Състезателна нация ли са българите?

„Ако у вас няма напрежение, желание за конфронтация или дискусия, вие никога няма да израснете.”

Марта Стюарт, селфмейд милиардер

Буда казва: „Щастливата мравка обича не само царицата-майка, на която служи, но и бучката захар, която мъкне към нея.” Ако бяхме постигнали това съвършенство на разточителна обич и източно раболепие, може би щяхме да сме наистина щастлива нация. Но при нас е тъкмо обратното. Не понасяме управниците си, не обичаме да бачкаме и мразим торбите сол, които се налага да изяждаме цял един живот с разни шефчета около нас. Тоест мразим нашето общо съзидателно време. Как тогава да бъдем добри състезатели?! Как да вземем Нобелова награда?! Как да станем милиардери? Та ние сме народ от Балканите, където е изстрадана поговорката: добрата почивка е наполовина свършена работа. Камо ли да разберем какво можем да правим и да потърсим някой, който да ни плаща за това. Общо взето успехът започва първо с това да разбереш какво можеш да правиш. Чак след това идва желанието за състезание и, разбира се, евентуално голямата победа.

Но, за съжаление, дори голямата победа не означава пълно щастие. Успехът и щастието са две различни породи кучета. Може да си номер едно в състезанието, но да си нещастен. Много емоционална интелигентност се изисква, за да се проумее парадокса, че да нямаш някои от нещата, които много искаш, е неделима част от щастието. Или, че един провал може да се окаже скрита благословия, ако съумееш да извлечеш полезните уроци от него.

Състезателният дух на една нация е много важен ресурс

Иначе тя ще гине при всяка хрема, вместо да става по-силна. Когато става дума за състезателен хъс, мой познат, бизнесмен, често обича да дава за пример една история от своя личен опит. Преди години имал бизнес на морето, сред останалите неща имал и стена за катерене на Златни пясъци. Всякакви деца, различни по националност и характер, се забавлявали с тази атракция. Българчетата идвали с огромно желание да се катерят, но никога не успявали да стигнат върха, защото още при първото-второто падане се отказвали и си тръгвали разочаровани и в много лошо настроение. Русначетата били същите, много първоначален хъс и бързо угасване. Британчетата били супер амбициозни, много бързи, често стигали върха след упорито катерене. Падали и ставали много пъти, търкаляли се, после започвали отново, но покорявали върха. Но най-изумителни били скандинавчетата, разказва моя познат. Те идвали без видима страст и без невротична амбиция, но бавно и методично, с много малко загуби и търкулвания, в 100% от случаите стигали върха. Интересно наблюдение.

Успехите на една нация явно започват още от детството

Родителите на българчетата имат малко доверие на своите дечица. А именно доверието облагородява човека. Вечната опека пречи на съзряването му, на амбицията му, на личното му състезание с останалия свят. Ние хем не сме от бавните методични северни нации, които добре моделират обществото си, хем не сме и от южните горещи народи, които трудно тренират мисленето си и трудно се обяздват. Ние сме просто уместно покорни. На нас българите никога не ни е харесвало това да дръпнем халката, окачена на носа на господаря. Просто не сме такава нация. Никога не сме били френски якобинци, кромуелови британци, японци на честта, американски индивидуалисти или дори съветски дисиденти. Ние сме си точно българи. Боравим с вчерашната логика и толкоз. Ръбовете си ги доизглаждаме у дома, пред властта и шефовете сме гладко бръснати и полирани.

Свръхпредпазливи. Затова и трудно дърпаме напред, трудно се променяме.

Защото не притежаваме култура на протеста. Мразим света наоколо, но не протестираме. Щастливата мравка с бучката захар ни показва много важен акцент в отношението покорство/щастие: ако си покорен, когато обичаш, това е щастие; но ако си покорен, когато мразиш, това е непоправимо нещастие. Може би тук някъде е заровено кучето относно това защо вечно излизаме в класациите като една дълбоко нещастна нация.

В чужбина умеем да сме други

От друга страна пък ето какво казва американският икономист Джефри Сакс: „Когато председателствах комисията по приема в Икономическия факултет на Харвардския университет, направи ми впечатление, че студентите от България неизменно се класират сред най-добрите, защото демонстрират съчетание от отлични академични познания и огромно трудолюбие.” Явно, това са българските състезатели. Въпросът е дали само там, в чужбина, умеем да сме други, а иначе тук си оставаме същите? Дали тук сме наистина неудачници или просто не се забелязваме, не се почитаме и взаимно не се харесваме? Може би това е причината за неуспеха ни като цяло вътре в страната, и за успеха ни по единично, извън портите на държавата ни. Това, че не се забелязваме. Да забележиш някой означава да признаеш неговите качества, да му се усмихнеш, да му дадеш път в живота. У дома, в България, ние такива ли сме?! Или сме конвенционални и зли, еднопластови. Тогава как да отгледаме състезатели?! Състезателите се нуждаят от грижа и любов, от вяра в техните възможности. От път, който да извървят. Защото, ако един човек не е самоуверен, ако е непрестанно подценяван, той никога няма да има търпението на Едисон, да направи хиляди опити, преди да постигне гениален успех. Търпението ражда победите, много често търпението ражда и гениите.

Калина Андролова, текстът е  публикуван в списание „Мениджър”