Как се стигна до ''няколко счупени глави''

Не само в България протестът има кауза, но не и план за реализирането ѝ. Така е навсякъде по света - от Мадрид до Рио, от Ню Йорк до Атина. И въпреки това тези протести дават плодове. Дано това се случи и в България.

Дали барикадите, сблъсъците и насилието край българския парламент бяха просто една самосбъдваща се прогноза? Всеки, който е следил внимателно дискусиите по форумите и интервютата с демонстранти, добре знае, че рефренът за „няколко счупени прозореца и няколко счупени глави” трайно се е загнездил в периферията, ако не и в сърцевината на протестите. На конспиративните теоретици оставям разсъжденията на тема „агент-провокатори” и „схема на ГЕРБ или на властта” - просто защото насилието не беше нито схема, нито самосбъдваща се прогноза. То избухна поради това, че протестите влязоха в задънена улица. В задънена улица от много време е и правителството на Пламен Орешарски. Казано съвсем просто: и демонстрантите, и управляващите се въртяха в дяволски кръг, от който нямаше друг изход, освен физическият сблъсък.

Празнините

Знам, че демонстрантите ще се разгневят от думите „задънена улица”. Те искат да демонтират една проядена от корупция и непотизъм система (и имат пълно основание!), но досега не съумяват да посочат никаква алтернатива. Те не се организират политически, нещо повече - отхвърлят всякакви опити някой „да ги яхне”, като дори само тази хайдушко-селскостопанска метафора показва, че нямат никакво доверие във възможностите на демокрацията и на политическата самоорганизация. Те бързо изпратиха в архив и така наречената „Харта”, а в същото време не са в състояние да формулират ясни и осъществими реформаторски цели. Включително и поради това, че грамадата на протестиращите е нееднородна и поражда както леви, таки и центристки или чисто десни политически искания.

Да, моралният двигател на протестите, моралният императив, който те поставят пред (всички) управляващи в България, е много мощен - той не само не може да се игнорира, но би трябвало да стане национален консенсус. Обаче дотам има да се извърви много път, който - за добро или за лошо - минава през партии, програми, платформи и избори. А пък хората от площад „Независимост” сякаш искат да прескочат тези досадни локви и да пренесат цялата страна директно в царството на правовата държава и доброто управление. С революция?

Надеждата

Революционна ситуация има, когато върховете вече не могат, а низините не искат да живеят по старому. Съжалявам, че се налага да цитирам именно Ленин, но като че ли точно така изглеждат нещата в момента в България. И сблъсъците край парламента сякаш са някакъв повей на такава революционна ситуация. Истинска революция в България обаче едва ли ще се случи - не мисля, че протестиращите са готови да грабнат оръжието. Още повече, че част от тях - младите и образованите - и в протестите участват сякаш по своя полувиртуален начин от „нета” и от Фейсбук: хем са там, хем ги няма, имат кауза, но нямат план за моралния поврат в обществото. Това, впрочем, е характерно за всички подобни протести по света през последните години - от Испания до Бразилия и от Ню Йорк до Атина. Въпреки всичко обаче тези протести сепнаха съответните елити и навярно по бавничкия и мъчителен начин, по който функционира досега познатата ни демокрация, в обозримо бъдеще ще дадат плодове. Точно това очаквам да се случи и в България.

Коментар на Александър Андреев, публикуван в "Дойче веле".