През есента на 403 г. пр.н.е. демокрацията възтържествува в Атина. Победата е извоювана с цената на тежка борба. Продължилият 27 години конфликт със Спарта, известен като Пелопонеската война, е приключил предишната година с капитулацията на обсадените атиняни. Властта в града е поета от авторитарен режим, наречен Тридесетте, който въпреки претенциите си за „добродетелност“ и „справедливост“ екзекутира над 1500 души.

Този изблик на насилие създава демократично съпротивително движение, в чийто състав влизат както постоянно пребиваващи чуждестранни работници, така и роби. След близо година гражданска война бунтовниците побеждават – забележителен момент на възстановяване на демокрацията, който намира отзвук и до днес. За да отпразнуват победата си, те принасят жертва на Акропола в чест на Атина, богинята покровителка на града.

Далеч от празненствата се извършва възпоменание от съвсем различен характер. Оцелелите привърженици на Тридесетте издигат паметник на загиналия си предводител Критий. Той е по-възрастен роднина на философа Платон, интелектуалец, поет и политически теоретик, който яростно се противопоставя на демокрацията в града. Критий оглавява Тридесетте до гибелта си в сражение по-рано същата година.

За да отдадат почит на Критий и на цялото антидемократично движение, неговите съмишленици издигат богато украсена мраморна надгробна стела. Върху нея е изобразена свирепа млада жена, която с факла подпалва друга жена, а епитафията гласи: „Това е паметникът на доблестни мъже, които за кратко възпряха високомерието на прокълнатия атински народ“. Според древногръцки коментатор жената с факлата е олицетворение на Олигархията. Нейната жертва е Демокрацията.

От надгробната стела на Критий не е останала и следа, а единственото сведение за нея се съдържа в бележка към ръкопис. Напълно разбираемо е, че някои учени се съмняват в съществуването ѝ. Те твърдят, че подобен подривен паметник, несъмнено, би бил издигнат тайно, което поражда въпроса как изобщо някой би могъл да запише какво е било изобразено и изписано върху него. Може би това е просто древен вариант на художествена измислица, съчинена от почитатели.

Но независимо дали е съществувал действително, или е бил измислен, паметникът въплъщава едно от основните политически явления в Древна Гърция: олигархията, или „управлението на малцинството“. Олигарсите възприемали себе си като изтънчено малцинство, което се отличавало от останалите със своя произход, богатство, обноски и по-добро образование – качества, които ги правели годни да управляват. С една дума те били „добрите“ от епитафията на Критий, за разлика от непросветеното мнозинство – демоса, което не притежавало необходимите за политиката подготовка и проницателност и чиито погрешно насочени приоритети можели да доведат единствено до високомерие. Дълг на всеки благоразумен представител на елита било да възпира надигащата се вълна на невежеството с всички необходими средства. (В древните източници демосът често е сравняван с буйна река или заливаща вълна; поради това образът на факлата върху надгробната стела, който противопоставя огъня на водата, може да е бил избран преднамерено.)

Ако олигархичните възгледи, въплътени в паметника на Критий, изглеждат крайни, то е, защото отразяват ожесточената борба между демокрацията и олигархията в Класическа Гърция. Добре известно е, че от V век пр.н.е. нататък гръцките мислители разработват прост, но находчив метод за класифициране на видовете държавно устройство според броя на управляващите. Държавите можели да бъдат управлявани от един човек (тирания), от малцина (олигархия) или от мнозинството (демокрация). По-слабо известно е, че демокрацията и олигархията бързо се превръщат в двете най-разпространени и най-ожесточено противопоставящи се една на друга форми.

През IV век пр.н.е. Аристотел отбелязва в произведението си „Политика“, че „повечето държавни устройства са или демократични, или олигархични“. Не е преувеличено да се каже, че изборът между двете едва не разкъсва гръцкия свят. В своята неотдавна публикувана история на древногръцкия полис историкът от Колумбийския университет Джон Ма определя периода между 460 и 360 г. пр.н.е. като „стогодишна война“ между демокрацията и олигархията. Олигархията в много по-голяма степен от тиранията е големият заклет враг на демократичното управление.

Но колкото и разпространена да е била олигархията, тя никога не се е радвала на широка подкрепа. Олигарсите не са били политическа „партия“, която се е редувала с демократите чрез мирно предаване на властта. Повечето промени в държавното устройство са били резултат от държавен преврат. Това се е отнасяло дори за установяването на демокрации. Но докато демокрациите по определение са се ползвали с подкрепата на мнозинството от гражданите, олигархиите често са успявали да се задържат въпреки своята непопулярност.

Правилата на малцинството

Древногръцките олигархии са пример за това как умело устроените институции могат да съхранят дори най-авторитарните режими. На пръв поглед олигархията се е основавала на имуществен ценз, който е гарантирал, че достъп до политически длъжности има само малка част от населението – вероятно най-богатите 10–15% от гражданите от мъжки пол. Но олигархията е имала и ясно изразен идеологически и класов характер. Както правилно отбелязва Аристотел, олигархията и демокрацията обозначават броя на управляващите, но всъщност предполагат съответно управление на богатите и управление на бедните.

За да запази властта си, олигархичният „клуб на господата“ прилагал класическата стратегия „разделяй и владей“. Видни представители на опозицията били приобщавани към режима. Публично обявяваните награди за доносници всявали съмнение и раздор сред потенциалните заговорници. Придвижването в централните пространства на полиса, където протестът можел да прерасне в революция, било строго ограничавано. А ако обстановката в държавата ставала неспокойна, международни съюзници се намесвали, за да възстановят „реда“: особено печално известни били спартанците, които се намесвали, за да подпомагат укрепването на олигархиите.

Така една група институции държала под контрол неспокойния демос, а друга поддържала приемливи отношения в редиците на самите олигарси. Сътрудничеството между тези хора с огромно самочувствие съвсем не можело да се приема за даденост, макар оцеляването им да зависело от него. (Ако това звучи неправдоподобно, представете си правителство, съставено изключително от милиардерите, които стояха до президента на САЩ Доналд Тръмп при втората му инаугурация. Марк Зукърбърг, Джеф Безос, Тим Кук, Сергей Брин и Илон Мъск може и да извличат ползи от сегашния ред, но съвсем не е ясно дали биха могли да си сътрудничат достатъчно дълго, за да го запазят.)

Въоръжена с този институционален ред, олигархията просъществувала доста дълго. В крайна сметка обаче тя не успяла да устои на разпространението на демокрацията.

Но въз основа на нови литературни, епиграфски и археологически открития съвременните учени все повече се обединяват около становището, че демокрацията не възниква и не приключва с Класическа Атина. Те все повече се обединяват около становището, че през III и II век пр.н.е. демокрацията вероятно е била най-разпространената форма на управление в древногръцкия свят. В живописта, монетосеченето, скулптурата и всекидневната реч тя била възхвалявана като най-добрия начин да се гарантират свободата и равенството на свободния гражданин от мъжки пол (робството и изключването въз основа на пола са известни особености на древногръцките режими, самоопределяли се като „демокрации“). Както тогава, така и сега, почти никой не говорел положително за олигархията публично – всъщност надгробната стела на Критий, ако действително е съществувала, би била единственият засвидетелстван случай, в който олигархията е изобразена в изкуството.

Капанът на квалифицираното мнозинство

След като за известно време беше излязла от употреба, думата „олигархия“ се завърна с гръм и трясък в Съединените щати. Тя отново се появи в политическия дневен ред през второто десетилетие на XXI век с движението „Окупирай Уолстрийт“ и президентската кампания на Бърни Сандърс през 2016 г., а през януари 2025 г. придоби още по-широка употреба, когато бившият президент на САЩ Джо Байдън предупреди в своето прощално обръщение за „олигархия [...] на крайното богатство, власт и влияние, която буквално застрашава цялата ни демокрация“. Когато днес хората чуят този термин, е по-вероятно да се сетят за американските технологични магнати, отколкото за руските свръхбогаташи, натрупали състоянието си чрез присвояване на държавни активи през 90-те години на XX век.

В много отношения американското общество е зле подготвено за този момент. Въпреки значението на олигархията в Гръцката античност, откъдето произхождат толкова много от политическите идеи на Съединените щати, този въпрос до голяма степен остава на заден план в конституционните дебати от ранната модерна епоха. Това се дължи отчасти на факта, че създателите на Конституцията на Съединените щати изместват рамката на дебата от противопоставянето „демокрация срещу олигархия“ към противопоставянето между върховенството на закона и тиранията на мнозинството.

По-специално федералистите се стремели да омаловажат отслабването на демократичната власт, до което можело да доведе включването на отделните щати в замисления от тях силен федерален съюз. Както посочват множество изследователи, предложената през 1787 г. Конституция била далеч по-малко демократична, отколкото предпочитали много политици и избиратели в отделните щати. Но в първата от статиите във „Федералистът“ Александър Хамилтън уверявал читателите, че „опасната амбиция по-често се спотайва зад привидно благовидната маска на ревностната защита на правата на народа, отколкото зад неприемливия облик на ревностната защита на стабилността и ефикасността на управлението“.

Но все пак можем да почерпим от федералистите реторични аргументи срещу схващането, че Конституцията на Съединените щати изобщо не е била замислена като демократична. Твърдението, че Съединените щати са „република, а не демокрация“, продължава да се разпространява, като се подразбира, че вотът на мнозинството не би трябвало непременно да надделява. Както обаче обяснява Мадисън във „Федералистът“, на практика „републиканско“ означава преди всичко използването на представително, а не пряко гласуване по законодателни въпроси. И в двата случая гласовете се броят според принципа на мнозинството.

Сенатор Бърни Сандърс заедно с Греъм Платнър, кандидат на демократите за Сената на САЩ за щата Мейн, по време на събитие „Борба с олигархията“ в Портланд, САЩ, 25 май 2026 г.

Всъщност, намеквайки косвено за олигархията, Мадисън заявява: „Ако дадена фракция обхваща по-малко от мнозинството, решението се осигурява от републиканския принцип, който позволява на мнозинството да осуети зловредните ѝ намерения чрез редовно гласуване“. Изглежда, Мадисън не е в състояние да си представи, че мнозинството може да бъде държано като заложник на упорито и неотстъпчиво малцинство.

Хамилтън, макар и не непременно приятел на демокрацията, също отправя остри критики към правилата, изискващи квалифицирано, а не обикновено мнозинство при гласуване. „Да се даде на малцинството право на вето над мнозинството, пише той във  „Федералистът“, а това винаги се случва, когато за вземането на решение се изисква повече от обикновено мнозинство, което означава по своята същност волята на по-многобройните да бъде подчинена на волята на по-малобройните.“ Подобна система цели „да замени редовните обсъждания и решения на едно достойно за уважение мнозинство с прищевките, капризите или хитрините на незначителна, размирна или корумпирана клика“.

И все пак процесът, който Хамилтън осъжда, е точно този, чрез който днес в Съединените щати редовно се формира държавната политика чрез използването на удължаване на дебатите, докато не изтече срокът за гласуване на даден законопроект в Сената. Две пети от сенаторите, които потенциално представляват едва около 10% от цялото население на Съединените щати, могат чрез фактическото си право на вето да осуетят приемането на законодателство. Докато тази практика продължава, Америка е управлявана от олигархия, противно на изрично заявените намерения на федералистите – мъже, които още от самото начало не са били особено привързани към демокрацията.

Съединените щати са изправени пред безпрецедентни предизвикателства. Наред с всекидневните посегателства на Тръмп срещу върховенството на закона американското общество трябва да реши как да се справи с възхода на изкуствения интелект, изменението на климата и неудържимо нарастващото неравенство, както и с множество други проблеми. Напредъкът изисква най-малкото да се настоява за основните права на демократичните мнозинства, гарантирани от Конституцията. Запазването на статуквото означава да се върши работата на олигарсите вместо тях. В Античността олигархията е била представяна как буквално подпалва демокрацията. Днес, както гласи популярното меме, демократите седят в подпалена от самите тях сграда и заявяват: „Всичко е наред“.

© Всички права запазени. Project Syndicate, 2026.