Хора, не сме най-окаяните!

Изпитвам срам, пише Калин Терзийски, за "Дойче веле". Срам от това, че целокупният български народ не спира да се оплаква и да повтаря, че никога не е имало по-лошо време от сегашното. А в същото време другаде умират деца, хиляди деца.

Когато казвам, че ние, българите, нямаме основание да се оплакваме, винаги изпитвам ужасна горчивина. Често обикалям България - като писател - и уж представям книгите си, но всъщност говоря навсякъде едно и също: Чуйте, имало е много, много по-тежки времена. Почти всички времена, преживени от хората, са били по-тежки. Не, не почти, а абсолютно всички времена, преживени досега от хората, са били определено по-тежки, по-ужасни и по-мрачни от днешното време. Но ние, жертвите на този странен феномен - феноменът да не познаваш нищо друго освен своя собствен живот, и то не особено задълбочено - та бивайки жертва на именно този феномен, се отдаваме непрекъснато на мисълта, че ние сме най-окаяните хора, живели някога.

Особено когато става въпрос за България, е ужасно нелепо да се твърди, че именно сега тази страна преживява тежки и лоши времена. Именно сега е ужасно нагло и срамно да се говори, че живеем зле. Но аз говорех за горчивината, която изпитвам. Защото всъщност не е нагло и срамно, а просто глупаво и инфантилно. Така говорят глупавите деца. Което ще рече, че живея сред глупави деца. А някои от тях, примерно журналистите, са и хитри - защото печелят от черногледството. Печелят пари.

Амнезията

Но - говорех за горчивината. И сега ще обясня защо. На първо място ми е горчиво и противно от това, че никой няма да ме разбере, когато казвам, че всички други времена, преживени от българите, са били по-лоши. Като изкарваме сегашните времена най-лоши, ние тутакси забравяме мрачната и зловеща комунистическа диктатура, свършила преди няколко години, а даже и не съвсем свършила; забравяме също така предшествалата я ужасяваща Втора световна война; забравяме и недостойния и грозен съюз с нацистка Германия. Забравяме, че преди това пък е имало и Първа световна война, в която България е загубила хиляди и хиляди млади мъже - целия си цвят. А преди това - ужасни Балкански войни, за които разни заслепени патриоти твърдят, че са били национален възход, но тези войни - повярвайте ми - подобно на всяка война са си били едни обичайни бозайнически кръвожадни касапници.

И така. Явно не сме в състояние да погледнем по-далеч от носовете си и затова смятаме, че след като сега не ни е чак толкова комфортно, значи живеем в най-лошото време. Въпреки че (и слава Богу!) в Европа не е имало голяма война от седемдесет години насам. Тук ще вметна: странно е, че и тези, които помнят войната, също се оплакват от сегашното време. А това ще рече, че инерцията на оплаквачеството и малодушния песимизъм е овладяла и тях.

Хорът на оплаквачите

Но още по-голяма горчивина изпитвам от друго: че докато тези, за които смятам, че наистина нямат абсолютно никакви основания да се оплакват - писачите във вестниците; лекарите, взимащи рушвети на корем; лелките по държавните учреждения (една от най-гнусните касти сред оплаквачите); политиците (един от най-високите и гадни фалцети в хора на оплаквачите!) с техните служебни мерцедеси - та значи, докато тези вият и се оплакват от „най-лошото време, което преживяваме“, в България има наистина много хора, които живеят ужасно зле. Но те нямат нито правото, нито възможността да стигнат до място, където някой да ги чуе. Децата от домовете за бавноразвиващи се, психичноболните, хронично болните с малки пенсии, хората с недъзи, поне половината от пенсионерите, някои от циганите и така нататък... Те наистина има от какво да се оплачат. Но не го правят.

Ако някой каже, че тези, които се оплакват на всеослушание, се оплакват заради тези, които не могат да го направят, ще плюя и ще отмина. Пълни глупости, ще кажа аз. Тези, които се оплакват, мрънкат, защото не живеем като бели хора, като хората в Германия и Франция, като богатите хора в Германия и Франция. Това е основният мотив в оплакванията им. Е, щом се усетят, веднага заговарят и за това: че има много бедстващи, че има хора, които живеят на улицата, и така нататък. Но повярвайте ми - докато говорят това, те мислят за друго: че не могат да си купят най-новия айфон например. Това е най-голямата трагедия за тях.

Нашата вина

Но когато говоря за горчивина, трябва да кажа и следното - и то е нещото, което наистина ме ужасява и отвращава. А именно, че българите - ние, целият народ - се оплакваме ужасно от цените на тока си, от неповишените си заплати, от липсата на тринайста и четиринайста пенсия, а в същото време - чуйте сега, трябва да го кажа, колкото и нелепо и непоследователно да прозвучи - в същото време в Ирак с нашето съгласие, с наша помощ, с наша военна подкрепа САЩ и съюзниците им от Европа, включително и ние - окайващите се от високите цени на тока, успяхме да избием около един милион хора. Граждани на независимата държава Ирак. Предимно цивилни. Деца и жени. И днес там продължават да измират (и с наша помощ) още хора. Заради епидемиите и детската смъртност, заради разсипаното здравеопазване.

Ето я причината за моята най-голяма горчивина - тя е, че ние, погледнато от тоя ъгъл, изглеждаме като някакъв палач. Добре, не чак палач, но помощник-палач. Който се оплаква от мазолите по ръцете си. Изпитвам срам.