Кратка история на централните банки – от предшественици до съвремие

Последните две седмици бяха доста натоварени за анализаторите, следящи действията на централните банки.

Миналата седмица Европейската централна банка повиши лихвите с 25 базисни пункта, осъществявайки първото им увеличение от септември 2023 г. По този начин водещите лихви на ЕЦБ - по депозитното улеснение, основните операции по рефинансиране и пределното кредитно улеснение достигнаха нива от съответно 2,25%, 235% и 2,65%. Малко по-късно главният икономист на централната банка Филип Лейн предупреди, че тя трябва да се подготви за инфлацията, предизвикана от конфликта в Близкия изток, която все още не е усетена.

Тази седмица започна с решението на Японската централна банка да повиши краткосрочния си лихвен процент от 0,75% на 1%, което се явява 31-годишен връх за разходите по заемите.

В сряда Федералният комитет за отворен пазар на Фед запази лихвените проценти без промяна, оставяйки основната си лихва в диапазона между 3,5% и 3,75%. Това бе и първото заседание под ръководството на новия председател на Федералния резерв Кевин Уорш, който даде старта на нова ера в институцията с  опростена декларация за политиката, която отхвърли всякакви насоки за това какви действия централната банка може да предприеме в близко бъдеще.

В четвъртък Английската централна банка запази основния си лихвен процент без промяна на ниво от 3,75% в момент, когато централните банкери в страната трябва да балансират мерките срещу инфлацията със слабия икономически растеж.

Засиленият фокус върху действията на тези институции във времена на висока несигурност се превърна в нещо обичайно, предвид тяхната решителна роля в борбата с инфлацията, която се превърна в непрестанен проблем през последните няколко години, белязани от най-различни кризи.

Откъде обаче започва всичко и как централните банки придобиват ключовата роля, която изпълняват днес?

Въпреки че историята на парите е на повече от пет хилядолетия, централните банки, в формата в която ги познаваме днес, са едва на век, като множество от тях са дори по-млади.

Може да посочим множество предшественици на централно банкиране, включително Casa di San Giorgio (1407 г.), която е функционирала като хазна на Република Генуа, както и Stockholms Banco (Стокхолмската банка), която, след обезценяването на монетите с медни монети и рязкото покачване на инфлацията, е упълномощена да печата книжни пари от шведската монархия.  Така тя става първата финансова институция в Европа, която пуска в обращение книжни банкноти. Тя е основана през 1657 г. от балтийския търговец Йохан Палмструх.

Стокхолмската банка е непосредственият предшественик на централната банка на Швеция, основана през 1668 г. като Riksens Ständers Bank и преименувана през 1866 г. на Sveriges Riksbanк. Тя е най-старата все още действаща централна банка в света. Ранните дейности на Riksbanк, които свързваме с модерното централно банкиране, обаче са били епизодични и не отговарят изцяло на съвременното разбиране за институцията.

По общоприето мнение, историята на съвременното централно банкиране започва през 1844 г., когато британското правителство обнародва Банковата харта, известна още като Законът на Пийл, която на практика превръща основаната през 1694 г. Английска централна банка в банка на банките, предоставяйки ѝ монопол върху печатането на пари и поверявайки ѝ задачата за финансова стабилност, действайки като кредитор от последна инстанция.

От края на 19-ти век АЦБ става координатор на нововъзникващите централни банки в другите икономически сили цел стабилизиране на международните икономически отношения и валутните курсове в рамките на златния стандарт. Именно в края на 19-ти и началото на 20-ти век се развиват по-голямата част от  централните банки в Европа и Япония под формата, в която ги познаваме днес.

През 1907 г. тежка финансова паника разтърсва Уолстрийт и води до фалита на няколко банки. Макар че това не предизвиква широк финансов колапс, кризата във финансовите центрове на страната убеждава много американци, че банковата им структура е остаряла и се нуждае от основна реформа. На този фон през декември 1913 г. е създаден Федералния резерв на САЩ. Въпреки че е инструмент на правителството на САЩ, Федералният резерв се счита за „независима централна банка, тъй като решенията му за паричната политика не е необходимо да бъдат одобрени от президента или от някой друг в изпълнителната или законодателната власт; той не получава финансиране, отпуснато от Конгреса; а мандатите на членовете на управителния съвет обхващат множество президентски и конгресни мандати“.

Една от най-младите централни банки е Европейската централна банка, която се явява наследник на Европейския паричен институт (ЕПИ). Тя заменя ЕПИ на 1 юни 1998 г. по силата на Договора от Маастрихт, но не упражнява пълни правомощия преди въвеждането на еврото на 1 януари 1999 г.

През годините събития като Голямата депресия през 30-те години на миналия век и Световната финансова криза от 2007 – 2008 година доведоха до разширяване на ролите и отговорностите на Федералния резерв и други централни банки.

Днес централните банки са съществена част от съвременното държавно управление. Съобщенията им за паричната политика се разглеждат като основни елементи на макроикономическата политика и имат осезаеми последици. Ролята им обаче не се ограничава само до промяна на лихвените проценти с цел повлияване на потребителските цени и икономическата активност. Те играят важна роля в организирането и регулирането на паричната система, за да гарантират, че платежните средства, независимо дали са на хартия или електронни, могат да се използват в цялата страна по сигурен начин.  Те се грижат и за финансовата стабилност, фокусирайки се върху банковия надзор. Централните банки също така действат като кредитор от последна инстанция по време на банкови кризи, за да предотвратят разпространението колапса на финансовата система. И накрая, те бдително следят последствията от решенията за паричната политика, така че те да не насърчават спекулативни балони или, напротив, да създават ликвидни кризи на финансовите пазари.