Планът „Юнкер“: От 21 до 315 млрд. евро за красиви илюзии

Какъв е точният проблем, който би следвало да разреши планът „Юнкер“? Става въпрос за „инвестиционната пропаст“, изчислена от Европейската комисия на около 300 млрд. евро. На повърхността, 315-те млрд. евро, обявени от Юнкер като допълнителна инвестиция, разпределени поравно за период от три години, би трябвало да доведат до съществени резултати.

И все пак, трябва да сме внимателни и да не сравняваме ябълките с портокалите, или пък тиквите и портокалите, както е в този случай. Целият размер на инвестициите – тиквите – е около 2,600 млрд, евро на година за всичките 28 страни-членки. Но планът „Юнкер“ е предимно насочен към инфраструктурни инвестиции, които са сравними с портокали, тъй като представляват само 10% от всички инвестиции (останалите 90% са частни), които са около 260 млрд.евро на година. Ако целта на плана „Юнкер“ е да увеличи обществените инвестиции с 315 млрд. за период от три години, би трябвало да видим ръст в разходите за инфраструктура в размер на 100 млрд. на година, или почти 40% повече отколкото сега. Но тази перспектива е нереално позитивна, тъй като всеки един проект изисква продължително планиране, а главните пречки обикновено нямат нищо общо с финансирането, а с комплекса NIMBY (“Not In My Back Yard” – „Не в моята градинка“) в различните му форми.

Инвестиционната пропаст е предимно резултат от погрешно мислене, което пренебрегва влиянието на забавянето на демографския растеж в Европа върху количеството инвестиции, необходимо, за да се поддържа свиващата се икономика. Освен това, голяма част от инвестициите по време на икономическия бум до 2007 година отидоха за ненужно строителство, което не трябва да служи за мерило за предпочитаното ниво на инвестиране днес.

Но дори да признаем, че по-голямото количество инвестиции е за предпочитане, е трудно да разберем как планът „Юнкер“ би довел до осезаеми промени и резултати.

Като президент, самият Юнкер призна в началото на своята реч пред Европейския парламент, че понастоящем не съществува недостиг на финансиране в Европейския съюз. Държавите в периферията на Еврозоната, в които кредитите вероятно още са оскъдни, отговарят за по-малко от 25% от европейската икономика. Следователно, недостигът на финансиране не е причината, поради която инвестирането остава слабо в икономика, в която банковата система вече има капитал от над 1,000 млрд. евро и неизплатени заеми стократно на тази сума. При тези условия е малко вероятно 21 млрд. евро в гарантирани заеми да имат някакво влияние. По тази причина, проблемът е представен като рисков. И все пак рискът е само една част от историята, особено за много от ключовите инфраструктурни проекти, които са блокирани от национални политически и регулаторни бариери. С изключение на финансирането на големи иновативни проекти и нови, високорискови малки и средни предприятия, проблемите в останалите зони на намеса не могат да бъдат разрешени без въвеждането на основни структурни реформи на национално ниво. Образованието, например, не е област, в която помощното финансиране от частния сектор би имало ефект.

Произходът на 21-те млрд. евро, върху които е изграден целият план, също е доста неясен. 5 млрд. би трябвало да дойдат от Европейската инвестиционна банка (ЕИБ), но не е ясно под каква форма. Ако са под формата на капитал, възможно е, по същото време да бъде увеличен капиталът на ЕИБ, но това изглежда не е част от плана.

Остават 16 млрд., за които се предполага, че идват от бюджета на Европейския съюз. Но тъй като липсват предложения за увеличаване бюджета, свежи пари от този източник не можем да очакваме; само преструктуриране на текущия бюджет. При по-внимателен поглед се забелязва, че от тези 16 млрд. евро, половината са предвидено обезпечение, а другата половина са „реални пари“. Тези 8 млрд. „реални пари“ до голяма степен са следствие от орязване на бюджета за проучвания и средства, вече предвидени за финансови инструменти от механизма за свързване на Европа, който има абсолютно същите функции и сходен мултиплициращ ефект. Не съществуват нови средства, нито преизпълнение на съмнително резултатния европейски бюджетен план за модернизиране на европейската икономика (например земеделието), които биха могли поне да ни дадат някаква надежда за структурни промени в европейския бюджет.

Остатъкът от 21-те млрд. би дошъл от 5 млрд. (от предполагаемо съществуващия капитал) от Европейската инвестиционна банка, които в последствие могат да бъдат увеличени до 75 млрд. евро в заеми за малките и средни предприятия. Отново, това е преди всичко научна фантастика. Европейската инвестиционна банка има персонал от около 2 хил. души, които ръководят около 2 хил. проекта (по един проект на човек). Средният размер на заемите на Европейската инвестиционна банка е между 70 и 100 млн. евро. Следователно е ясно, че ЕИБ не може да достигне директно до малкия и среден бизнес. Оттам, ЕИБ осигурява на групи от частни търговски банки необходимите финансови средства, оставяйки ги да изберат малките и средни предприятия, които да получат заем с малко понижение в лихвата и минимална загуба на участие от страна на ЕИБ. Съществува висок риск, че търговските банки използват средствата от ЕИБ в полза на свои любими клиенти, на които и без друго вече са отпускали заеми.

Освен това е трудно да разберем защо ЕИБ би била ефикасна движеща сила за подобряване наличността на кредитите към малкия и среден бизнес, докато броят на националните банки за развитие в държавите-членки преследват същите цели и притежават капацитета също да ръководят такива. Повечето малки и средни предприятия така или иначе функционират предимно на вътрешния си пазар, което предполага, че няма особено добри причини за намеса от която и да била европейска институция, освен ако тази намеса не е насочена към конкретни региони, където е необходима.

В крайна сметка, планът „Юнкер“ изглежда като доста отчаян опит да бъде създадено впечатление за пакет за финансиране от над 300 млрд. евро, без обаче да има поле за маневриране в самия бюджет. Този пакет прилича много на онзи от 120 млрд. за стимулиране на растежа в Еврозоната отпреди 2 години. Тогава, както и сега, повечето средства дойдоха от преструктуриране на бюджета, придружено от надежди за участието на частния сектор. Много малко от тези 120 млрд. бяха похарчени през тези две години. Трудно е да се каже защо този път нещата биха били по-различни.

Големите обещания са политически атрактивни, защото демонстрират, че на Брюксел му „пука“ и приема проблемите с икономическия растеж сериозно. Но в дългосрочен план, политическата цена на тези празни обещания ще бъде висока.

Съществуват, разбира се, мащабни проекти, които имат смисъл, като например трансграничното свързване на енергийните мрежи. Но истинското препятствие пред обединяването на европейския енергиен пазар не е финансово, защото големите доставчици на енергия могат да се финансират сами на много ниска цена. Проблемът е в олигополистичната структура на вътрешните пазари, комбинирана с тенденцията всяка от страните-членки да подкрепя своите национални шампиони. Ето тук Европейският съюз може да свърши нещо полезно, но, за жалост, няма голямо раздвижване в тази посока. Една смела Европейска комисия би казала на всяка страна-членка, че от финансовия пакет би имало полза само ако всяка държава в рамките на ЕС предприеме конкретни стъпки към обединяването на енергийния пазар.

В заключение, европейският инвестиционен план изглежда се състои преди всичко от нахвърлянето на съществуващи финансови инструменти в един пакет. Опитът сочи, че този вид „ре-пакетиране“ носи единствено мимолетно медийно внимание.

Даниел Грос, директор на Центъра за европейски политически изследвания (CEPS) в Брюксел