Атентатите във Франция: А утре какво ще правим?

Редакционен коментар на Ксавие дьо ла Порт, главен редактор на сайта Rue89

Тази неделя, на гигантските маршове в цялата страна, Франция погреба символично своите мъртви.

Без съмнение, моментът беше силен. Заради броя на участниците в Париж и в другите градове на страната (говори се за над 3 млн. манифестанти в цяла Франция). Заради квази-националното единство, афиширано от френската политическа класа. Заради присъствието на много чуждестранни лидери. Заради, преди всичко, спокойствието на тези шествия, които преминаха в тишина и сплотеност.

Франция и светът преживяха шок. Шествията са очевидният знак.

Но е ясно, че всичко се случва на другия ден, след големите събрания, когато животът започне отново.

За ранените – които ще запазят върху кожата си следата от атентатите, за близките на жертвите – които ще ги погребат и ще скърбят по-дълго заради ужаса на случилото се, за свидетелите – които са видели това, които никога не бива да бъде виждано – за тях започват дните на възстановяване, на грижа и тъга.

А за нас, за останалата част от страната? Какво ще правим утре?

Защо излязохме по улиците в неделя?

Какъв смисъл има да се влеем на тази манифестация? Въпросът може да изглежда глупав,  но е по-дълбок, отколкото изглежда. Защо тези хора отидоха на шествията?

За да изпратим съобщение на терористите. Но на терористите не им пука. Дори, колкото и да е цинично, може да се каже, че най-силният знак за техния успех е да предизвикат такава реакция. Трима души, които изкарват 3 млн. души на улицата, мобилизират около 40 президенти и премиери – такава е удобната логика.

За да защитим свободата на изразяване. Добре. Но наистина ли унгарският премиер Виктор Орбан участва в шествието, за да защити свободата на изразяване? А турският премиер? И двамата лидери на страни, които не се колебаят да водят политики, посягащи на гражданските свободи и на свободата на пресата.  

За да покажем, че „Франция е единна”. Наистина ли е единна? 3 млн. французи на улицата. И много повече, които не бяха там – с най-различни мотиви: не им пука, одобряват или не искат да бъдат рамо до рамо с другите.

За да покажем солидарност с жертвите и близките им. Това е най-естественият и очевиден мотив. Емпатията. Това е добро чувство, но е чувство. Можем ли да правим политика, като започнем от тук?

Нека да е ясно, не подценяваме съпреживяното чувство, силата на символа, добрите намерения. Само се питаме дали всички мислят, че техните чувства (защото това са чувства) не биха могли да са противоречиви.

Какво пропусна Франция?

Има доста конкретни въпроси, които чакат отговор. Как стана така, че разузнавателните служби не успяха да предвидят атентатите? Как стана така, че тези най-малко трима убийци са били наблюдавани, но са били свалени от наблюдение? Премиерът Мануел Валс говори за „фалове”, но какъв е размерът им? Как стана така, че след серия антитерористични закони, никой не видя какво приближава? Вярно ли е, както смята един американски експерт по разузнаването, че Франция е подценила йеменската следа?

Има и по-обществени въпроси. Как нашата страна  може да създаде хора, способни да направят това? Тези хора не живееха извън френското общество. Напротив, от това, което знаем за тях, те са имали отрано контакти с институциите на републиката – разбира се, с училището, но и с детските социални служби, с правосъдието, с полицията…Те не са били само „идентифицирани”, били са деца на републиката.

Как е възможно в един момент от живота им да решат – не само да изберат престъпното или да станат джихадисти в Ирак или Сирия, а да извършат в страната, в която са родени и израснали, актове, чиито незабавен резултат ще е само тяхната смърт и смъртта на няколко жертви? Какво се случва, заради което да мислят, че в това са намерили смисъла на живота си? Не са ли само редки случаи, които разкриват патология? Или още много други младежи могат да се поддадат и да поемат по подобен път? Какво пропуска Франция?

С какво ще се сблъскаме?

Отвъд тези въпроси, отчетливо виси една мисъл: ще преживеем прелом.

Добре. Но прелом за какво?

Интерпретациите се различават силно. На тези, които виждат в събитията повратна точка за президента Франсоа Оланд. Тези, които виждат края на либертарианството. Тези, които виждат решимостта на страната да се възстанови от дългогодишната криза на морала. Тези, които виждат началото на преодоляването на икономическата криза.

Как да не се страхуваме какво ще се случи утре, дори това да е безопасен спазъм на страх?  Депутатка от партията Съюз за народно движение (партията на бившия президент Саркози, б.р.) призова в неделя за френски Патриотичен акт (по името на критикувания американски федерален закон срещу тероризма, приет след 11/09, б.р.). След извънредната среща с 11 свои колеги от Европа, вътрешният министър Бернар Казньов обяви, че предстои затягане на контрола по границите на ЕС и създаването на „Passenger Name Record” (регистър на пътниците на авиолиниите с предварително записан набор от лични данни, б.р.), която ще позволи на страните-членки да обменят данни за пътуващите по въздух.

Как да не се страхуваме от напрежение в обществото и в частност от стигматизация на мюсюлманите? От сряда  насам политическото говорене е относително достойно, но има и многобройни откровено ислямофобски актове.

Бихме искали мобилизацията като тази в неделя да ни имунизира, но, без съмнение, ще е лошо да я направим задължителна. Още утре трябва да започне битката: срещу изкушенията на сигурността, срещу посегателствата към свободата на изразяване, срещу антисемитизма, срещу ислямофобията, срещу гетоизацията.

Тези каузи са толкова отдавна определени, толкова хора са им посветили живота си… Защо трябваше да станат ясни днес?