Културни кодове: Малкълм Гладуел за човешката неспособност да разпознаваме лъжите

Склонни сме да преценяваме дали даден човек е правдив по поведението му: уверените, открити хора се смятат за правдиви, а уклончивите и нервни хора - за лъжци. В книгата си „ Как да общуваме с непознати“ известният социолог Малкълм Гладуел използва примери от известни престъпления и експерименти, за да обясни защо бъркаме хората и се доверяваме на измамници.

През нощта на 1 ноември 2007 г. в италианския град Перуджа е извършено жестоко убийство: Руди Геде отнема живота на Мередит Керхер - английско момиче, дошло в Италия по програма за студентски обмен. Случаят беше съпътстван от море от противоречия, спекулации и фалшификации, но днес вината на Геде е напълно доказана. Този съмнителен тип, който се навърташе около къщата, в която беше отседнала Керхер, беше добре познат на полицията. Геде призна, че е бил в апартамента ѝ в нощта на убийството, но посочи много неясни причини. Мястото на престъплението било осеяно с негови ДНК и на следващия ден той се опитал да избяга в Германия.

Но Руди Геде не е единственият обект на полицейското разследване, а отначало е само в периферията на истинското цунами, което смъртта на Мередит Керхер предизвиква в медиите. Вместо това в центъра на журналистическото внимание се оказа Аманда Нокс, съквартирантката на Керхер. Когато се прибрала вкъщи сутринта на 1 ноември, тя открила кръв в банята. Заедно с Аманда бил и приятелят ѝ Рафаеле Солечито и младите хора веднага се обадили в полицията. Карабинерите оглеждат стаята на Керхер и откриват там трупа на момичето, а няколко часа по-късно Нокс и Солесито са в списъка на заподозрените. Според разследването убийството е станало, когато сексуалните игри, в които са участвали Геде, Солесито и Нокс, подхранвани от алкохол и наркотици, са отишли твърде далеч. И тримата бяха арестувани, съдени и след това изпратени в затвора - а всеки обрат по делото беше подробно описан от таблоидната преса.

Други известни криминални истории, като убийството на ДжонБенет Рамзи или делото на О. Джей Симпсън, остават любопитни, когато ги разгледате отново пет или десет години по-късно. Случаят „Аманда Нокс“ е различен. В настоящия момент логиката на събитията в него не се поддава на обяснение. Няма никакви веществени доказателства, които да уличават Аманда или приятеля ѝ в престъплението. Нямаше и никакво правдоподобно обяснение защо Нокс, инфантилна домакиня от уважавано американско семейство, би искала да се впусне в смъртоносни сексуални игри с ненормален скитник, когото едва е познавала. Разследването на нейния случай беше забележително непрофесионално.

ДНК тестът

който е трябвало да посочи Нокс и Солесито, е бил напълно провален. Прокурорът прояви рядка безотговорност и просто беше обсебен от фантазиите за сложни сексуални престъпления. Окончателното решение за невинността на Нокс беше взето от Върховния съд на Италия 8 (!) години след престъплението. И дори тогава много иначе много разумни и смислени хора оспориха присъдата. Когато Нокс беше освободена от затвора, на градския площад в Перуджа се събра разгневена тълпа от протестиращи. В случая с Аманда Нокс просто няма логика.

Бих могъл да опиша всички грешки и пропуски на разследването точка по точка - а те са толкова много, че спокойно бих могъл да запълня още една книга. Но нека вместо това ви предложа възможно най-простото и кратко обяснение на случая „Аманда Нокс“. Всичко е свързано с илюзията за прозрачност. Ако сте убедени, че външният вид и маниерите на непознат човек са ключът към неговия вътрешен свят, със сигурност ще допуснете грешки. Аманда Нокс беше жертва на една такава фатална грешка.

Спомнете си експеримента, по време на който Ливайн (Тим Ливайн е известен психолог, автор на много изследвания върху лъжата. бел. ред.) постави капан на учениците? По средата на теста за ерудиция водещият внезапно напуснал стаята, като оставил отговорите на масата. След като обобщил резултатите, Левин поговорил с участниците, като ги попитал директно дали са мамили, или не. Някои от тях, както обикновено, излъгаха, други казаха истината. След това експериментаторът показал видеозаписи на тези отговори на други участници и ги помолил да определят кои ученици са излъгали.

Социолозите отдавна практикуват такива експерименти - с участието на „говорещ“ (субект) и „съдия“ (лице, което оценява искреността на поведението му). Целта на експеримента е да се определи колко точно „съдията“ ще определи кога „говорещият“ лъже. Левин открива същото, което психолозите обикновено установяват в такива случаи: повечето от нас не са много добри в разпознаването на лъжата. Средно „съдиите“ правилно определят лъжците в 54% от случаите - това е малко по-добре, отколкото просто да отгатнат. И професията в този случай няма значение: еднакво лоши „съдии“ се получават от студенти и адвокати, агенти на ФБР и служители на ЦРУ. Възможно е да има някои изключителни разобличители на измами. Но ако има такива, те са много малко. Защо се случва това?

Оказва се, че има основателни причини да се доверяваме на хората априори и да приемаме по подразбиране, че хората около нас се държат честно. Но Левин не се задоволява с подобно обяснение: проблемът очевидно не свършва дотук. Например той е особено изненадан, че лъжите най-често не се откриват веднага: седмици, месеци, а понякога и години по-късно.

Левин открил, че почти винаги пропускаме важни улики, и това го озадачило. Защо? Какви точно са обстоятелствата, които съпътстват представянето на лъжи, които така целенасочено ни обезоръжават? За отговор ученият се обърнал към своите видеозаписи.

Ето фрагмент от един видеозапис, който Левин ми показа. Експериментаторът разговаря с млада жена от участие с експеримента с излизащия от стаята преподавател по време на изпит. Да я наречем Сали. При простите въпроси всичко върви гладко. И тогава дошъл решителният момент.

Експериментатор: Кажете ми, мамил ли е някой от вас в отсъствието на Рейчъл?

Сали: Не.

Експериментаторът: Вярно ли е?

Сали: Да.

Експериментатор: Ще задам същия въпрос и на партньорката ти. Какво мислиш, че ще отговори тя?

Сали спира да говори, изглеждайки объркана.

Сали: Вероятно... същото.

В момента, в който Левин пита: „Никой от вас не е мамил?“, лицето и шията на Сали почервеняват. Общоприетият израз „изчервяване“ би бил твърде слаб в този случай; субектът буквално „гори от срам“. След това идва ключовият въпрос: „Какво ще каже партньорът ви?“. Пламналата Сали дори не може да отговори твърдо: „Същото, разбира се“. Тя се запъва и промълвява едва чуто: „Вероятно... същото“. Вероятно? Сали откровено лъже и всички, които гледат това видео, веднага го разбират.

А ето и още един запис, който Левин ми показа. По време на разговора момичето явно е нервно и върти косата си около пръста си. Нека я наречем Нервната Нели.

Експериментатор: Рейчъл трябваше да напусне стаята. Измами ли някой от вас, когато тя си тръгна?

Нервната Нели: Всъщност партньорката ми ме насърчи да потърся отговорите, но аз казах: „Не“... ами като: “Защо? Интересно е да се види как се справяме сами“ - защото съм против измамата. Не смятам, че е правилно, затова не се съгласих. Казах: „Не.“ Нещо от типа на: „Няма да го направя, не искам да го правя“. И тя каза: „Стига де, да видим поне един въпрос“. И аз казах: „Не, не искам да го правя.“ Не знам дали това се брои или не, но не отворихме плика.

Експериментатор: Добре, значи не сте хитрували. Вярно ли е това?

Нервната Нели: Да, ние все пак не сме измамници... Искам да кажа, че тя искаше да... ами да, това момиче каза: „Само един въпрос“. Помислих си: „Не, това не е готино, не искам да го правя“. И ѝ казах: „Не е ли странно, че са оставили плика с отговорите на най-видимото място?“. Всъщност, ако хората забравят парите, вие ги вземате, така правят всички. Искам да кажа, че когато не знаеш кой ще забрави, а ако забрави, трябва да ги върнеш, разбира се... Не, аз наистина съм честен човек: никога не крада и не мамя - как може... Но просто бях малко изненадана, защото всъщност всичко е странно. Но ние - не, не сме надничали. Дори не докоснахме плика."

Въртенето на косата на пръста не спира. Нито пък обърканият поток от повтарящи се извинения, нервното суетене, очевидното, едва сдържано вълнение.

Експериментатор: Добре. А ако попитам партньорката ви за това, какво мислите, че ще каже? Нервната Нели: Мисля, че ще каже, че е искала да погледне в плика, но не го е направила.

Експериментатор: Добре.

Нервната Нели: Ако започне да отрича, това изобщо не е готино, защото тя ме подсети, но аз ѝ казах: „В никакъв случай, няма да мамя“. А тя каза: „Добре, хайде, поне един отговор можем да видиш“. Като: „Нека просто погледнем в плика. И аз казах: „Не, няма да надникна. „Не мога да го направя. Това не е в природата ми.“ Да, нещо подобно.

Не се съмнявах, че нервната Нели лъже, защото се държеше подозрително. И не бях единственият, който мислеше, че Нервната Нели е лъжкиня.

Но тя казваше истината! И партньорът ѝ напълно потвърди думите ѝ пред Левин.

И случаят с Нервната Нели не беше изключение

В хода на експериментите си Левин отбелязвал този сценарий отново и отново. Какво е обяснението?

Левин твърди, че причината за това е илюзията за прозрачност. Склонни сме да решаваме дали човек е искрен, като гледаме поведението му. Хората, които са изразителни, уверени в себе си, с твърдо ръкостискане, общителни и очарователни, се смятат за искрени. А нервните, уклончиви, заекващи, неуверени в себе си, даващи многословни объркващи обяснения, подозираме в нечестност. Преди няколко години беше проведено мащабно социологическо проучване, в което участваха хиляди хора от 58 държави. И така, 63% от анкетираните заявиха, че смятат за основен признак на измама „отвърнатия поглед“. Смятаме, че лъжците в реалния живот се държат по същия начин, както в телевизионните сериали: телеграфират на другите скритите си мисли.

Това е, меко казано, глупост. Лъжците не гледат непременно встрани. Но Левин подчертава, че именно упоритата вяра на хората в някакъв набор от невербални знаци, които издават измама, обяснява повтарящия се сценарий, който той разкрива със своите „видеолъжци“. Говорещите, в които всички ние не се бъркаме, са тези, които се вписват, при които степента на правдивост добре корелира с външния вид. Изчервената Сали попада в тази категория. Поведението ѝ отговаря на стереотипа на лъжец. И тя наистина лъже, по стечение на обстоятелствата. Така че нямаме проблеми да я забележим. В онзи епизод на „Приятели“, в който Моника най-накрая казва на брат си за аферата си с Чандлър, тя хваща ръката на Рос и казва: „Много съжалявам, че разбра за всичко по този начин. Съжалявам. Но това е истина и аз също го обичам.“ Гледайки тази сцена, ние вярваме, че момичето искрено съжалява и наистина е влюбено, защото съвпадението на външното и вътрешното в случая е просто перфектно. Тя казва истината и в същото време изглежда искрена.

Но ако лъжецът се държи като честен човек или, обратно, човек, който казва истината, се държи като лъжец, ние се губим. Нервната Нели не се вписва. Отстрани момичето изглежда като типичен лъжец, но не е така. Тя просто е притеснена! За да обобщим: не става въпрос за това, че хората не знаят как да разпознават лъжите. Те се справят зле само в ситуации, в които говорещият не отговаря на стереотипа.

Когато Хари Маркополос разследва аферата „Бърнард Мадоф“, в един момент се обръща към опитния журналист Майкъл Окрант, който е специалист по финансови теми. Маркополос убедил Окрант да приеме сериозно идеята, че Мадоф най-вероятно е измамник, и журналистът помолил Мадоф за интервю. Но какво се случва след това?

Бях впечатлен не толкова от отговорите на Мадоф, колкото от поведението му“, спомня си години по-късно Окрант. - В разговора с него беше невъзможно да заподозреш, че е измамник. Спомням си, че си мислех: „Ако Маркополос е прав и този човек наистина е създал пирамида и печели пари, тогава или е най-добрият актьор, който съм виждал през живота си, или е чист социопат. Виждате ли, Мадоф не е проявил и най-малък намек за вина, срам или разкаяние. Беше много спокоен, отпуснат и дори изглеждаше развеселен от интервюто. Сякаш си казваше: „Кой с ума си би ме заподозрял? Това е смешно, наистина!“

Бърнард Мадоф не се вписва в този стереотип

Той беше лъжец с маниери на честен човек. А Окрант, който мислено знаел, че случаят все пак не е чист, бил толкова впечатлен от личния си контакт с Мадоф, че журналистът не се задълбочил. И може ли да бъде обвиняван за това? Както знаете, презумпцията за истинност дава предимство на измамника. А когато към това се прибави и поведението, което не отговаря на стереотипа, е лесно да се разбере защо Мадоф е заблуждавал толкова дълго време множество много интелигентни хора.

А защо толкова много политици, които са се срещали с Хитлер преди войната, са се заблудили фатално в него? Защото той също не се вписваше в стереотипите. Помните ли забележката на Чембърлейн за това как фюрерът при срещата им стиснал ръката му с двете си ръце? Британският премиер го разтълкувал като израз на симпатия и доверие. Обикновено това наистина означава подобно нещо. Но не и в случая с Хитлер. Той беше заклет лъжец с маниерите на сериозен човек.

С какво не беше провървяло на Аманда Нокс? Тя не се вписваше в стереотипите. Абсолютно невинен човек, демонстриращ поведение, което е характерно за престъпник. Тя беше като онази Нервна Нели. Аманда Нокс объркваше околните – особено тези, които не я познаваха добре. Към момента на престъплението тя беше 20-годишна красавица с високи скули и пронизващи сини очи. Прякорът ѝ беше Фокси-Нокси. Скоро след ареста ѝ в жълтата преса се появи списък, съставен от Аманда, с имената на мъже, с които е била близка. Типична фатална жена, femme fatale — безсрамна и чувствена.

В действителност прякорът Фокси-Нокси няма нищо общо със сексуалността и не говори за порочност. Тя го получила на 13 години от съотборничките си по футбол заради умението ѝ да прави хитри пасове. Тя само изглеждала като femme fatale. В действителност била неопитно момиче, до вчера непохватна и пъпчива тийнейджър. Безсрамна и чувствена? Как ли пък не! Аманда Нокс била, всъщност, доста непохватна.

„Доста странно дете, което се събира с мрачни почитатели на мангата, измъчени млади гейове и откачени театрали“ — така описва себе си тя в автобиографията си, която публикува през 2011 г., след освобождаването си от италианския затвор. Дъщеря на небогати родители, тя получавала финансова помощ от държавата, докато повечето от съучениците ѝ били от заможни семейства. „Учих японски, а през междучасията пеех по коридорите на висок глас. Щом така или иначе не можех да бъда като всички останали, не се и опитвах да се преструвам, а това значеше, че не си оставях шансове да се впиша.“ Хората, които се вписват в стереотипите, оправдават очакванията ни. Намеренията им съответстват на поведението им. А онези, които не се вписват, ни смущават и поставят в задънена улица: „Правех разни щуротии — например, разхождах се по улиците облечена като египтянка или в костюм на слон, — което караше повечето ми връстници и възрастните да ме гледат накриво, но децата се забавляваха ужасно.“ Смъртта на Мередит Керчър променила поведението на познатите ѝ. Всички те плачели, говорели приглушено и си разменяли съчувствени думи. Но Аманда Нокс, за разлика от останалите, си останала същата.