Как София става столица на България?

На 17 септември отбелязваме Деня на София, който е свързан и с православния празник на Светите мъченици София и нейните три дъщери - Вяра, Надежда и Любов. Днес в столицата на България живеят над 1.2 милиона души, но непосредствено след Освобождението от османско владичество през 1878 година в страната има други градове, които са далеч по-големи и по-развити като инфраструктура. 

Защо изборът на столица на новоосвободеното княжество пада точно върху София?   

Древната история на София

В античността градът е известен като Сердика, наречен на тракийското племе серди. По-късно римляните го превръщат в значим военен и търговски център, като император Константин Велики дори казва: „Сердика е моят Рим“. През Средновековието градът е познат под името Средец и заема важно място в държавния живот на Първото и Второто българско царство.

След завладяването на българските земи от Османската империя София става седалище на бейлербея на Румелия – най-важната европейска провинция на султана. През XIX в. градът се оформя като търговски център, в който действат еснафски организации, спирки на кервани и големи пазари. Важен показател за значението му е присъствието на австрийско, английско и френско консулство, които поддържат активна връзка със столиците си.

През 1878 г., непосредствено след Освобождението, София е сравнително малък град. Според статистиките тя има около 11–12 хиляди жители. В сравнение с други български градове това не е впечатляващо: Русе и Варна, например, надхвърлят 25–30 хиляди души, а Пловдив е най-големият град с близо 33–35 хиляди жители. На този фон София изглежда по-скоро провинциален център. 

Изборът на столица след Освобождението

Учредителното събрание във Велико Търново през 1879 г. е не само форум за изработването на първата българска конституция, но и арена, където се решава местоположението на бъдещата столица.

Още преди дебатите е имало известни аргументи в полза на Велико Търново. На първо място е историческата приемственост – градът е бил седалище на българските царе от Второто българско царство. От Търново тръгват и много от революционните традиции през Възраждането, а градът може да се похвали с наличие на значими духовни и културни паметници.  

Сред възможните кандидатури са и други големи градове като Пловдив, Русе и дори Одрин.

Основното предимство на София обаче е нейното географско положение – в централната част на българските земи, на кръстопът между Изтока, Запада, Севера и Юга. Градът вече е свързан чрез пътища и пощенски линии с големите балкански центрове.

Като османски административен център София разполага и с по-развита административна база, чиновнически апарат и дипломатическо присъствие. Перспективите за растеж, включително свободни терени за строителство и възможности за разширяване, също са по-добри от тези на Велико Търново. 

В крайна сметка София е утвърдена за столица на Княжество България на 3 април 1879 г. единодушно от народните представители, като голяма роля за това изиграва софийският вицегубернатор и по-късно управляващ отдела на просвещението проф. Марин Дринов. Той поддържа тезата, че София се намира в центъра на българските етнографски предели (Македония, Моравско, Тракия, Северна България и Добруджа), затова е естествено тя да бъде определена за столица.

По време на Руско-Турската война през 1877-1878 година заедно с руските войски се движи и един щаб от граждански лица, който има задачата да организира бъдещата административна уредба на страната. Началник на гражданското управление е княз Владимир Черкаски, но той умира внезапно и бива заместен през май 1878 г. от княз Дондуков Корсаков.

И двамата в началото определят за своя резиденция Пловдив, но още княз Черкаски вижда в София бъдещата столица на България, която, по думите му, има в очите на българите първостепенно политическо значение. Скоро в това се убеждава и княз Дондуков, главно под влияние на проф. Дринов.

Дори и след подписването на Берлинския договор, който значително "окастря" границите на България в сравнение с предварителния мирен договор от Сан Стефано, София придобива още по-голяма тежест, намирайки се по-близо до българските земи, останали под чужда власт.

Чешкият историк Константин Иречек, който е и първият министър на просвещението в младото княжество, описва София с известна ирония. Той я нарича „по-скоро голямо село, отколкото европейски град“, със „заблатени улици“, „дървени мостове“ и „разпадащи се къщи“. По негови думи градът не разполага с инфраструктура, която да съответства на една европейска столица. Именно този критичен поглед подчертава мащабността на задачата – София тепърва трябва да бъде изградена като истинска столица. 

Модернизацията в края на XIX и началото на XX век

След избора на княз Фердинанд за държавен глава през 1887 започва системна модернизация на българската столица. София се превръща в „строителна площадка“: оформят се булеварди, електрифицират се улиците, създават се паркове и се строят обществени сгради като Софийския университет, Народния театър, Военния клуб и др. 

Населението на града нараства изключително бързо – от около 12 хиляди през 1878 г. до над 100 хиляди в началото на XX в. 

Днес София е мегаполис с над 1,2 милиона жители и е доказал ролята си на политически, икономически и културен център на България. Макар и често критикувана за урбанистичните си проблеми, тя остава символ на модерната българска държавност – избор, направен преди близо век и половина, който определя посоката на развитието на цялата нация.