Емоциите над всичко

Как трябва да се говори във време на криза? От една страна знаем тезата за сбъдващите се предсказания: ако повтаряте на мъжа си, че не го бива за нищо и непременно ще се провали в живота, той едва ли ще успее, защото е почнал да възприема себе си като „онзи, който се проваля”. Оттук отговорността на икономическите авторитети във време на несигурност - знаем, че едно-единствено интервю на Джордж Сорос

може да разклати дадена национална валута. Анализът на ситуацията е част от самата ситуация; говорещият не е просто наблюдател, а участник. Само че повечето икономически експерти у нас работят и за някакъв едър бизнес, откъдето подозрението: анализират ли обективно ситуацията или накланят нещата в интереса на спонсорите си?

Още по-голяма е отговорността на управляващите, които по служебната си характеристика трябва да излъчват оптимизъм. (Забележете колко са мрачни в опозиция и как просветват, когато дойдат на власт!) Позата обикновено е такава: може да стане страшно ако не ме слушате, но аз знам решенията и ще изведа страната на добър край. Объркването, смущението и други такива човешки неща тук са крайно противопоказни. Нека го илюстрирам с такъв един пример. Пътувате със самолет, който навлиза

в сфера на турбуленция и почва да се клати. Пилотът влиза в салона и „демократично” споделя с нас колебанията си „Вижте, мислех да дръпна синята ръчка, а пък те от кулата ми казват недей, натисни жълтото копче, как мислите?” На което вторият пилот се възмущава: „Жълтото копче никога не се натиска във време на буря!” Българските граждани непрекъснато биват товарени с нови и нови разкрития, които управляващите правят, нови техни разочарования, страдания, завъртания на 180 градуса. В резултат паниката расте, тревожността се задълбочава.

Най-плашещо е усещането, че там горе няма единно мнение за това какво трябва да се прави. Българският гражданин трудно свикна с институцията на парламента, където по определение спорят, при това публично. През 90-те той я гледаше

с ужаса на дете, пред което родителите се карат за нещо, което то не разбира. Новото управление пренесе този демократичен спектакъл и в сферата на икономиката. Ще се вдига ли ДДС? В най-страшната криза от 1929 г. ли сме или 1996 г. беше по-лоша? Щом и те не са на едно мнение, значи нещата са много по-страшни отколкото изглеждат! А когато човек е обзет от страх, той не действа, стопанството започва да се парализира. Добавете към това новата медийна констелация*, където на едната страна стоят старите частни играчи, които продават сензации, а на другата тези сензации се усилват, мултиплицират, тълкуват, преиначават от частните потребители във виртуалното пространство. Настоявам на думата „частни”, защото става дума за

липса на контрол не само от страната на някакви институции, но и от професионални гилдии, от морални норми или закони. В тази ситуация емоцията съвсем естествено започва да доминира над рационалните аргументи. Кризата се оказва серия от негативни и позитивни дразнения. Единият значи казва, че вече излизаме, става ни приятно; другият обаче клати глава мрачен, ставало все по-зле. А трети пък се кълне, че изобщо нашият регион няма оправия. И тъй като подобни анализи текат по телевизията, основното в тях е не толкова съдържанието на изреченията, а тембърът, усмивката или пък свъсените вежди. Наместо политически позиции се сблъскват емоции – оптимистични от страна на управляващите, песимистични от страна на противниците им. Най-мистериозен в комунистическата идеология винаги ми се е виждал така нареченият

„исторически оптимизъм”.Това изискване непременно и по всякакъв повод да бъдеш бодър и позитивен, което водеше до там, че героите на къси разкази, дори крайно отрицателни, нямаха право да се самоубиват, а заводите, въпреки липсата на суровини, не можеха накрая да не задимят. Просто идеологията искаше от нас да говорим езика на властта. Резултатът от което беше, че във всяка соц-кухничка се практикуваше най-крайно черногледство.

Тази склонност да заменяме политическия дебат с емоционален, бележи публичния ни пейзаж и до днес. Чувате ли някъде сериозен разговор за това трябва или не регулация в съвременния български капитализъм? Регулация не толкова за рисковите операции на банките, за каквато говорят в Германия и Франция, а за строителството по курортите например, за множенето на университети, клиники или медии? Или да речем дебат за това каква държава искаме: голяма социална, с европейски данъци или минимална, офшорна, която изоставя повечето си функции на частния сектор? Или още: растежът на тази страна само на приток на външни инвестиции ли ще разчита или искаме да стимулираме някакви

местни производства? Онова, което разклати доверието в съвременния капитализъм и постави бъдещето на планетата под въпрос, в Източна Европа присъства още по-силно – погледнете Латвия, Унгария, Румъния. Подкопано е доверието в самия социален ред и само много решителни политически действия могат да преобърнат процеса. При това извършени от хора, които пазят за себе си човешките колебания, а пред другите излъчват увереност и

усещане за посока. Наместо да дискутираме за сериозните политически избори пред нацията, основната тема у нас е кога ще излезем от кризата и колко тежка ще е цената. Като се има предвид, че тя по нашите земи се представя като природно бедствие, независимо от нашата воля и отговорност, подобно говорене няма как да бъде политически дебат, т.е. състезание на алтернативи. Наместо него текат едни въздишки, едни оптимизми или песимизми.

Ивайло Дичев, текстът е от списание „Мениджър”

----------------------------------------------------------------------------------

*Стечение на обстоятелствата