Изборите се превърнаха в неразделна част от разрешаването на междупартийните неуредици и скандали у нас. Или в тяхна съставна част. Във всяка една нормална демократична политическа система те са средство за отпушване на непреодолими на пръв поглед партийни и политически противоречия и задаване на посока на сътрудничество между политическите контрагенти. Проблемът се появява, когато изборите се превърнат в съзнателно преследвана линия на поведение – избори връз избори заради самите избори. По този начин се злоупотребява с едно от фундаменталните правила на демократичното партийно състезание за популярния вот – непредвидимостта на изборните резултати.

Именно в допускането, че днес си на върха, а утре може и да си извън законодателното представително политическо тяло поради куп причини, често извън дадената партия, се крие част от очарованието на демократичната политическа формула. Който успее да завладее въображението и сърцата на избирателите, печели правото да ги представлява политически за определен мандат. После идва равносметката и житейската реалност на речено-сторено. И поредната предизборна кампания, в която политиците получават шанса да се дообяснят с избирателите и да доизпипат политическите си послания. Ако всичко друго беше наред, това би бил обичайния ход на една кампания. Но, както знаем от последните няколко години,

в България напоследък нещата са всичко друго само не и наред и нормални

Въпреки суровата реалност на война, случваща се на отвъдния бряг на Черно море, и отявлени вражески, все още хибридни, т.е. меки, действия на Руската федерация из цяла Европа България ще си позволи лукса да попита своите граждани как си представят бъдещото политическо и партийно управление на страната за шести път в рамките на три години. Един редовен и пет предсрочни вота. Без да държим сметка като данъкоплатци, което е и един от проблемите за настоящото насипно състояние на партиите, политиците са на път да ни представят повече от същото по предварителните социологически данни, а и според собствените им неофициални очаквания, споделени под сурдинка.

Има само една малка разлика – гражданите обостриха политическите си сетива и възвърнаха позадрямалите си политически рефлекси. Все още не в такава степен, че да дадат масов категоричен отговор на поставените им от политиците въпроси, но в достатъчна степен, за да могат да разграничат претенциите от възможностите и желаното от реалността. Паралелно се наблюдава и процесът по избистряне на разбирането у гражданското общество, че политиците се кандидатират да свършат публична работа, която по естеството си цели обществено благоденствие, основано на споделени принципи, ценности и правила за поведение, т.е. взаимноизгодно и общополезно обществено съжителство. Прави впечатление утвърждаващото се разбиране, че политическите партии и лидери следва да не прехвърлят към гражданите собствените си личностни и партийни проблеми, а да предоставят решения. Не да задават предимно въпроси, защото това издава липсата на политическо кредо и неумения за политическо лидерство, а да дават отговори. Гражданите споделят идеи и дават доверието си за постигане на цели, но не бива да се злоупотребява с търпението и времето им, тъй като усещането, че политиците не правят нищо друго, освен да ходят на избори и да произвеждат скандали, започва да придобива застрашителни размери.

Изборите 2 в 1: Поле за изява на политически амбуланти

В този смисъл съчетаването на изборите за Европейски парламент с поредните предсрочни парламентарни избори изглежда повече от удачно. Но само на пръв поглед. Оставяйки настрана финансовия аспект, рискът да се загуби фокусът и в двете кампании е повече от очевиден, особено на фона на скандалите, с които влизаме в предстоящата двойна предизборна кампания. Така вместо състезание на идеи, цели и метод за тяхното реализиране от национален и европейски порядък гражданите получават позабравен от 90-те години на предния век мутро-бандитски сериал с драматични обрати. Основната разлика този път, изглежда, ще бъде наличието единствено на политически „жертви“ и конкуренция между лагерите на двете враждуващи групировки в прочита кой е по-малко лош. Защото май невинни няма…

Въпреки изглеждащите сравнително безпроблемни детайли около ротацията, представяна ни едва ли не като елементарен пирует между Николай Денков и Мария Габриел, гражданите не получиха действащо правителство с ясни приоритети и законодателна програма, а нова порция упражнения в демагогия. Това поставя под риск двата основни маркера, бележещи окончателната интеграция в Европейския съюз и символичния край на прехода за България към Обетованата земя на демократичния политически ред – членството в еврозоната и пълното присъединяване към Шенгенското пространство. Защо значението им е толкова голямо, остава все още недоразбрано от българите, а за това основа заслуга имат политиците. Те години наред не успяват да произведат разказ, който да не бъде статичен и отвлечен, а грабващ ума и въображението, рисуващ възможности и перспективи за пълноценен живот в политическата и икономическата реалност на Европейската общност. И поради тази причина току еврото, току членството в ЕС и дори НАТО са предмет на налудничави спекулации от политически амбуланти, които се борят за място под родното слънце за сметка на чужди на националните ни интереси. За тези типажи възможността да изпъкнат не като съградят и надградят националните позиции, а като ги отслабят и поляризират е полето на избори 2 в 1. Защото иначе отговорът на въпроса защо се борят за място в парламента на Съюз, чиято полза отричат, би бил твърде неудобен, нали? Даже и тези спекуланти не биха били проблематични при наличието на устойчив политически разказ за това кое е важно за страната не само тук и сега, а в близките 20–30 години и по принцип. Системните партии са основните виновници за несигурността, в която държавата ще бъде тласната за пореден път. Тази несигурност няма да бъде институционална доколкото малко или много държавата ще продължи да функционира. Да, с блокажи в ключови точки и политики, но все пак за първи път по време на избори ще има действащ парламент и служебният кабинет няма да е функция на волята на настоящия президент. Изпълнителната власт ще бъде контролирана от законодателната. Остава съдебната, а там, както се знае от вече три десетилетия, е заровена

Мръсната обществена тайна на българския преход

Затова като че ли сме обречени да се въртим в кръг колчем с титанични усилия добутаме правосъдната реформа до промени по същество, а не само на хартия. И затова обществото не може да се отърси от налагания му от сутрин до вечер прочит на съмнителни авторитети, че всичко е сделка от типа стани да седнат моите хора, а не дълбинна структурна, принципна и облекчаваща живота на всички граждани реформа. И затова бардовете на тази завладяна държава продават на гласоподавателите не надежда, а отчаяние, че каквото и да се случи на изборите, в крайна сметка надделява статуквото и системата остава същата.

Което не може да бъде вярно, тъй като иначе нямаше да бъде възможно случването и материализирането на гражданските протести от последните десетина години на Реформаторския блок, който за малко да обуздае ГЕРБ, последван след десет години и от „Продължаваме промяната“, която отново се престраши да сбори на политически терен хегемона Борисов. След кървави терзания и челен сблъсък с действителността заедно те съставиха дори общо правителство. Нямаше как то да е по вкуса на всички. Но в интерес на обективната истина беше посрещнато с облекчение дори и от по-голямата част от недоволните граждани, тъй като успя да произведе макрополитическа рамка и плаха визия за европейското развитие и бъдеще на България. Сега на тест са подложени точно тези визионерски политики, респективно хората и партиите, които ги отстояват. Защото предстоящите избори „две в едно“ освен негативен прочит имат и позитивен.

По време на кампанията, която очевидно започва преди уречения час под знака на нова порция снимки с пачки и контрабандни митове и легенди от българските граници, ще има реална възможност за различен подход и общение с българските гласоподаватели. Защото нищо не е ясно, докато не бъдат преброени гласовете. Усилията на многото „баче Ценовци“ по места едва ли ще наклонят съществено резултатите в национален мащаб. Рискът е родните политици да не се осмелят да еволюират в политически лидери. Няма нищо по-разрушително за демокрацията от насаждането на недоверие в нейните функционални механизми и най-вече в избирателните ѝ практики. Изборите са изява на практическото волеизявление на гражданите, каква визия за бъдещето – здравно, социално, финансово, културно, икономическо, си представят и с кого я споделят. Това няма как да се случи, ако доминиращата тема, налагана от политическите говорители, съдържа всичко друго, но не и политическа реторика и аргументи.

Политическото представителство борави с реалности, а не с миражи

Истината е, че България се завръща трудно към реалността на балансираните партийни коалиции в управлението на страната след доминацията на ГЕРБ, изконсумирал не един и друг свой политически партньор покрай утвърждаването си във властта. Но от ПП-ДБ са наясно с това. Присъствието на Делян Пеевски вече като ко-лидер на ДПС е онова, което трябва да измислят как да обяснят. Защото „опитомяването“ на Бойко Борисов изглежда лесно продаваем продукт както у дома, така и извън страната, посредством дискурса на евроатлантическите ценности и войната в Украйна. Дължимото обяснение относно новия съпредседател на ДПС минава през два различни подхода именно по логиката на предстоящите двойни избори. Първо, как се съставя правителство с хора, с които до вчера сте били във властта, но сте се разделили? Що-годе лесно, тъй като сте имали необходимост от прегрупиране и обществена санкция за новите позиции един спрямо друг. Как обаче се интерпретира политическата реалност, в която най-вероятно вече ще ти трябва и трети, и то не за подкрепа срещу неофициална договорка, а срещу пай от властта, тъй като ситуацията може да наложи официална нова тристранна коалиция, е въпросът с повишена трудност. Не по-маловажен е следващият – как се обяснява на наелектризирания домашен електорат, че следва да подкрепи европейската ти визия, която впоследствие ще се окаже част от визията, споделяна от европейското партийно семейство, в което членува „най-голямото зло“ и в което ще изпратиш своите представители в крайна сметка?

Отговорът може да бъде само един. Честен и открит спрямо всички, а не само за партийните фенове. Отговор, основан на реалистичен прочит на българската действителност, в която, за да се постигне желаното европейско развитите на България, което е част от абревиатурата на ГЕРБ, е необходимо да бъде включен и санкционираният по глобалния закон „Магнитски“ – Пеевски. Доколкото всички имат своите страхове за собствената си политическа физиономия и партийна траектория, този подход може да и трябва да бъде възприет като проявление не на компромис, а на държавническо мислене. Не защото подобен подход би направил някой по-малко токсичен или друг, който е считан за публичен символ на дълбоката държава, би бил демократично и морално реабилитиран. Политическото представителство борави с реалности, а не с миражи. Затова следва да уважава мнението на инакомислещите и да ги убеждава с аргументи и дела, че могат да се променят. Разбира се, без да предава собствената си идентичност и принципи, но и без да пропуска да отчете, че те са само част от представителните обществени настроения.

Вербалната агресия, активните мероприятия в милиционерски стил, заемането на героична поза, полято с обилна доза сарказъм и ирония, не са тези, които ще представят на българските граждани реалната картина за важността на изборите, които предстоят на 9 юни. На тях ще се решава бъдещето на България в Европа и на ЕС като най-успешния политически и икономически световен проект с всички произтичащи от това последствия. България не може да бъде автентична част от същата тази цивилизована Европа, към която по право считаме, че принадлежим, ако политиците ни не успеят поне в две задачи. Първо, да разкажат как не искат да живеем в страна, в която съмнителни корупционни схеми са обрасли цялата институционална мрежа на държавата и са я поставили в плен на олигархични интереси, които не признават закон над себе си. И, второ, да ни привлекат към идеите си как това да се случи политически, без да се мразим и разделяме помежду си заради своите различни партийни пристрастия. Това би бил европейският подход, ознаменуващ завръщането на нормалната политика, основана на споделен светоглед, който в България може да има ту балкански, ту атлантически, ту азиатски оттенъци, но безспорно си представя спокоен, честен и уреден живот тук и сега в държава, интегрална част от „Европата“, която ни беше отказвана насилствено толкова дълги векове.