Бунт и достойнство - как няколко освирквания накараха княз Фердинанд да затвори Софийския университет

В мразовитата утрин на 3 януари 1907 група студенти от Софийския университет се събират пред наскоро построената сграда на Народния театър в столицата. Те обаче са там, не за да гледат представление, а за да изразят недоволството си пред властите заради неглижирането на академичното съсловие и ограничаването на самоуправлението на висшето училище. Освен това протестът се организира не пред кого да е, а пред самия държавен глава – княз Фердинанд.

Сгушени в палтата си, студентите чакат момента, в който тежките врати на театъра ще се отворят и ще се появи бляскавата свита на монарха. Гневът им е акумулиран от месеци — от постоянната намеса на правителството във вътрешния живот на университета, от опитите да се ограничат правата на Академичния съвет и от усещането, че бъдещите български интелектуалци биват третирани като неудобна "пречка", а не като двигатели на общественото развитие.

Когато княз Фердинанд пристига за официалното откриване на сградата на театъра, студентите започват да го освиркват  – остро, дръзко и неочаквано за официозната атмосфера. Към княза и спътниците му дори политат няколко снежни топки. Това е моментът, в който треперещите искри на недоволството се превръщат в открит пламък, но и един от малкото случаи, в които князът (и бъдещ цар) Фердинанд се изправя очи в очи с гнева на своите поданици. 

Политическата картина в началото на XX век

За да разберем пълния мащаб на случилото се, трябва да се върнем към политическия контекст на времето. Годината е 1907 – България все още е млада държава, от Освобождението не са изминали и три десетилетия, а борбата за влияние между политическите сили е жестока. На власт е народнолибералната партия, често асоциирана с авторитарните практики на своя основател Стефан Стамболов, а министър-председател е Димитър Петков – силна, остра и безкомпромисна фигура, който вярва, че стабилността идва преди свободата.

Софийският университет "Св. Климент Охридски" по онова време е не просто учебно заведение, а люлка на прогресивната интелигенция. Преподаватели като проф. Иван Георгов, проф. Любомир Милетич, проф. Иван Шишманов и проф. Михаил Арнаудов са национални авторитети – уважавани учени и силни обществени гласове. За държавата те са нужни, но и потенциално неудобни, особено когато критикуват управлението.

Напрежението се покачва още през 1906 г., когато властта започва да използва все по-строги методи за контрол над студентските дружества и преподавателските назначения. Университетската автономия – едва завоювана – се оказва в опасност. 

Комитетът, който устройва тържеството за откриването на Народния театър, предоставя на студентите само 60 покани, поставени са ограничения и пред други лица, свързани с просветата и културата. Студентите са разгневени от ограниченията, в които виждат личното участие на княза. Те демонстративно връщат своите покани на министъра на народното просвещение Иван Шишманов и решават да протестират.

Ескалация: от освиркване към национална криза

Самото освиркване на княза е дребен жест, но в политическия климат на времето то прозвучава като дързък бунт. Още на следващия ден вестниците излизат с гневни заглавия, а дворецът приема случката като лична обида към престижа на двореца. Още повече, че студентският протест е извършен пред очите на представителите на дипломатическия корпус, които също са били сред поканените на церемонията.

Правителството реагира със суровост, която шокира обществото - университетът е затворен за неопределено време, а министър-председателят Димитър Петков разпуска Академичния съвет. Целият преподавателски състав (около 40 души) е уволнен чрез административен акт, без право на обжалване.

Тази безпрецедентна мярка прекъсва учебния процес и "хвърля университета в мрак", както по-късно ще напишат някои от самите професори.

Обществената реакция: интелигенцията срещу властта

Студентите обаче не мълчат. Те публикуват открити писма, пишат в пресата, организират събрания и протести, въпреки преследването и заплахите за арести.

Скоро кризата излиза извън рамките на университета. Писатели, журналисти, адвокати и политици от опозицията заемат остри позиции срещу мерките на властта. Вестниците стават арена на ожесточени дебати. Обществото започва да се пита: ако днес потъпкват автономията на университета, какво ще последва утре?

Димитър Петков упорства, но напрежението расте. През март същата година той е убит при покушение от държавен чиновник, уволнен в процеса на чистките в администрацията, но политиката му спрямо университета остава в сила още известно време, поддържана от неговите съпартийци.

Развръзката и връщането към разума

Едва след продължилото дълго време нагнетяване на общественото напрежение и след многобройни обсъждания в Народното събрание новото правителство започва постепенна нормализация. Университетът е отворен отново, а уволнените професори – възстановени на своите места.

"Раните" обаче остават. Мнозина съвременници говорят за 1907 година като за момент, в който държавата и обществото застават на важен кръстопът. Изборът тогава не е бил само за съдбата на един университет, а за характера на самата България – дали ще бъде подчинена авторитарна държава или модерна европейска страна с уважение към свободата на мисълта.

Днес университетската криза от 1907 г. остава като спомен за един от най-важните моменти в историята на българската академична независимост. Тя показва колко лесно властта може да посегне към автономните институции и колко важно е съпротивата срещу подобни опити да бъде навременна и категорична.

"Пламъкът", запален над снежната покривка на столицата в онази януарска утрин, продължава да свети като предупреждение, че свободата се пази от онези, които имат смелостта да освиркат властта, когато тя го заслужава.