Културни кодове: „Мигът на Дора“ и невидимата нишка между различните поколения добруджанци

Дора Габе е Добруджа и Добруджа е Дора Габе. Това споделя Стефка Станчева, която на 1 октомври представи в София втората част от трилогията си „Благословената земя“ - „Мигът на Дора“. Романът разказва за най-светлите 25 дни в историята на Добруджа (от подписването на Крайовската спогодба на 7 септември 1940 г. до пълното приобщаване на Южна Добруджа на 1 октомври същата година) през погледа на голямата българска поетеса Дора Габе. 

В книгата, плод на задълбочени проучвания, въздействащо са преплетени документална достоверност и художествен прочит, военни действия и сърдечни делнични разговори. С всяка страница авторката на романа поднася любопитни факти за любознателните читатели и ни среща с множество реални личности, сред които Елисавета Багряна, Йордан Йовков, Пейо Яворов. Драмата на отделния човек като част от мъчителното минало, белязало общността, се разгръща на фона на вълнуващото очакване на завръщането в родния край и лиричния изказ на Дора Габе. 

За предизвикателството да изгради образа на Дора Габе и за невидимата нишка, която свързва различните поколения добруджанци, разказва Стефка Станчева специално за читателите на Мениджър News. 

- Госпожо Станчева, „Мигът на Дора“ е част от трилогия, посветена на освобождаването на Южна Добруджа и връщането й в пределите на Царска България. Разкажете защо тази история ви развълнува и какъв отрязък от време обхваща.

- „Мигът на Дора“ е втора част от трилогията „Благословената земя“. Когато написах първата книга, наречена „Добруджанският феникс“, още нямах идея, че тя ще положи началото на трилогията. В нея разказах историята на добруджанския журналист и общественик Яни Хаджиянев - Калиакренски, човек с изключително смела позиция във време, в което журналистите са били преследвани, както и за радостта му от посрещането на освободителните войски в Добрич. С тези войски в открита кола пътува самата Дора Габе, издействала това от военния министър, като с нея е и друга дама, облечена във военни дрехи – Елисавета Багряна. Това ми даде идея да представя само освобождението през очите на тази голяма българска поетеса Дора Габе - изключителна добруджанка, която цял живот брани нейната родина, както тя нарича Добруджа.

Книгата представя тези 25 дни – от подписването на Крайовската спогодба на 7 септември 1940 г. до пълното приобщаване на Южна Добруджа на 1 октомври същата година, през нейните очи. Дора Габе тръгва от София, отива във Варна, оттам влиза с войските, минава през цяла свободна Южна Добруджа и на 1 октомври в Силистра възкликва: „Това е моят миг, моята родина е отново свободна“.

В книгата обаче не са само военните походи и влизането с войските в Добруджа. Между поетапното завземане на Добруджа Дора Габе и Елисавета Багряна обитават малка къща в Узун кун (сега Златни пясъци) и в тези моменти на близост те не спират да си говорят. Това беше другата линия, която исках да разгърна – да сложа прът в говоренето в общественото пространство, че те са били врагове. Напротив, те са били приятелки и в множеството документи и съпоставянето на техните биографии ми го доказа. А подтик за всичко това ми даде една силистренска краеведка, чиято статия открих – „Едно приятелство в ранната есен на 1940 г.“, където се поставя идеята за приятелството на двете поетеси.

- Казвате, че конкретиката при Дора Габе губи смисъл, няма ясни очертания, защото Дора Габе е Добруджа и Добруджа е Дора Габе. В тази връзка предизвикателство ли беше да изградите нейния образ?

- Да, това беше изключително предизвикателство, защото нейната биография е много неясна. Не е ясно къде е родена, нито кога, има страшно много трактовки на документи, които са открити, които са преправени дори от самата поетеса. В края на своя живот тя редактира и голяма част от своя архив. Но аз гледах да се придържам към останали документи.

Тя е завършила в Гренобъл, пази се нейната диплома, на колко години е била, когато се е омъжила за проф. Боян Пенев. Само документи, които са останали. В този аспект беше трудно да си отговоря на въпроса какво за Дора Габе искам да разкажа. Но нещата, които съм казала в личен аспект, те само допълват моята идея, че Дора Габе е Добруджа.  

Ако съм разказала за връзката й с Яворов, то е защото тя, младата добруджанка, пристигнала в София, се запознава с големия поет и неговите любовни писма летят към чифлика на баща й в Добруджа, когато тя се прибира там. Ако съм разказала за нейната женитба с Боян Пенев е, защото тя, добруджанката, но не християнка, а еврейка, там в Добруджа приема христовата вяра и пак там се венчава за Боян Пенев.

- В такъв случай всички нейни мисли, диалози в книгата, всичко това е почерпено от дневници, писма, спомени…?

- „Мигът на Дора“ е роман, който се движи на ръба между фикция и достоверност, но нейните мисли, които съм дала в курсив, така наречените писма до нейните „ангели“ – хората, които е загубила в живота си (майка си, баща си, двамата си братя, Яворов и Боян Пенев също), тези писма всъщност са моя измислица, но са базирани на нейни мисли, на нейни интервюта, на нейни спомени. Исках хората, докато четат това, някак си да чуват нейния глас, нейната дълбока мисъл, болката от загубата на единственото дете, което е можела да има, но не е. Ето защо всичко, което съм успяла да прочета, е в тези писма до нейните „ангели“, но те не са реални документи. Всичко цитирано съм го дала под линия и може да се намери във вестници, списания, спомени. 

- Разкажете любопитни факти за приятелството между Дора Габе и Елисавета Багряна, на които попаднахте, докато проучвахте реалните събития, които двете са преживели по онова бурно за страната ни време?

- Когато пламва любовта между Боян Пенев и Елисавета Багряна и те гласят своята сватба, се случва така, че Боян Пенев се оперира от апендицит в най-добрата клиника в София, която се е намирала на ул. „Кракра“, където в момента е Домът на архитекта. Операцията минава бързо, но той не излиза от болницата и умира. Елисавета Багряна го изпраща заедно с много други хора. По това време Дора Габе не е в София, и когато се връща, тя разбира новината на гарата и изпада в много дълбока криза. Но защо казвам всичко това? Цяла София гърми коя всъщност е вдовицата на Боян Пенев – коя е жената и коя, казват й любовница, но тя му е била годеница.

Един ден, когато на гроба на Боян Пенев отива Дора Габе, тя заварва там Елисавета Багряна. Двете си казват, че нито една на другата не е враг, хващат се под ръка, излизат от гробищния парк и още същата година двете тръгват да представят свои стихосбирки в страната и това тяхно пътуване съм го описала. Тогава се замислих каква сила на характера трябва да имаш, какъв човек трябва да бъдеш, за да превъзмогнеш всичко това и да тръгнеш под ръка с този, който всички казват, че ти е враг. Всъщност, двете във времето се разминават по отношение на любовта им към Боян Пенев, но наистина обществото е насаждало друга мисъл.

- Коя е невидимата нишка, която свързва различните поколения добруджанци, каквато сте и вие?

- Дора Габе казва: „Ние, добруджанци, където и да ходим, пак се връщаме в Добруджа и кръжим над нея като болни жерави“. Невидимата нишка, която продължава от старо време през нас и ще продължи нататък, е любовта към тази земя, която е изключително притегателна, даваща и носеща само любов.

- Кой друг образ в романа ви завладя силно заради личностните му качества?

- Една действителна личност, за която за съжаление знаех твърде малко. Това е генерал Георги Попов, човекът който ръководи Трета българска армия при навлизането на войските – на 21 септември 1940 г. поема от Варна, навлизат и освобождават Балчик, после пак той освобождава Добрич, Каварна и прилежащите им села. Той става и първи губернатор на новоосвободената област, докато се стабилизира. Генерал Попов притежава изключителни качества на ръководител. Когато влиза в Добрич и го освобождава, след много речи, слова и сълзи, накрая канят него и висшия военен състав на пищен обяд. Той отива на обяда, но остава прав и пита: „А за моите войници има ли?“ Едва когато разбира, че и за тях има, тогава се успокоява.

Друг човек, достоен за уважение, е генерал Теодосий Даскалов, който тогава е бил и военен министър. Той също помага при завземането на областта, но той навлиза към Тутракан. Всички тези хора с идването на новата власт през 1944 г. имат незавидно лоша съдба – някои са убити, други са изтласкани в периферията на обществото.

- В романа ви често говорите ту за 24-, ту за 27-годишната румънска власт над Южна Добруджа? Каква е причината за това?

- Ако се отворят стари документи навсякъде са 27 години. Няма 24. Защо? Защото между първата окупация между 1913 г. до 1916 г. и втората окупация – от 1919 г. до 1940 г. има едни години на безвремие, които по различно време Добруджа се освобождава. Говоря за цяла Добруджа – и Южна, и Северна. Защото някои още от 1916 г. получават своето освобождение. Но това е време, в което се гласи отново Добруджа да бъде делена. И всъщност обикновения човек не усеща, че Добруджа е свободна. И за тях, всички стари вестници, които съм обследвала, особено най-големият „Добруджански глас“, и всички спомени на хората навсякъде е 27 години, а реалните, ако трябва да бъдем исторически точни, са 24 години. Но понеже историята е разказана през погледа на една добруджанка, и за нея са 27 години.

- Илюстрациите в "Мигът на Дора" са много красиви. Чие дело са те?

- Илюстрациите са на Ана Граматикова, една много млада художничка, която е и моя дъщеря. Тя илюстрира „Добруджанският феникс“, „Мигът на Дора“, а вече е готова и с илюстрациите на третата книга към тази трилогия. Към издателство „Лемур“ има още три книги, които е направила.

- Вие работите като учител по български език. Дора Габе също е била учителка. Променила ли се е жаждата за родно слово през тези години - от 1940 до 2025 г.?

- Ако се върна към „Мигът на Дора“, освен Дора Габе като учителка по френски език, учителка е била и Елисавета Багряна по български език и изобразително изкуство. Учител е бил и Йордан Йовков. Така че огънят за родно слово и за опазването му е тема, която ме вълнува и аз, като преподавател по български език може би имам една единствена главна цел – да се опази значимостта му, да се види красотата му и българското слово никога да не бъде замествано от нищо модерно и нещо от запад.

- Какъв ще бъде сюжетът на третата част от трилогията ви?

- Намислих я като контрапункт на втората. Ако във втората част „Мигът на Дора“ беше разказана радостта от свободата, третата е за същото време, но една изключителна болка, идваща от една от клаузите на Крайовската спогодба, според която до два месеца трябва да стане така наречената размяна на население – от Северна Добруджа всички българи да се преселят за вечни времена в Южна Добруджа, защото границата между двете държави става окончателна и вечна спрямо този договор. И всички българи, които са родени там, техните бащи и дядовци, да поставят последно цвете на гробовете на своите близки, да излязат от родните си домове, да се качат на товарен влак и да тръгнат към неизвестното. Това са 67 000 души, сред които са и моите родове. А на румънците от Южна Добруджа им се дават къщите на българите в Северна Добруджа. Така че идването на севернодобруджанци е изключителна трагедия. Голяма част от децата не са успели да продължат своето образование, защото идвайки в България, е трябвало по-скоро да оцеляват и да помагат на родителите си.

- Тоест, ще има и нещо лично в третия роман?

- Да, изцяло. Във всички образи, които съм изградила, има истории от моя род или моите близки, които всичките са севернодобруджанци. Аз съм южнодобруджанка, родена съм тук, но моите родове са част от преселените хора от Северна Добруджа.

- Какво ще пожелаете на читателите, които вземат книгата ви в ръцете си?

- Да им кажа, че това е една бавночетяща се книга, нищо че има военни походи. Книгата се чете бавно, защото е през погледа и мислите на една силно вглъбена в себе си добруджанка, поетеса, дама. Искам да чуя нейния глас, да вляза ва нейните мисли. Тя е говорила бавно, мъдро и съм се опитала това да се усети в цялата книга. Ако усетят, че динамиката е снижена, това е целено, за да се чуе гласът на Дора Габе. 

Автор: Анелия Тодорова