Началото на края на Владимир Путин*

Нелепата тържествена церемония на Владимир Путин по повод анексирането на четирите украински области, които представляват около 15% от територията на страната, отново разкриха зейналата пропаст между триумфализма на Кремъл и реалността.

Няма значение, че руските сили дори не контролираха напълно териториите, които Путин постави под руски флаг. Няма значение, че „референдумите“ в Русия бяха очевидна измислица – вотът премина под дулата на оръжията. Няма значение, че хиляди напуснаха Русия, за да не бъдат „частично мобилизирани“ в подкрепа на отслабващите военни усилия на Путин. И няма значение, че руските сили се оттеглят в много от новопридобитите територии – ключовият град Лиман бе освободен от украинската армия за по-малко от денонощие след обявяването на нейното анексиране.

Пред очевидно покорната публика Путин нарече Запада сатанисти с „различни полове“, призовавайки за свещена война срещу транссексуалните западни плашила. Определението, което той даде за американците, като неоколониалисти, беше смехотворно лицемерно, тъй като Путин буквално е в процес на възстановяването на една империя.

Той се позова на Екатерина Велика, твърдейки, че Южна Украйна винаги е била руска, и щедро използва имперския термин „Новоросия“. Разширяването на НАТО, за което се предполага, че е причината за екзистенциалната криза на сигурността на Русия, която не ѝ е оставила друг избор освен да нахлуе в съседна Украйна, почти не се спомена в цунамито от ксенофобска жлъч на Кремълския лидер.

Но истинската мелодрама на Путин е, че той е заложил политическото си оцеляване на „победата“ над Украйна и Запада.

Вече има категорични признаци, че хватката му върху властта започва да се разпада, макар политическата смърт на Путин да е все още далеч.

Екзистенциалните кризи пораждат вътрешни

Диктаторите често предизвикват края си чрез неволно предозиране. Уязвимостта на Путин произтича от собствения му избор. Обсебен от идеята да остави отпечатък върху това, което нарича „историческите земи” на Русия, и решен, че Западът е „глобалното въплъщение на моралната запуснатост”, Путин създаде своя собствена екзистенциална заплаха.

Нахлуването му в Украйна е пълна катастрофа. Неговите конвенционални сили са химера: зле обучени, зле оборудвани, зле ръководени и безнадеждно корумпирани. Всичко това сега се превръща във  вътрешна заплаха, която посланията му се опитват да обяснят.

Онова, което се представяше като славни руски победи, е отблъснато, затъна и след това се превърна в неудобни отстъпления, принуждавайки пропагандистите на Кремъл да се опитват едновременно да гасят множество точкови пожари. Но представянето на поражения като „временни” неуспехи може да работи също толкова дълго. И намирането на други виновни – от фалшивите конспирации за силите на НАТО, които се бият рамо до рамо с украинците, до критиките на полевите командири за провала на Русия, също е временно решение.

В крайна сметка ще стане очевидно, че единственият човек, когото не бива, а и не е позволено, да се критикува – Владимир Путин – в крайна сметка е отговорен за хаоса.

Имплицитно това вече се случва. Маргарита Симонян, главната мажоретка на Путин в строго контролирания медиен пейзаж на Русия (тя е главен редактор на Телевизия RT – бел.р.), внезапно се разграничи от политиката на лидера си, твърдейки жално, че няма политически авторитет.

Когато лоялните рупори започнат да се опитват да изглеждат безпристрастни, е време диктаторите да се тревожат.

Путин бе принуден да напусне политическия център

Енигмата на Путин и путинизма е, че той никога не е предложил визия за Русия, въпреки че е най-дълго управлявалият лидер след Сталин. Той е склонен да избягва да се идентифицира с определена идеологическа позиция и дори не е член на Единна Русия, партията, замислена и създадена да представлява неговите интереси в Руския парламент.

Вместо това Путин ръководи централизирано авторитарно правителство на принципа „разделяй и владей” с различни кремълски клики и издигайки приятели и приближени, като същевременно от време на време ги очиства. В страната действа система на бюрократично договаряне между силовите министерства и влиятелни лица, която не е напълно чужда и на Запад. Но в Путиновата Русия силата на вертикалните линии на власт означава, че големите състезания около политиката не са опосредствани от дискусия, дебат или други изрази на предпочитания. По-скоро те се решават от волята на един индивид.

В миналото това е служило добре на Путин, позволявайки му да се представи като политически „центрист“, чийто избор смекчава екстремизма на ултранационалистите и комунистите и го държи настрана от дребната политика. Но провалите на бойното поле сега го накараха да се насочи към крайната дясна страна. Тази страна на руската политика никога не е подкрепяла напълно Путин, въпреки че е длъжна да запази политическото си влияние. Освен това е слабо подкрепен от населението и много от лидерите му са фигури за подигравки.

Следователно Путин залага на способността си да повлече обществените настроения със себе си. Вярно е, че руската фалшива демокрация гарантира, че той няма да бъде отстранен от изборите, а нагласите за обществен протест остават ниски. Но сега от него ще се очаква да предприеме действия, дори по-непопулярни от неуспешната му частична мобилизация, която внезапно бе отменена.

Критиците му, като чеченския лидер Рамзан Кадиров, вече призоваха Путин да обяви военно положение в граничните региони на Русия и да използва тактическо ядрено оръжие срещу Украйна. Това не само ще ускори военното поражение на Федерацията, но и ще отслаби още повече Путин във вътрешното пространство.

Изкупителна жертва пред лицето на колективния провал

В миналото Путин е успявал да чисти безнаказано. Военни, служби за сигурност и различни олигарси, които не му харесваха, всички в даден момент са изпитали гнева на Путин.

Но провалите на Русия в Украйна не могат да бъдат оправдани с няколко некомпетентни генерали или неточна информация от руската служба за външно разузнаване SVR. Те са системни и разкриват недостатъци в руското стратегическо мислене, военно планиране, икономическо управление, анализ на разузнаването и политическо ръководство.

Колкото повече се увеличават неуспехите, толкова по-несъстоятелна става селективната изкупителна жертва на Путин. Той бързо смени военните лидери и сега се съобщава, че издава заповеди директно на полеви командири, включително отказ да им позволи да отстъпят и да се прегрупират.

Оценките на разузнаването, които уверено твърдят, че украинците биха приветствали руските нашественици, се основават на собствения прочит на ситуацията от Путин, публикуван в доклад от 2021 г., който описва украинците като малко повече от своенравни руснаци. Прекаленото доверие на Москва в нейния суверенен фонд е недостатъчно, за да изолира жизненоважни части от руската икономика срещу западните санкции.

А убеждението на Путин, че Западът ще капитулира пред лицето на въоръжената руска енергия, изглежда само е засилило решимостта му.

Разбира се, това не означава, че Путин ще бъде свален още утре. Той запазва широк и дълбок контрол върху населението и елита на Русия. Но неговите прогнози за сила са опровергани от нарастващата му уязвимост. Като мобилизира населението си да се бие в Украйна, Путин наруши своя договор с народа. И като се опита да прехвърли цялата вина за провала върху своите подчинени, той за първи път създаде стимул елитът да се обедини срещу него.

Краят на Владимир Путин? Може да дойде по-рано, отколкото си мислите.

* Автор на тази статия за Conversation е Матю Съсекс, сътрудник, Център за стратегически и отбранителни изследвания към Австралийски национален университет. Заглавието е на Мениджър Нюз.

Превод и редакция Светлана Тодорова-Ваташка