията за европейска отбранителна индустриална и технологична база. В последната комисия има Комисар по отбраната.

Причините Европа да е икономически гигант, но джудже в отбраната са различни, но в основата са грешни политически преценки на средата на сигурност, липсата на воля за промяна и нежелание за заделяне на повече средства в тази посока.

След падането на Желязната завеса европейците приеха, че рискът от нова голяма война на континента е незначителен, а по-тясното икономическо и търговско сътрудничество между държавите ще гарантира мира и поради това военните сили ще играят все по-малка роля. Руската военна агресия срещу Украйна и заявките на Москва за възсъздаване на сферите на влияние от Студената война показаха, че това е било пожелателно мислене.

Пожелателна се оказа и преценката на европейците, че САЩ ще бъдат постоянно ангажирани с отбраната на Европа и ще предоставят необходимите военни способности. Някои дори се опасяваха, че еманципирането на Европа в сигурността може да отблъсне САЩ, поради което дълги години блокираха изграждането на европейски отбранителни способности. Друга група държави, сред които и България, не искаха да се дублират дейности между ЕС и НАТО, за да не се плаща двойно.

В резултат Европа не е готова да организира собствената си отбрана и да се изправи пред нарасналите заплахи. Армиите на държавите членки се нуждаят от допълнително въоръжение, военните производства са с намален капацитет, но най-вече – няма го този механизъм, който, подобно на НАТО, да създаде от отделните европейски армии единна военна сила. 

ВЪЗМОЖНИ ВАРИАНТИ ЗА ЕВРОПЕЙСКАТА ОТБРАНА

Предвид състоянието на европейска интеграция и различията между държавите по въпросите на сигурността на този етап изключвам възможността за създаване на обща европейска армия, а армиите на държавите членки ще останат национална отговорност и под национален суверенитет. За обща отбрана е необходимо да се изгради механизъм за координиране, планиране и провеждане на съвместни операции и именно в това ще се съсредоточат усилията на ЕС. Няколко са основните варианти, които България следва да прецени според интереса си.

Първият е НАТО да продължи да бъде в основата на отбраната на Европа. Предвид политиката на администрацията на президента Тръмп този вариант в чист вид не е изключен, но е по-скоро нереалистичен.

Вторият вариант представлява изграждане на силна европейска компонента в рамките на НАТО с възможност ЕС да използва общите структури на Алианса за свои операции при засилено участие на европейските страни и при променени ангажименти на САЩ. Такъв вариант е възможен и би отговорил на заплахите, произтичащи от Русия. Неясно е дали страни като Великобритания и Турция, които са членове на НАТО, но не и на ЕС, ще приемат подобен модел и ако да, при какви условия. Друг въпрос се отнася до ядрените гаранции от страна на САЩ към Европа.

Трети подход е изграждане на самостоятелна отбрана в рамките на ЕС. За целта ще са необходими време, много средства и усилия. за да се развият европейски способности и да се изградят структури и механизми, подобни на НАТО. На този етап този вариант трудно може да се реализира, но е обоснован от гледна точка на европейската интерграция и геостратегическата обстановка.

В неговите рамки са възможни два подварианта, свързани с ролята на отделните държави членки в общата отбрана. Според единия всички държави от ЕС следва да участват в общата отбрана (и сигурност) на равни начала. Другият е изграждане на засилено сътрудничество между няколко  страни, които формират своеобразен център на вземане решения. Останалите държави остават в своеобразна периферия, като по този начин се намалява възможността за влияние върху решенията на евроскептични държави, като Унгария например. И двата подхода са възможни с оглед на Договора за ЕС. 

Четвъртият вариант представлява различни форми на коалиции с държави извън ЕС за изграждане на европейска отбрана. Свидетели сме на подобни дискусии по отношение на възможни военни гаранции за Украйна. Този вариант не е изключен, но основният въпрос при него е какво се случва със страните, които ще останат извън тези коалиции.

Всички варианти за изграждането на европейска отбрана са възможни и отворени за обсъждане. До голяма степен решението ще зависи от това как ще спре войната в Украйна и какви ще бъдат условията и гаранциите, които Европа и САЩ ще предоставят.

ПАРИ, ПАРИ, ПОВЕЧЕ ПАРИ ЗА ОТБРАНА

Средствата за отбрана са функция на оценката на рисковете и заплахите. През годините на Студената война европейските страни в НАТО заделят за отбрана средно 3,2% от БВП, а САЩ – около 6%. След разпада на СССР и Варшавския договор следва рязък спад на отбранителните бюджети, като през първото десетилетие на XXI век те са около 1,7% от БВП за европейските страни, респективно 3,5–4% за САЩ. В резултат на съкратените бюджети се намалява броя на военнослужещите, въоръженията и военното производство. С оглед на новите заплахи от Русия през 2014 г. страните – членки на НАТО, решиха да повишат разходите си за отбрана до 2% от БВП.

Кумулативно бюджетите за отбрана на страните – членки на ЕС, са около 330 млрд. евро годишно, но това явно не е достатъчно да се навакса изгубеното време и да се създадат нови военни способности в относително кратък период. Ето защо Европейската комисия излезе с инициативата „Превъоръжи Европа“, която предвижда привличане на допълнителни 800 млрд. евро за отбрана през следващите години. Тези средства трябва да бъдат осигурени чрез бюджетите на отделните държави и банкови заеми. Очаква се в следващия бюджет на ЕС да има допълнително около 100 млрд. евро за общи проекти в отбраната.

На пръв поглед всичко това изглежда впечатляващо, ако не бяха въпросите. Първо, не всички правителства изразяват съгласие за значително увеличение на средствата за отбрана. Второ, армиите ще получат новото въоръжение след 3 до 5 години, ако бъдат поръчани веднага. На трето място европейските политици искат предприятията веднага да увеличат капацитета си и да произвеждат повече, докато бизнесът иска да види реални договори и реални пари, за да инвестира в по-голямо производство. На следващо място не е ясно дали предприятията могат да произведат системи въоръжения, базирани на изкуствен интелект, автономни системи и т.н., за да не получат армиите новопроизведени оръжия, но по стари образци.

Стои и въпросът дали с европейски пари да се купува единствено продукция, произведена в Европа, или да се отвори възможността да се поръчва от други страни. Последното не е само въпрос на бързина на придобиването, но и въпрос на суверенитет. Например, както стана ясно в Украйна, Съединените щати имат възможност дистанционно да изключват някои от системите на самолетите Ф-16. Релевантен е въпросът дали САЩ могат да изключат американски военни системи, продадени на европейски страни. От друга страна, производствата на Европа и САЩ в голяма степен са свързани чрез части и технологии и трудно могат да се разделят.

Необходимо е да се помисли и как да се стимулира съвместното производство и закупуване на въоръжение, за да се преодолее раздробеността и неефективността на европейската отбранителна промишленост.

КЪДЕ СМЕ НИЕ?

България е сред страните, които заделят 2% от БВП за отбрана, но тези средства не са достатъчни за изпълнение на амбициозната модернизираща програма за подмяна на старата съветска военна техника с нова по стандартите на НАТО. Не е ясно доколко българската индустрия може да участва в модернизирането на българската армия, за да може поне част от средствата да се реинвестират в страната. България има развита военнопромишлена база, но основното производство на оръжейните ни предприятия е по стандарти, различни от НАТО и ЕС. Ето защо трябва да се търсят нетрадиционни решения, като например още на ниво планиране на способности да се уточнява с българските фирми какво могат да произведат за нуждите на българската армия. Друго решение би било пряко обвързване на покупките на нова техника с ангажимент на чуждите компании да инвестират в местно производство. Целесъобразно е да се обсъди възможността за организиране на производства на нишови иновативни продукти за отбраната, като за това се акумулира сериозен изследователски, финансов и производствен потенциал от страна на държавата, така че да станем водещ производител. За всичко това обаче трябва ясна визия, силна политическа воля и активна роля на държавата.

България е в непосредствена близост до войната в Украйна и до други конфликтни региони, което я излага на по-високи рискове и заплахи. Ето защо интересът ни е да бъдем в кръга държави в ЕС, които вземат решения, и да имаме пълните гаранции от съюзниците за териториалната цялост и сигурността ни. Поради тази причина е необходимо да отстояваме ясна проевропейска позиция за бъдещата отбрана и сигурност.