Как Ричард Никсън "счупи" икономиката и защо опитите за контрол на цените винаги се провалят

Идеята за „справедливи цени“ винаги звучи добре на хартия, особено в условията на инфлация или социално напрежение. В подобен дух в България се обсъжда въвеждането на законови промени, с които да се санкционират търговци за т.нар. „необосновано повишаване на цените“ във връзка с въвеждането на еврото. Аргументът е, че в определени сектори поскъпването на стоки и услуги не отразява реални пазарни процеси, а се дължи на "спекулации" или "алчност".

Историята изобилства от примери, в които правителства (с добри намерения или политически цели) са се опитвали да ограничат цените „в името на обществения интерес“. Но резултатите неизменно са винаги едни и същи: дефицит, корупция, сив пазар и икономическа нестабилност. Един от най-емблематичните случаи е от Съединените щати по време на администрацията на Ричард Никсън в началото на 70-те години на миналия век.

По това време американската икономика е подложена на силен натиск - високи разходи за войната във Виетнам, раздуване на социалните програми от времето на Линдън Джонсън и натиск върху все още обезпечения със злато щатски долар. Инфлацията достига 5–6%, а безработицата също нараства – състояние, известно по-късно като стагфлация.

Планът на Никсън – когато законите се сблъскат с пазарната реалност 

На 15 август 1971 г., в телевизионно обръщение, президентът Ричард Никсън обявява радикален икономически план, който включва три основни елемента: премахване на златното обезпечение на долара, въвеждане на 10% мито върху вноса, за да се "защити" американската индустрия и 90-дневно замразяване на всички цени и заплати, наречено Phase I.

Това е първото мащабно замразяване на заплати и цени в мирно време. Администрацията дори създава специални комисии за наблюдение на възнагражденията и цените, които да регулират икономиката.

Първоначално мярката изглежда ефективна – инфлацията се успокоява, а пазарите реагират положително. Но този „успех“ е измамен, защото когато ограниченията започват да отпадат, икономическите дисбаланси избухват с нова сила. Инфлацията достига над 11% до края на 1974 г., безработицата също расте. Произвежда се по-малко, защото фирмите не могат да калкулират нормална печалба при фиксирани цени.

Най-драматичен е ефектът върху енергийния сектор – когато Организацията на страните износителки на петрол (ОПЕК) повишава цените през 1973 г., правителството на САЩ не позволява пълно отражение върху вътрешния пазар. Резултатите са опашки по бензиностанциите, липса на гориво и въвеждане на режим за продажба на бензин по номера на регистрационните табели. 

Венецуела - хроника на икономическия колапс и провалените регулации 

През 2003 г. правителството на Уго Чавес въвежда тавани на цените на основни стоки като хляб, мляко, брашно и бензин. Целта е „да се защити бедното население“. Резултатът обаче е съвсем различен - производителите спират да произвеждат, защото продават на загуба. Появява се черен пазар, инфлацията достига хиляди проценти, супермаркетите се изпразват, а в страната избухват социални вълнения.

Хроничните дефицити на СССР

Цените на основни храни, дрехи и услуги в Съветския съюз са фиксирани централизирано от държавата. Това води до траен недостиг на стоки, изкривени производствени стимули и неефективна икономика. 

Тъй като цените не отразяват реалното търсене, плановата икономика не успява да осигури балансирано разпределение на ресурси. В края на 80-те години съветската икономика рухва, като основна роля в нейния провал има изкуствената ценова система.

Нацистка Германия - привидна стабилност, прикрита от терор

През 30-те години на XX век нацисткият режим въвежда широк контрол над цените и заплатите, за да овладее инфлацията и да гарантира „социална справедливост“. Въпреки привидната стабилност обаче, това води до корупция, черен пазар и дефицити. Страхът от санкции потиска икономическите проблеми, но не ги решава. 

След войната ценовите ограничения са премахнати от икономическия реформатор Лудвиг Ерхард – стъпка, която поставя основите на германското следвоенно икономическо чудо. 

Българският принос: "За бога, братя, не купувайте"  

След разпада на плановата икономика в България през 1989 г. страната се сблъсква с висока инфлация и икономическа нестабилност. В началото на 1991 г. правителството на Димитър Попов освобождава повечето цени, които преди това са били фиксирани от държавата. Идеята е пазарните сили да регулират ценовите равнища, но това води до рязък скок на инфлацията (над 300% през 1991 г.) поради липсата на конкуренция и слабите пазарни институции. 

Фразата „За Бога, братя, не купувайте!“ е произнесена от българския министър-председател Димитър Попов на 1 февруари 1991 г. след заседание на Министерския съвет, когато правителството освобождава цените. Попов се обръща към журналистите с думите: „За Бога, братя, не купувайте това, което ви харесва, но е много скъпо, защото след 30-40 дни цените ще паднат, а вие ще сте похарчили парите си и няма да можете да купите най-необходимото ви.“ Тази реплика става емблематична, отразявайки опита на правителството да смекчи паническото пазаруване и спекулата в условията на рязко нарастваща инфлация.

Въпреки либерализацията, някои ключови стоки (хляб, мляко, електрическа енергия) остават под частичен държавен контрол чрез субсидии или тавани на цените. Това обаче често предизвиква дефицити и черен пазар, тъй като производителите не успяват да покрият разходите си.

Историята предупреждава, но не прощава 

Контролът върху цените изглежда привлекателен като краткосрочна мярка – той създава усещане за справедливост и демонстрира "загрижеността" на държавата. Но икономиката не може да бъде управлявана чрез декрети.  

Третирането на инфлацията по този начин представлява "лечение" на симптом, а не на болест. Аналогичен би бил опитът да контролирате теглото си чрез препрограмиране на кантара, така че да не може да показва стойности над определен, приемлив за вас, лимит. И точно както "маскирането" на теглото няма да подобри здравословното ви състояние, дезинформацията, предизвикана от контрола на цените, рискува да "счупи" икономиката. 

Цените са информационна система – те отразяват реалностите на търсенето, предлагането, разходите и риска. Когато държавата започне да ги изкривява насилствено, тя посяга не просто на пазара, а на самите механизми, които поддържат икономиката жива.

България действително има нужда от по-ефективни регулаторни органи, борба със злоупотребите и прозрачност, но не и от "лов на вещици" сред търговците, които повишават цените в отговор на реалните икономически условия. Ако забравим уроците на Никсън, Чавес и Брежнев, рискуваме за пореден път да повторим техните грешки.