България ще има още да страда

Корените на днешните елити в България са дълбоко преплетени още в епохата на комунизма. Пропуснати бяха исторически моменти за разрушаване на олигархичните структури, защото „агнетата все преговаряха с вълците”.

Писателят Илия Троянов поставя изключително тежка диагноза на случващото (и неслучващото) се в България.

Между Министерския съвет и президентството няколкостотин демонстранти надуват свирките си. Три пронизителни изсвирвания, после пауза, после още три – и така часове наред. Някои от тях, които са докарани с автобуси от провинцията, не са съвсем наясно какво точно правят тук, освен да подкрепят правителството. Петстотин метра по-нататък, пред Парламента, няколкостотин други демонстранти също упорито надуват свирките, часове наред, а в промеждутъците скандират „Оставка!” Кой ли би осъдил непосветения наблюдател, ако той се обърка между тези два почти идентични протеста? Но разликите въпреки всичко са съществени.

Протестът на интелектуалния елит

Протестът пред Парламента продължава вече над два месеца и преди летните отпуски събираше до 30 000 души – вярно, само в София, в българската провинция досега имаше само редки и слаби протести. Повечето от демонстрантите са млади хора, но иначе съставът е смесен – от известни творци до дами с кученца и майки с детски колички. Сред протестиращите в началото проникваха и групички от яки мъже с решителни, агресивни погледи, които изтласкваха някои от по-радикално настроените демонстранти. Няма речи, почти няма диплянки, никой не предлага курсове по алтернативна самоорганизация или интелектуална самоотбрана, както се случва на протестите на движенията „Окупирай...”. Вместо това раздават цветя и минерална вода на полицаите и надуват свирките си с такава настойчивост, сякаш искат да припомнят за всеки един от безбройните политически провали след 1989. Някои го наричат „протест на интелекуталния елит”.

Мнозинството няма избор

Липсват обаче социални искания. В началната фаза имаше лозунги срещу монополите и за повече директна демокрация, самоуправление и граждански контрол. В по-голямата си част те изчезнаха, изтикани на заден план от доминантното искане новото правителство да подаде оставка. Това обаче ще доведе до предсрочни избори и до ново правителство, сформирано от добре познатите стари партии – независимо дали ще са сега управляващите социалисти (партията на милионерите), техният коалиционен партньор, партията на турското малцинство (изградила твърде ефикасни мафиотски структури в регионите под свой контрол) или пък управлявалите доскоро „консерватори” от ГЕРБ (партията на средните предприемачи). Коалицията на „левите” се подкрепя от ксенофобската и дясноекстремистка партия „Атака”. Мнозинството от и без това трудно оцеляващите българи няма особено голям избор.

В най-добрия случай като алтернатива може да се появи нов кабинет под ръководството на Бойко Борисов, „коалиция с човешко лице”, доколкото управлявалата доскоро партия ГЕРБ ще получи най-много една четвърт от гласовете, а в парламента ще влязат и по-малки „десни” партии. А тази перспектива е отдалечена на светлинни години от онова ново начало, което според едно скорошно допитване желаят почти половината българи. Известният политолог Огнян Минчев обяснява: „Необходима е радикална промяна на визията за държавата, за обществото, за бъдещето.” Колкото мъгляви са неговите обяснения, толкова мъгляви са и исканията на демонстрантите.

Днешните политически и икономически елити в България са с толкова преплетени корени, че човек трябва дълго да живее в чужбина, за да го забележи най-сетне. В бурните години след 1989 „социалистическият” премиер Пламен Орешарски беше кандидат на демократичната опозиция (СДС) за кмет на София. Заради срещата си с един водещ мафиот обаче той трябваше да оттегли кандидатурата си. После беше финансов министър в правителството на бившия цар Симеон Сакскобургготстки и член на една партия, която изникна от нищото, и след като се награби и заличи следите – отново изчезна в нищото. После Орешарски премина към някогашния смъртен враг, социалистите. Типична кариера в българския парламент, в който направо си е правило да членуваш поне в две, ако не и в повече партии една след друга.

Омрежена и непоклатима - българската олигархия

Партийната политика е един непрестанен маскарад без същинска значимост, защото в българската политика, в икономиката и в медиите продължават да доминират апаратчиците от комунистическо време, респективно – техните деца. Който не произхожда от тази олигархична класа няма никакъв шанс да се присъедини. „Спасителят на Отечеството” например, Бойко Борисов, по комунистическо време е завършил висшето училище на Държавна сигурност и е работил във Вътрешното министерство, преди да основе собствена охранителна фирма, която се грижеше за диктатора Живков. Доскоро живееше с Цветелина Бориславова, дъщеря на офицер от някогашната Държавна сигурност, банкерка и не само една от най-богатите жени в България, но и сив кардинал на ГЕРБ.

Като имаме предвид колко омрежена на национално и на международно равнище е тази олигархия става все по-малко вероятно някой да я обезвласти. А това не обещава нищо добро за бъдещето. България през 2013 година е болезнено доказателство за това колко катастрофални са последствията, когато една нация пропусне историческия момент. След 1989 година многократно се откриваха възможности да се промени статуквото. Тези възможности не бяха използвани, защото онези, които бяха в „опозиция”, винаги се придържаха към стратегията на компромиса, на кръглите маси и коалициите. Агнетата непрестанно предлагаха на вълците преговори. А през това време олигархичната власт успя да се консолидира и евентуалният прелом беше отложен за неопределено бъдеще. Дефиницята на Ленин за революционната ситуация междувременно беше обърната с главата надолу: „Низините не могат” (да променят статуквото), „а върховете не искат” (да допуснат промяна).

България ще има още да страда.

Изтояник: "Дойче веле"