Как не исках да бъда баща

Фотографът Филип Толедано става баща за първи път, когато е на 40 години. Може да се каже направо – децата не били нито мечтата на живота му, нито негова цел. Той честно признава, че с трудност е понасял моментите, в които му идвали на гости приятели с деца.

Ето защо фотографът изпитал смесени чувства, когато на света се появила собствената му дъщеря Лулу. Той успял да преодолее трудния път от страха пред малкото човече до безусловната, всепоглъщаща любов.

И разказва за това вълнуващо пътешествие в откровения си фотопроект.

Когато имаш приятелка, всички те питат: „Кога ще се ожените?”. И ето, че се жените. Сега всички питат: „Кога ще си имате дете?”. И ето, то идва. И отново всички питат: „Кога планирате второто?”.

Бях в родилния дом и видях как се роди Лулу. Изпитах странно усещане – станах баща? Заля ли ме в този момент вълна от обич? Не съм сигурен.

На въпроса дали ми харесва да бъда баща, околните очакваха само един възможен отговор. Когато казвах „Не”, те се мръщеха недоволно.

Когато се роди Лулу, жена ми Карла изчезна.

Липсваше ми. Липсваше ми да бъдем ние, двамата. Нашата тишина и нашето пространство.

Тях ми ги подмениха ето с това извънземно.

Спокойният сън за следващите три години също бе отменен.

Всичко, което правеше Лулу, бе абсолютно невероятно. Като в документален филм за дивата природа.

Бях много щастлив, когато за първи път чух как Лулу киха. Значи в нея има поне нещо човешко!

Дори кучето ни не проявяваше към нея никакъв интерес. С изключение на случаите, когато Лулу ядеше. Този процес просто го омайваше.

Гладна ли е, или мокра? Студено ли й е, или топло? Общуването с Лулу приличаше на разговор с нестабилни взривни вещества. След като я полюлявах на ръце, бавно и внимателно поставях Лулу в креватчето й. И най-слабото нервно движение, и... БУМ! Крясък. Крясък, който ме подлудяваше.

Направих чинии с лика на Лулу. И ги показвах на приятелите си в отговор на молбите да видят снимка на бебето. Струваше ми се забавно. Карла не го оцени.

По-лошо от детския писък беше само очакването. Особено когато лежите в леглото в 2 часа през нощта.

А всичките шишенца, нагреватели и стерилизатори, които трябваше навсякъде да влачим със себе си... Защото нали в магазина е пълно с микроби.

Защо купуват на децата само нереално ярки играчки? Когато човек е само на 5 месеца, нима всичко не му е интересно? Дори обикновената пръчка или кофа например. Родителите са готови да купят всичко, само детето им да спи по-спокойно и да плаче по-малко.

Когато Лулу стане на 20 години, аз вече ще бъда на шестдесет. Ще ме мисли ли тя за старец? Или ще бъдем приятели?

Колко жалко, че родителите ми починаха още преди раждането на Лулу. Появяването й направи тяхното отсъствие още по-осезаемо. За толкова неща бих искал да попитам мама. И аз ли съм бил такъв като мъничък?

Това е мъничко тъжно, но аз се превръщам в средностатистически баща. Смятах никога да не фотографирам деца. Сега обаче, при среща с приятели, веднага вадя айфона си: „Зная, че не обичате детски снимки, но Лулу е различна”.

Когато поглеждам назад, виждам необикновените метаморфози, които станаха с мен. От отстранен наблюдател се превърнах в активен участник. От фотограф се превърнах в баща.

Хуморът е онова, което ни обединява. Разбирам този език. Веднъж Лулу заговори на него. Аз я закачах, а тя ме закачаше в отговор. Аз плачех. Ние се разбирахме.

Това е поразително. В тези снимки има толкова любов, колкото никога преди не е имало.

Колко жалко, че родителите ми нямаха възможност да се запознаят с внучка си. Мамо, тате, много ми липсвате. И често разказвам на Лулу за вас. Много мисля за нещата, които сте ми дали и се надявам, че ще мога да дам същото и на своята дъщеря.

Искам да се извиня на Карла. Зная, че не й беше лесно да приеме моята откровеност.

Искам да се извиня и на Лулу. Един ден тя ще види тези снимки и ще прочете тези думи.

Иска ми се да знае това – толкова съм щастлив, че я имам. Много те обичам, Лулу.

AdMe.ru