Българската олигархия владее 9% от икономиката

Според речниците олигархия (гръц. ὀλιγαρχία - oligarchia) означава власт на малцина. Как точно тази дума стана популярна сред политиците, медиите, а днес е любима на за бунтуващата се улица не е съвсем ясно. Според някои е внесена от Русия, на само защото добре описва българската реалност, а и защото случилото се в двете страни си прилича.

В Русия понятието олигарх получава популярност през втората половина на 90. години и като, че ли целта му е да се разграничат тези „най-влиятелни бизнесмени“ от “силоваците“. В „силови структури“* , подобно на България влизат спортисти, бивши служители от милицията и службите, бивши затворници. Характерното за „силоваците“ е, че те правят бизнес структурите си отдолу на горе, магазин след магазин, улица след улица, град след град. При олигарсите всичко е обратно, всичко се случва „от горе на долу“. Влиянието е през политиката - висши чиновници, депутати, министри и най-вече администрацията на президента и самия президент (в Русия) осигуряват завладяването на банки, региони и цели индустрии. За разлика от останалата част на Източна Европа размерите на Русия и огромните природните ресурси създават чудовищни икономически групировки.

Първоначалното преразпределяне на богатството завършва с края на първия президентски мандат на Борис Елцин (16 юни 1996 г.). Тогава руските медии започват да използват иронично термина "семибанкирщина" като имат предвид седемте големи финансово-промишлени групи. Понятието е по аналогия с периода на „Семибоя́рщината“, времената от началото на 17 в. когато 7 боляри се обединяват, за да управляват Русия. Много от първите руски олигарси са вече минало - Борис Березовский - ЛогоВаз, Михаил Ходорковский — Роспром Груп Менатеп, Михаил Фридман - Альфа-Групп, Пётр Авен — Альфа-Групп, Владимир Гусинский — Мост Груп, Владимир Потанин — Онэксимбанк, Александр Смоленский — СБС-Агро, Банк Столичный, Владимир Виноградов — Инкомбанк, Виталий Малкин - Российский кредит.

Терминът олигарх, обаче става най-популярен обясняващ властта на „малцината в Русия“. Днес в класациите на първите 100 най –богати хора на планетата 10 са руски милиардери, а в общата класация на всички лица с над 1 млрд. долара от общо 1300 души 120 са руснаците.

В България още през 1993 г. придобилите богатство чрез политиците се опитват да се разграничат от „борчетата“. Появилата се Г-13 включва „най-големите национално отговорни бизнесмени“, но за олигарси още дълго време няма да се говори. Подобно на Русия и тук чрез държавата се завземаха предприятия и банки. Поради мораториума върху приватизацията у нас се разви моделът за контрола на „входа и изхода“. Можем да си припомни как го правеше „Мултигруп“ с „Кремиковци“ и „Химко“. Едни фирми доставяха суровини други купуваха продукцията на държавните предприятия. Загубата оставаше за държавните предприятия. Подобна бе съдбата и на „Балканбанк“. Или „иновацията „Трон“ със завземане с един от най-важните технологични ресурси - честотата за GSM. Може да продължим да изброяване „Турист банк“, „Нове“ и т.н.

Заслужава да се отбележи, че в Източна Европа темата за олигархията е нещо, за което не трябва да се обяснява както в останалата част на Европа и САЩ. Всички я разбират. Причината е, че процесите на преход към пазарна икономика са еднакви. В началото се оказа, че комунистическите елити са сменени от демократично избраните политици. Новите елити, обаче бързо разбират, че поради „съветския тип държава“ правителството „седи“ върху цялото богатство на нацията. Нека припомним, че когато започна „преходът“, собствеността в страните от СИВ беше 90-100% държавна. Заводи, банки, инфраструктура, природни богатства всичко. Оказа се, че избраните за кратко депутати и министри могат да разполагат тотално с това богатство. И нещо повече в рамките на няколко години абстрактната „собственост на народа“ трябваше да стане частна собственост. Подобно на всеки пазар и при политическия естествените процеси водеха до концентрация. След като избраните получаваха едно предприятие, лесно получаваха второ и трето като плащаха от първото за следващите. След това идваха банките и кръгът се завърташе. Икономическите групи с по-силни политически покровители изяждаха тези с по-слабите. След няколко хранителни цикъла броят на хищниците силно намаляваше, но те ставаха свръх големи.

В България някои от ранните олигарси вече никой не помни. В страната се случиха много неща. Масирани банкови фалити от 1996 г. Огромно политическо преразпределяне на собственост през 1997-2001 г. Абордаж на фондовете за масова приватизация и РМД-та (работническо мениджърските дружества). Завземане на предприсъединителните фондове от ЕС. И накрая икономическа криза започнала през 2008 г.

Когато говорим за българските олигарси сравнявайки ги с руските възникват ред съмнения в адекватността на понятието. Съществуват няколко важни различия. На първо място са възможностите на държавата. За руската националистическа идеология ясно е дефиниран интересът да превърне своите частни компании в глобални корпорации. Да завземе част от световния пазар след като по-време на студената война това е било невъзможно. За руските политици и руската администрация, олигарсите са инструмент за световно влияние. Тя защитава вътрешните им пазари. От нефта и газа до диамантите и редките метали добивът е позволен само за руски собственици. Държавата подпомага завземането на чужди пазари тя осигурява евтини кредити, освобождава от данъци и дори оказва дипломатически натиск за придобиване на собственост на чужди територии.

За българската държава това е невъзможно. Това, което българските политици могат да си позволят без да предизвикат реакция в ЕС и световните чиновници е да защитят малки пазарни ниши. Като например инфраструктурни проекти, хазарта, земеделието, боклука, ВЕИ.

Освен малките размери и международните договори, политическата власт в България постоянно се сменя. В последните 23 години нито една партия не спечели втори последователен мандат в парламента. Въпреки, че някои от големите български групи успяват да запазят канали за влияние върху почти всяко правителство фаворитите постоянно се сменят.

В този план вероятно по-доброто понятие описващо едрия български бизнес е клиентелизъм и съответно клиентелисти. Тук бихме могли да условно да разграничим големите клиентелни структери имащи влияние на национално ниво и мести клиентелисти контролиращи обикновено част от локалната икономика. Втората група е също много интересна, но целта на този текст са големите. При тях също може да различим поне две групи.

Първата е свързана с агресивния пиар. Използват се различни техники за самореклама и лобизъм – от медийни кампании до купуване на политици и партии. Създават се или се купуват средства за масово осведомяване (и техни представители), осигурявайки си постоянна реклама или черен пиар на противниците. Нищо различно от известната руска схема на Березовски с превръщането на медийната власт в политическа и оттам трансформирането й в икономическа.

Втората група, следваше стратегията на „невидимост“. Собствеността върху компаниите и активите се прикрива с разнообразни техники през български и чужди юридически и физически лица. За целта се използват офшорни регистрации, компании и фондове с анонимни собственици и дори големи мултинационални корпорации, от които се купува правото за продаване на марката в страната, франчайз и т.н. Чрез доверени управители, наемани чрез доверени посредници, се завземат и основават нови фирми, холдинги, купуват се активи. Дори и близките на клиентелния бос не знаят къде свършва империята.

Категория клиентелист като, че ли е достатъчно добра, за да обхване и обясни не пазарните концентрации в старите пазарни икономики на Балканите. Тук се говори за семейства. Например в Турция за Коч, Шахенк, Сабанджъ, Юлкер и т.н., в Гърция за Лацис, Кокалис, Копелузос Вардиноянис и т.н.) При новите пазарни икономики подобни на нас национално влиятелни клиентелисти може да открием лесно в Сърбия, Хърватия, Румъния и други балкански страни.

Съществуват обаче два основни въпроса за българските олигарси или големи клиентелисти. Първия - колко голямо е влиянието им в икономиката на страната? Вторият е какви са ползите и щетите от олигархията за страната?

За да отговорим на първия е необходимо да можем да оценим каква част от БВП на България е под техен контрол. Подобна оценка е по силите на голям изследователски институт. Основната причина е, че трябва да знаем колко е добавената стойност, която всяка от компаниите на големите български клиентелисти прибавя към БВП. По-лесното решение е да се видят годишните продажби на съответните компании. Тук отново има безкрайно количество затруднения, защото трябва специално изследване за това дали една компания принадлежи към дадена икономическа група. В огромен брой от случаите собствеността е доста сложна. Големия клиентелист може да има миноритарен дял и да контролира фирмата. В много случаи няма достатъчно надеждни доказателства, че зад определена офшорна или чужда корпорация стои наш олигарх.

В случая като първа стъпка сме избрали съвсем произволно около 30 икономически структури** с национално значение и сме сметнали техния оборот върху основа на продажбите за 2011 г.  При 209 млрд. лева нетни приходи от продажби според НСИ около 7-9% от оборота могат да се приемат, че са под контрола на най-големите български клиентелисти – олигарси.

За сравнение в началото на 20. век тримата най-големи финансовият магнат Д.П.Морган, нефтения монополист Дж.Рокфелер и стоманения крал А.Карнеги контролират около 1% от продажбите на новата суперикономика САЩ.

При втория въпрос, какви са щетите и ползите от олигархията? Вероятно трябва да се попита по прецизно. Щети и ползи спрямо какво? Спрямо конкурентоспособността на нацията? Спрямо справедливото разпределение на богатството? Ако приемем, че се интересуваме само от конкурентоспособността срещаме огромен брой спекулативни отговори. Например, едната концепция възникнала по времето на антимонополното законодателство в САЩ е, че не ни трябват олигарси, те разрушават малкия и среден бизнес, концентрират богатство за сметка на слабите, намаляват конкуренцията, изкривяват пазара и т.н. Този отговор, се сблъсква с противоположната концепция.

Не патриотите създали демокрацията направиха Америка велика, а лидерите като Дж.П. Морган, Рокфелер, Форд и т.н. създали икономическата й мощ. Втория отговор особено се харесва на закъснелите в битката за световно влияние азиатци. Няма как да се конкурираш с глобалните корпорации без големи национални компании. По тази причина първо Япония създава своите свръх големи икономически структури – в началото дзайбацу, а след това днешните кейрецу. Мнозина от нас с лесно ще разпознаят най-големите в групите Mitsubishi, Mitsui, Sumitomo и Fuyo. Техния най-добър ученик Южна Корея прави същото, икономическите конгломерати се наричани чиболи. Преведено буквално означава – богатство плюс клан. Имената, които лесно ще различим са Samsung group, LG group и Hyundai group.

Днес подобен модел на концентрация на собственост и активна помощ от държавата виждаме в почти всички бързо растящи икономики – Китай, Индия, Индонезия. Аргументът е, че ако нямаш големи национални корпорации, чуждите купуват или фалират малките и средни компании. Съответно решенията се взимат в централи намиращи се в други държави, собствениците и акционерите обикновено имат различен интерес от интереса на гражданите живеещи в неразвитата страна.

Истинският спор за олигархията точно тук започва. Има огромна разлика между олигарси които разрушават добавена стойност и такива които я създават. В българския случай можем да видим десетки големи и локални клиентелисти, които приватизираха или закупиха предприятия с модерни оборудване, което по-късно продадоха за скрап. Те трябва да бъдат различавани от тези, които успяха да инвестират и да направят конкурентоспособни предприятия на глобалния пазар.

Тихомир Безлов, старши анализатор в Центъра за изследване на демокрацията. Експерт по мултинационални корпорации, корупция и организирана престъпност за сп. Мениджър

--------------------------------------------------------------------------

* Тук няма да се спираме на темата за „борците“ и близостта между руските и българските „силовите групировки“. Поради различния фокус на статията няма да коментираме впечатляващата еднаквост.

** Често международните издания спират до 10 при малките страни. Направен е опит да се съобразим процента собственост, която притежава съответния голям клиентелист в компаниите.