Как Южнокитайско море се превърна в ябълката на раздора между дузина държави

През 2013 г., едва година след като идва на власт, китайският президент Си Цзинпин представи инициативата „Един пояс, един път“. Чрез щедри инвестиции в инфраструктурни проекти Китай обещава да „свърже Азия с Африка и Европа по земя и по море и да подобри регионалната интеграция, да увеличи търговията и да стимулира икономическия растеж“ . По официални данни към март 2022 г. 146 държави и 32 международни организации са подписали споразумения за сътрудничество с „Един пояс, един път“, като през периода 2013-2021 г., Китай инвестира около 850 милиарда долара в инициативата . Процесът по разгръщане на „Един пояс, един път“ може да бъде разглеждан като преломен момент в баланса на силите на международната сцена. Мащабната инициатива е израз на амбицията на Си да сложи край на „Пакс Американа“ и да прекрои глобалния ред съобразно интересите на Китай.

До голяма степен каналите на тези далечни стратегически пътища минават през сърцето на Индийско-тихоокеанския регион - Южнокитайско море.

Деликатният баланс на силите

Си Цзинпин се възползва от нарасналата политическа, икономическа, военна и технологична мощ на Китай и още в самото начало на управлението му КНР започва агресивно да налага своята визия за суверенитета на Южнокитайско море.

В този привидно отдалечен регион се преплитат по уникален начин история, география, икономика и геополитика, докато поредица от велики и регионални сили са свързани с ключови природни ресурси и транспортни мрежи, разположени в морето. Локацията на Южнокитайско море е от ключово значение – то свързва Индийския и Тихия океан и се смята, че на годишна база през територията му минават стоки на стойност 5 трилиона долара . Във водите му се намират 11 милиарда барела петрол и 190 трилиона кубически фута природен газ. Според някои оценки 10 процента от уловената риба в световния океан (вкл. риба тон, южна селда, сардина, скумрия и др.), е извадена именно в Южнокитайско море. Според проучвания на Министерството на околната среда и природните ресурси на Филипините в този водоем се съхранява една трета от цялото морско биоразнообразие в света, което го прави много важен район за екосистемата.

Южнокитайско море е изключително важен воден басейн в геополитически план. В миналото морето е било важен търговски път между Китай, Югоизточна Азия и Индия и Запада. Редица останки от търговски кораби, които лежат на дъното на океана, свидетелстват за процъфтяваща търговия, датираща от векове.

Днес това е вторият най-използван морски път в света, а по отношение на годишния тонаж на световния търговски флот над 50 % от него преминава през Малакския проток, пролива Сунда и пролива Ломбок. Над 1,6 млн. куб. м (10 млн. барела) суров петрол дневно се превозват през Малакския проток, където редовно има съобщения за пиратство, но много по-рядко, отколкото преди средата на 20 век.

В спорните води на Южнокитайско море са разположени три островни групи: кораловия риф Пратас на северозапад, Параселските острови на североизток и островите Спратли на изток. Докато Пратас

попада във владение на Тайван, Параселските острови се администрират от Китай, но за тях претендират още Тайван и Виетнам. Най-много са желаещите да присъединят отделни части или целия архипелаг Спратли – Китай, Бруней, Малайзия, Филипините, Тайван и Виетнам. Дори негранични на региона държави като Камбоджа и Австралия също изказват позиции по темата.

Древна история и модерна политика

Китайската позиция днес може да бъде обяснена с налаганата от нея и до днес U-образна „Линия на деветте тирета“, която покрива 90 процента от територията на морето. Тя се базира на китайските претенции за собственост върху споменатите вече островни групи в Южнокитайско море. Концепция за „линия на единайсетте тирета“ е първоначално предложена от националистическото правителство на Чан Кайшъ през 1947 г. След като комунистическата партия печели гражданската война, тя възприема визията на Чан за Южнокитайско море. Две от линиите отпадат през 1952 г., когато Мао доброволно оттегля претенциите на Китай към Залива на Тонкин в полза на Виетнам и така терминът остава под името „Линия на деветте тирета“.

Китайският аргумент за разпростиране върху 90 процента от територията на Южнокитайско море се крепи на оскъдни исторически данни. Някои китайски учени твърдят, че островите в Южнокитайско море са били открити преди повече от 2000 години от мореплаватели по време на династията Хан. Според друга теория китайска мисия през 3 век е „направила отчети за Параселските острови и Спратли“. След това между 10 и 14 век, по време на периода на династиите Сун и Юан, много официални и неофициални китайски сведения показват, че Южнокитайско море попада в националните граници на Китай . След династията на Минг (1368-1644 г.) обаче, китайските владетели затварят своята империя за идеята за продължаваща морска експанзия. Налице е още една слабост на китайската аргументи – островите из Южнокитайско море, над които КНР предявява претенции, са микроскопични частици земя с малко история зад тях и без цивилни, които да живеят на тях.

През юли 2016 г. Международният арбитражен съд в Хага отхвърля претенциите на Китай към 90 процента от територията на Южнокитайско море след иск. Той бе подаден от Филипините след многократни нарушения от страна на китайски кораби, нахлуващи в изключителната икономическа зона на страната. Въпреки че Китай е страна по договора, с който е създаден трибуналът, той отказва да приеме решението на съда.

Да си построиш... остров

Още след като делото срещу Китай бе заведено през 2013 г. Пекин започва да строи изкуствени острови в района на Спратли. До 2015 г. Китай успява да изгради около 1300 хектара земя върху седем рифа и бе укрепила островите с пристанища и военни структури. На някои от рифовете Китай е построил хангари и писти, способни да поемат всички видове китайски военни самолети. Островите дават на Китай капацитета да базира бойци и да осигурява логистична подкрепа за въздушни и морски операции, въпреки че някои анализатори поставят под въпрос военната им стойност в случай на конфликт. Други анализатори твърдят, че изкуствените острови предоставят на Китай възможности за разузнаване, наблюдение и разузнаване, които биха могли да му дадат „информационно превъзходство“ в случай на въоръжен конфликт

Китай използва прикрити тактики, за да промени статуквото в Южнокитайско море, като изпраща плавателни съдове на своите брегова охрана и морска милиция в спорни региони, разчитайки, че подобни агресивни действия са под необходимия праг, за да доведат до силна реакция от страна на САЩ . Бреговата охрана и морската милиция изпълняват ескортни мисии за различни китайски кораби, включително риболовни траулери и кораби за сеизмично проучване. С изключение на Тайван и Бруней, останалите засегнати страни в Южнокитайско море се позовават на арбитражното решение от 2016 г., за да критикуват експанзивните действия на Китай.

Геостратегията на Пекин надхвърля дори ресурсните претенции

Отвъд енергийните и хранителни ресурси на Южнокитайско море, за Пекин е дори още по-важно да упражнява по-голям контрол над своята периферия, особено над близки морски басейни, като основната ѝ цел е да предотврати да бъде обградена – дългогодишен източник на безпокойство за комунистическата партия. За да постигне тази цел, Китай се нуждае от усещането, че доминира във военно отношение в рамките на това, което е известно като „първата островна верига“, линия, простираща се от север на юг от Курилските острови, покрай Япония, Рюкю, Тайван, Филипините, Борнео и островите Натуна.

Китай предприема и опити да открие съюзници в Южния Тихи океан. След подписването на отбранителен пакт като силен партньор на Китай се установиха Соломоновите острови. Клауза в споразумението между страните гласи, че Китай може да изпраща сили в страната, за да защити сигурността на китайския персонал и основните проекти . Съединените щати и техни регионални съюзници, като Австралия и Нова Зеландия, са загрижени, че пактът за сигурност между Китай и Соломоновите острови, че може след време островите да се превърнат във военноморска база, което значително ще разшири военния обхват на Китай в южната част на Тихия океан. Първите две военни бази на Пекин зад граница също са в широкия Индийско-тихоокеански регион - в Камбоджа и в Джибути.

Агресивните действия в Индийско-Тихоокеанския регион обаче подкопават усилията на Китай да изгради алтернативен международен ред на наложения от САЩ след края на Студената война. Дори на пръв поглед щедри икономически инициативи като „Един пояс, един път“ будят безпокойство. Казуси като недовършената магистрала за 1 милиард долара в Черна гора разубеждават някои държави от обвързване с КНР, срещу която се повдигат обвинения, че поставя държави в дългови капани, за да упражнява политическо влияние върху правителствата им.

Промяната на баланса на силите в Индийско-Тихоокеанския регион е от ключово значение за Китай по пътя му към налагането неговата визия за света над доминиращата „Пакс Американа“. Но без значение дали упражнява мека или твърда сила, амбициите на КНР вече не са тайна за много западни страни. Това доведе и до появата на т.нар. антикитайски коалиции в Индийско-Тихоокеанския регион, насърчавани от САЩ и Австралия. На свой ред това означава, че напрежението в Южнокитайско море ще продължи да се натрупва и въпросите за разпределението на неговите богати ресурси и демаркацията на региона ще останат особено важни в обозримо бъдеще.