Зад ъгъла на усмихната България

Платените репортажи в предизборната кампания показват приветливи политици, заобиколени от усмихнати хора. Зад ъгъла на кампанията - там, където медиите не снимат, наднича една друга България, твърди Полина Пауновa, в коментара си за "Дойче веле"

Наскоро се случи така, че попаднах на една предизборна среща. От тези, които ги дават по телевизията с надпис „платен репортаж“. Хората, събрали се да чуят политическата мъдрост на кандидатите за техни представители, изглеждат от синия екран винаги многобройни, с щастливи лица и жадни очи, а самите кандидати - приветливи, представителни и обаятелни.

Истината обаче е друга. Залите в селските читалища са към края на септември вече студени. Мирише на мухъл. Събралите се в тях са не повече от 50-ина, в най-добрия случай 100-тина души. Предизборните срещи по правило се организират от кмета, който пък работи с всички партии. Не отказва на никого да му организира среща с народната любов. Естествено, осигурява една и съща аудитория. Нещо като 70-годишни мажоретки. После същите хора гласуват за когото им каже кметът.

„Партийците говорят еднакви неща“, ми казва възрастна жена във великотърновското село Ресен. „И нито им разбирам - десни ли са, леви ли са, какви са. Нас тук не ни снимат, не сме така хубави, снимат клубовете в града, там е по-тържествено“, допълва дамата и продължава по пътя си, след като е присъствала на поредната среща с кандидат-депутати.

Бели гълъби и Кобзон

Само ден по-рано Канал 1 е излъчил репортаж с главен герой Николай Бареков, който във Велико Търново пуска 25 бели гълъба пред неколцина души, на които разказва, че птичките символизират всяка година от българския преход, а ББЦ е неговият символичен край. Телевизията излъчва и друго заклинание на новия политик. Кадърът е от читалище, на чиято сцена Бареков стиска връзка ключове и с ведър глас пита: „Знаете ли какво е това?“. Човек от залата отговаря: „Трите ключа“. Бареков клати одобрително глава: „Това са трите ключа от близкото минало - на апартамента, колата и вилата. Обещавам да ви ги върна“, обещава тържествено той.

В това време Цветан Цветанов открива детска градина в бивша сграда на районно полицейско управление в Бургас. Говори за децата на България, а майки радостно го аплодират. Бойко Борисов с китка здравец сади фиданки във Варна. Татяна Дончева свири на цигулка в Пловдив. Радан Кънев ходи на пазар в Добрич и се снима с пенсионери. Лютви Местан целува малки деца и обещава сигурно бъдеще. Волен Сидеров пее с Йосиф Кобзон, после мълви гръмки слова за Русия - „освободителката на България от турско робство“. Михаил Миков пие кафе с младежи, говори им за държавата, за законите, иска да останат тук, да не бягат в чужбина, а те с широки усмивки кимат пред камерите и потвърждават, че са леви родолюбци и никъде няма да ходят.

В очите на непредубедения зрител предизборна България изглежда обнадеждена и щастлива. Обещанията за по-добро бъдеще звучат съвсем истински, а то - светлото бъдеще, наднича зад петия ден от октомври.

Пети октомври - денят хикс

Десетки малки градчета получават зони със свободен достъп до интернет за младите, а пенсионерските клубове и читалищата предлагат вафли и безалкохолни напитки за възрастните. Кандидатите за народни представители ходят по „чаршията“ и се срещат с хората. Изслушват ги и им обещават да обръщат внимание на проблемите им и след изборите. Винаги намесват някъде Левски, Ботев и националните идеали. Чуват се ръкопляскания. А медиите снимат не само политиците, но и обикновения гражданин. Даже имат въпроси към него. В този един месец на предизборна агитация избирателят изглежда важен.

Там, където камерите не снимат

Зад ъгъла на кампанията, онзи ъгъл, който не влиза в кадъра на платените репортажи, нещата са съвсем различни. Гласоподавателят не се радва на обещанията за трите ключа, нито му е до белите гълъби. Не пее с Кобзон, не ползва безплатния интернет, не гори от желание да слуша цигулката на Дончева, нито пък иска да се види на пазара с Радан Кънев или да си говори с Михаил Миков. Там, където прожекторите не осветяват, хората не се усмихват широко, нито пък се вълнуват от случващото се.

Владимир е таксиметров шофьор във Велико Търново. Казва, че се грижи за болен родител. Има съпруга и 17-годишен син. Вече не гласува. През 2009 година за последен път е пуснал бюлетина. Обаче и Борисов го излъгал. Преди ГЕРБ симпатиите му печелели БСП, СДС и НДСВ. В общи линии упражнявал своя вот така, че „винаги да е на власт“. Но все не усещал промяна в живота си. Владимир е облечен в анцуг и псува всички наред - от пешеходците до кандидат-депутатите.

Стефка пък е продавачка в голям супермаркет в Пловдив. Винаги чете всички партийни диплянки. Разказва, че все не разбирала какво ѝ казват, но ѝ звучало хубаво. Гласувала за БСП, защото ѝ били най-познати.

Мария продава на пазара в Полски Тръмбеш. Изобщо не иска да говори за политика. Като види някой кандидат, веднага му разказва за инсулта си. И за това как е получила само 30% инвалидност, а един, който бил с връзки, получил цели 90%.

Общото между тримата е, че имат само средно образование и се оплакват от ниските си заплати. Другото, по което си приличат Владимир, Стефка и Мария, е, че гледат телевизия. Ако някой оттам им беше обяснил защо животът им се е стекъл така и как биха могли да го променят, може би всичко щеше да е много по-различно - и предизборната кампания, и те самите. Вместо това обаче в платените репортажи пускат бели гълъби.