Културни кодове: Можем ли да се справим с междупоколенческите травми

Докторът по философия Диана Рааб разказва защо е важно да изучаваме семейната история и да приемаме опита на предците

Междупоколенческа травма е концепция, според която травмата, преживяна от един човек в семейството, може да се предаде на следващите поколения. Понякога я наричат историческа травма, като тя може да се изпитва от определени културни, расови или етнически групи и да води до емоционални или поведенчески реакции.

С други думи, ако ваш родител е преживял тежко травмиращо събитие, тези спомени могат да станат част и от вашия живот. Въпреки че някои хора не се поддават на влиянието на междупоколенческата травма, при други могат да се наблюдават симптоми като клинична депресия, ниско самочувствие, чувство за уязвимост, необяснима тревожност, агресивно поведение или раздразнителност, затруднения с концентрацията, злоупотреба с психоактивни вещества, проблеми във взаимоотношенията, чести кошмари, склонност към самоубийство и/или физически и психически заболявания.

В книгата „Колибри: посланията на моите предци“ (2024) разказвам как моята баба е преживяла Първата световна война, а баща ми — Втората световна война. Травмата, която те изпитали, се предала на техните потомци и се проявила в много отношения. Например, баба ми осиротяла на 11 години по време на Първата световна война, и тази болка останала с нея до края на живота ѝ. Тя се самоубила, когато била на над 60 години, а дъщеря ѝ, моята майка, се борила с депресия през целия си живот. Семейството ми никога не говореше за тези травми, но те често ми се явяваха в сънищата, което показва, че тяхната болка живее някъде вътре в мен.

В проучване от 2001 г. невробиологът и експерт по травми Рейчъл Йегуда открива, че възрастните потомци на хора, преживели Холокоста, значително по-често описват преживени детски травми. Според Йегуда това се дължи на признаци на посттравматично стресово разстройство (ПТСР). Авторите на изследването също стигат до заключението, че хората, преживели Холокоста, често омаловажават проблемите, свързани с ПТСР, с които се сблъскват техните потомци, защото ги сравняват със собствените си страдания.

Множество проучвания са посветени на значението на епигенетиката – как поведението и околната среда могат да променят работата на гените. Вече знаем, че съществува връзка между травмата на родителите преди зачеването и епигенетичните промени, които се проявяват както при родителите, така и при децата им.

Стефани Фу, автор на мемоарите „Какво знаят моите кости“ (2022), споделя, че е преживявала пристъпи на паника. В мемоарите си Фу разказва как родителите ѝ я изоставили след години на жестоко отношение и как по-късно ѝ е поставена диагноза комплексно посттравматично стресово разстройство. След собственото си изследване, тя описва как травмата може да се предава по наследство от поколение на поколение. На базата на собствения си опит Фу вярва, че е невъзможно напълно да се освободим от травмата, но можем да се научим да живеем с нея по достоен и комфортен начин.

В друго изследване от 2023 г. специалисти откриват, че наличието на родителска травма увеличава честотата на психопатологиите. Това може да доведе до нездравословна зависимост и дисфункционална привързаност. Изследователите стигат до заключението, че родителската травма негативно влияе на междуличностната зависимост на бъдещите поколения, като стимулира тенденцията за дистанциране от близки отношения.

Преодоляването на наследствената травма

Проучвания показват, че до 75% от децата преживяват някакви стресови събития до 9-годишна възраст. Тези неблагоприятни преживявания в детството понякога могат да доведат до негативни последици в дългосрочен план. Групите за подкрепа могат да помогнат както на родителите, така и на децата в такива неблагоприятни ситуации и да предоставят умения и инструменти за справяне с тях. Един от ключовите елементи е, че родителите трябва да „виждат детето“, да го изслушват и да обръщат внимание на неговите чувства, а не да ги пренебрегват.

Психологът Даниел Фур например предлага да учим децата да назовават и разбират физическите усещания така, както ги учим на история или английски език. Например, когато усещат натиск в гърдите, това вероятно означава, че са нервни.

През живота ни сложни моменти от детството или събития, преживени от предците ни, могат неочаквано да предизвикат тревога. Често дори не осъзнаваме какво е провокирало това, докато не анализираме миналия си опит и не чуем историите на предишните поколения. Всяка ситуация има своя история и трябва да се разглежда индивидуално.

Няколко полезни съвета:

• Открийте историята на вашето семейство и през какви трудности е преминало.
• Използвайте методи за психологическа самопомощ.
• Научете се да се справяте със стреса или гнева, които могат да бъдат свързани с историята на вашето семейство.
• Водете дневник на емоциите си.
• Практикувайте ежедневна медитация.
• Обърнете се към семейните/културните вярвания, за да се справите с болката.
• Потърсете помощ от квалифициран психотерапевт.
• Създайте група за психологическа подкрепа.
• Бъдете състрадателни към себе си и другите.

Източник: Psychology Today