Почина авторът на първата снимка от катастрофата в Чернобил

Той е първият фотограф, стигнал до мястото на експлозията на атомната централа в Чернобил на 26 април 1986 г.

Украинецът Игор Костин почина на 9 юни при катастрофа в Киев на 78-годишна възраст. Съпругата му Алла, съобщи за кончината му преди няколко дни.

В памет на Игор Костин френският „Монд” публикува отново негов портрет, написан през 2006 г.:  

От престоя си в Чернобил Игор Костин се сдобива със здравословни проблеми, чести пристъпи на депресия и оловен вкус в устата, от който не може да се отърве.

Той прекарва два месеца рамо до рамо с „ликвидаторите” – мъжете, изпратени от целия Съветски съюз, за да почистят заразения периметър. Години по-късно, репортерът, чиито снимки са публикувани по цял свят, не може да се възстанови от преживяното. Гневът му не е отминал. Заради цинизма на властите, тяхното безразличие, амнезията на обществото.

Рано сутринта на 26 април 1986 г. телефонът събужда Игор. Приятел му предлага да тръгнат заедно с хеликоптер към атомната централа в Чернобил, където, според слуховете, е избухнал пожар. На мястото нищо не подсказва колко сериозно е положението. Залепен за илюминатора Игор, фотограф на агенция „Новости”, снима.

Фотографията е неговата страст – нещо като втори живот за момчето, родено в Молдова преди Втората световна война и преживяло глада по време на окупацията. Оцелява, като дъвче кожата на германските си обувки, натопена в мазнина от риба. От това майка му прави супа. Отвратителен на вкус букет, „но без него щяхме да сме мъртви”,  казва Игор.

След войната бъдещето пред него е или футболът, или грабежите, или уличните сбивания. Благодарение на волята си обаче той се издига до „шеф-конструктор” в производството с гарантирана заплата и отпуски. Но това му е досадно. Скоро захвърля всичко заради фиксидеята да стане фотограф.

Той е в хеликоптера, който прелита над централата. Покривът на 4-ти реактор – 3000-тонна стоманобетонна плоча  „беше обърната като палачинка”. На дъното на дупката грее червеникава светлина – сърцето на разтопения реактор. Като добър професионалист, „за да избегне бликовете”, Игор отваря вратата на хеликоптера и снима. Горещ въздух изпълва  кабината.  Иска му се да изстърже гърлото си до дъно. Фотоапаратът му блокира. По-късно ще се окаже, че само един кадър е използваем. Останалите са пострадали от радиоактивността и са черни, все едно филмът е осветен.

Единствената снимката на опустошената централа е предадена на агенция „Новости”.  Не е публикувана. Това е СССР и официално нищо не се е случило в Чернобил. Властите признават след 3 дни за „инцидент”, трябват им още 10 дни, за да дадат нареждане за евакуация на населението. От радио „Гласът на Америка” Игор разбира, че е станала „голяма ядрена катастрофа”.

В първите часове на катастрофата 800 000 „ликвидатори” – работници, селяни, войници, пожарникари, са мобилизирани от целия СССР, за да обеззаразяват района. Знаели ли са  какво ги очаква? Снабдени с мизерни защитни средства, те се хвърлят на работа. Обещали са им премии, апартаменти или бърза демобилизация от армията. Миньори са изпратени да прокопаят тунел под реактора, войници събират радиоактивния прах, работници трябва да се потопят в резервоара с тежка вода и да опитат да го изпразнят. Игор ги следва. „Благодарение на тях, най-лошото бе предотвратено, те се жертваха”, казва той с глух глас. Разказва как заетите да събират графитения прах на покрива на 3-ти реактор, най-близкия до ядреното огнище, мамят за дозите, с които организмите им са били облъчени.    

Спомня си разговорите тогава за коли и апартаменти, които те мислят, че ще могат да си купят. 9 месеца по-късно фотографът и облъчените с радиация ликвидатори отново са заедно в болница №6 в Москва, „затворен” военен обект. „Радиоактивността ги разяждаше отвътре, те страдаха толкова силно, че се вкопчваха в металните решетки. Кожата на ръцете им оставаше залепена върху тях. Болезнено ми е да говоря за това”, разказва Игор.

Дълго след това е сигурно едно нещо: безразличието към тези „биологични роботи”, както ги нарича Игор, е пълно. „Кой изобщо се обади на Ваня, Петя или Володя, за да ги попита как са? Напротив, изоставиха ги. Пенсиите им бяха намалени и малкото, което получават, едва стига, за да покрият нуждата си от лекарства”, разкрива Игор. Колко са умрелите? Колко са болните? Никой не знае с точност, няма нито едно сериозно епидемиологично изследване. Пет години по-късно оцелелите от Чернобил са разпръснати от Украйна, през Русия до Казахстан. Връзката е прекъсната.

В Киев, където живее Игор, за Чернобил се споменава рядко.  „Нито един украински журналист не ме потърси, за да разкажа”, констатира фотографът. Опитал да публикува книга със своите снимки, но цензурата я спира. Наскоро публикуват книгата в Европа и това е лек за душата му. Интервютата по темата изцеждат силите на този 1,98-метров гигант.

Въпреки че има лъчева болест, той не пропуска възможност да се върне в Чернобил. „Зоната”, на 100-ина километра от дома му в Киев, го привлича. След евакуацията на местните – около 120 000 души, забраненият периметър е завладян от буйна растителност и диви животни. През последните години стотици „самоселки” (заселници) са се върнали да живеят там, откъснати от всичко, оцеляващи с лов и продукти от градините, които сами гледат. Игор обича да ги посещава. Не пропуска случай да поздрави приятеля си Серьожа – някогашен ликвидатор, станал  лидер в живеещите в заразения периметър. В „зоната” Игор се чувства у дома: „Тук всички ме познават, дори кучетата”.