Какво ви подтикна да създадете „Théatro отсам канала“? Случайно или премислено беше?

Не бих казал, че е случайност. Случайност беше фактът, че разбрах, че има такава възможност. Не знам дали знаете, но имаше няколко опита да бъде направен частен театър на тази локация до 2017 г., но поради една или друга причина бяха неуспешни. През 2016 г. играех четири представления на различни места, основно в „Сълза и смях“. Тогава наемателят на мястото ме покани да отида при него. Знаех, че там нещата не вървят добре и едва ли ще продължи още дълго, но отидох от любопитство да видя какво представлява базата. Оказа се, че там има много добри възможности. Отказах му и успях да се свържа с собствениците и да подпиша дългосрочен договор. Това си беше сериозен риск, защото наследих едно пространство с много лоша репутация. И така започнах стъпка по стъпка. Първите 4–5 години бях няколко пъти на ръба да се откажа. Не се получаваше. Това се случи преди ковид пандемията. Поканих няколко много популярни актьори с техни представления да играят при мен. Те ме посъветваха да не опитвам с това „прокълнато“ място.

Частната инициатива в културната сфера. Изглежда малко като скок без парашут. Как се учи човек да лети по време на полет?

Имаше два фактора, които ми даваха надежда. Първият е, че аз имах собствени представления. Така и така плащах наем, за да ги играя някъде. Представях си, че ако ги пренеса на новата сцена, приходите ще бъдат достатъчни, за да покрием разходите за това място. Вторият е, че имах и друг бизнес – продуцентска къща и постпродукционно студио за реклами, което ми даваше финансово глътка въздух.

Всъщност много от това, което изкарвах тогава, прехвърлях от единия джоб в другия само и само да потръгне това място. Трудно беше.

Сега устойчив ли е проектът финансово?

Спомням си, че когато започвах, дадох интервю, в което казах, че съм абсолютно убеден, че от театър може да се печели. И сега го потвърждавам. От театър може да се печели добре, ако имаш куража, имаш таланта и волята да го направиш.

Разбира се, има риск, ако не създадеш нещо качествено, никой да не те гледа. Пространството също е един сериозен разход. Издръжката на самата сграда не е никак евтина. Поех театъра в много окаян вид и вложих много средства и усилия, за да се превърне в това, което е в момента. Да не казвам сума, но тя е седемцифрена.

Какви са основните принципи, по които управлявате театъра?

Ние не получаваме стотинка нито от общината, нито от държавата. Което към днешна дата вече смятам за плюс. Защото това ни прави независими. Можем да правим наистина каквото си поискаме. Това има и своя недостатък, разбира се, че ако не го направиш добре, ще е и финансов провал, както се е случвало неведнъж. И това смятам за справедливо. По това се различаваме от общинските и държавните театри – там, ако има провал, не губиш собствените си средства, а тези на държавата или на общината, респективно на данъкоплатците, тоест моите и вашите пари. Това смятам за несправедливо. С Камен Донев например сме си говорили, че рискът е най-големият мотиватор. Когато заложиш всичко, искаш-не искаш, трябва да създадеш наистина качествен продукт.

Виждаме обаче една тенденция както в българското кино, така и в българския театър – на бързата консумация.

Не го отричам. Действително в началото признавам, че се налагаше понякога да правя компромиси с моите критерии за добър вкус в театъра, само и само за да можем да се издържаме. За щастие, вече сме на етапа, в който можем да избираме и да държим летвата високо.

От какво идват основните ви приходи?

Ние като частна сцена имаме два основни източника на приходи. Единият е от собствена продукция. Другият е, че отдаваме пространството под наем на колеги, трупи или театри.

Имате ли партньори или спонсори, които да ви помагат?

Не бих казал. Единствено за мащабната продукция на „И все пак животът е прекрасен“ на Сашо Морфов ни помогнаха „Овергаз“ и „Сами-М“. Това бяха единствените компании, които ни подкрепиха финансово. Други колеги продуценти се справят по-добре от мен с рекламното присъствие, т.е. намират повече спонсори от мен.

Какво бихте казали на хората, които искат да направят нещо свое в културната сфера?

Първото нещо, което казвам на моите нови колеги, които искат да играят при мен, е, че ще бъдат в силно конкурентна среда. На този принцип работи театърът. Залагаш с идеята си и вярваш в себе си, ако не успееш – съжалявам. Не крия, че ние сме доста комерсиален театър. Но под това не трябва да се разбира пошъл, разбира се.

Виждате ли възраждане на интерес към българския театър?

Огромен. Усетих го още преди Ковид-19. Колкото и да беше трудно в началото, лека-полека започнаха да идват хора, да вярват, че това пространство има смисъл. Тъкмо го бях закрепил и дойде ковид пандемията. Година и половина беше тотален срив. Но след това изведнъж рязко потръгнаха нещата.

Не мога да не отчета, че това стана и с помощта на няколко мои колеги конкуренти, които бяха много добри в маркетинга и успяха покрай техните представения да популяризират мястото.

Каква е ролята на маркетинга? Ползвате ли инфлуенсъри, социални мрежи?

В тези времена може би най-важното нещо е дигиталната реклама. И в това отношение дъщеря ми – тя е дипломиран рекламист, е много добра. Тя се занимава с целия маркетинг на театъра и се справя чудесно. Нещо повече, ние предлагаме тази услуга на нашите партньори и колеги, които играят при нас. И се получава.

Има ли място за частна инициатива в сценичните изкуства в България?

Има огромен потенциал. Нещо повече, смятам, че като частен театър сме трън в очите на цялата система. Защото всички казват – без подкрепа от държавата не може да се справим. Не е вярно и ние сме живото доказателство за това. Ако вярваме в себе си и сме достатъчно упорити – можем.

Театралното продуцентство е сериозен бизнес. То инвестира в драматургия, в екип. Подбират се правилните хора – режисьори, актьори, сценографи, музиканти. И тази инвестиция се възвръща обикновено след 15–20 представления.

Живеем в доста неспокойни времена, има ли мисия театърът в момента?

Има, разбира се. Затова толкова ценя колеги като Александър Морфов, който, освен че е гениален режисьор, винаги има позиция и я защитава – било то директно, било то чрез работата си. За съжаление, малцина са тези, за които духовността, справедливостта и достойнството са над всичко. А нима това не е мисията на театъра?

Какво ви носи най-голямо удовлетворение?

Да виждам, че хората харесват това място, че го припознават. Не искам да звуча самохвално, но вярвам, че ние в момента сме сред топ 3 театри в България.

Смятам, че съм намерил моя икигай – японска дума, която означава причината да живееш, или смисълът на живота. Тя е описание на това, което ти дава мотивация всеки ден, нещо, което те кара да ставаш сутрин с желание. Икигай се представя като пресечна точка между 4 основни елемента: първо – това, което обичаш, второ – това, в което си добър, трето – това, от което светът има нужда, и четвърто – това, за което могат да ти плащат. Когато намериш нещо, което обединява и четирите, си открил своя икигай.

Димитър Бакалов е актьор, продуцент и режисьор с дългогодишен опит. Играе в постановки на Плевенския и Пазарджишкия театър, както и в множество независими театрални проекти. През 90-те години основава собствена продуцентска компания и паралелно завършва кинорежисура. През 2017 г. създава „Théatro отсам канала“. Не се взима много сериозно – сериозността според Монтескьо е щитът на глупците – и продължава да се забавлява, докато прави това, което обича.