Постапокалиптичният жанр в литературата и киното е осеян с останките на човешката цивилизация. Тези истории по подразбиране започват след „края на света“ и насочват обектив към оголената човешка природа без филтри и визуални ефекти.

От основополагащия роман „Последният човек“ (1826) на Мери Шели до безрадостните и визуално зашеметяващи светове на Mad Max и „Терминаторът“ тези сюжети се занимават не толкова със съответното катастрофално събитие, колкото с последиците от него – казана, в който човечеството се дестилира до своята същност.

В основата на постапокалиптичните повествования стои един фундаментален въпрос: може ли веднъж разрушената цивилизация да бъде изградена отново? И ако е така, на каква цена? Отговорът, както често се случва, е сложно взаимодействие между инстинкт за оцеляване, морална двусмисленост и мъждукащата надежда за изкупление.

Филми като „28 дни по-късно“ (2002) и „Z-та световна война“ (2013) ни показват с хипнотизираща яснота какво се случва непосредствено след цивилизационния срив. Накратко – човешкото общество често се връща към природното си състояние по Хобс. („Война на всеки човек срещу всеки човек.“) Без силна централна власт, която да поддържа реда, човешкото общество се срива в хаос, насилие и беззаконие, вярва английският философ. Страхът и първичните инстинкти доминират, а сътрудничеството с други хора е лукс. Тези разкази отразяват нашите първобитни тревоги за крехкостта на реда и възможността за насилие при разпадане на обществените структури.

И все пак, дори в подобни мрачни сценарии проблясъците на човечност се запазват. Формирането на малки, сплотени групи, както в „Пътят“ (книга от 2006 г. и филм от 2009 г.) на Кормак Макарти, разкрива вродената ни нужда от принадлежност и устойчивостта на човешкия дух.

С течение на времето постапокалиптичните общества често се превръщат в по-сложни структури и често завиват към някаква форма на тирания. В „Игрите на глада“ (2008) виждаме антиутопичната страна Панем, разделена между богатия всевластен Капитол и бедните зависими окръзи – доведено до крайност отражение на задълбочаващите се социално-икономически различия. Тоталитарният режим на Капитола отразява добре познатите ни страхове от безконтролна власт и потисничество „в името на реда“. И обратното – бунтът, воден от Катнис Евърдийн, демонстрира мобилизиращата сила на надеждата и колективното действие.

От своя страна телевизионната поредица „Живите мъртви“ (The Walking Dead, 2010) ни предлага нюансирано изследване на едно възстановяващо се общество в условията на постоянната заплаха от бродещите. Сериалът се занимава с теми, които са изключително актуални в съвременния контекст – лидерството, морала, както и с деликатния баланс между сигурността и свободата. Този баланс е сред големите въпроси, които обществата традиционно трябва да решават, особено във времена на несигурност.

Обичаният от феновете на научната фантастика сериал „Бойна звезда Галактика“ (Battlestar Galactica 2004) добавя своите „пет пари“ в изследването на тези теми. Но с усложняващите обстоятелства на една разделената и разбита човешка цивилизация, която търси нов дом, докато се бори с безмилостен, технологично превъзхождащ враг. Сред бруталността на тези светове както „Живите мъртви“, така и „Бойна звезда Галактика“ подчертават значението на общността и на човешката нужда от връзка дори при най-безнадеждни обстоятелства.

Общността и надеждата са пътеводни светлини в книгата (2014) и сериала Station Eleven (2021–2022). Авторката на романа Емили Сейнт Джон Мандел ни предлага съзерцателна визия за трайната сила на изкуството в един опустошен постпандемичен свят. Пътуващата Шекспирова трупа се превръща в символ на надеждата и приемствеността, като прокрадва идеята, че човешкият дух може да намери утеха и смисъл дори в най-мрачните времена.

Франчайзът Mad Max, започнал с едноименния филм от 1979 г., ни показва впечатляващ визуален портрет на един свят, разорен от изчерпването на ресурсите и обществения разпад. Този антиутопичен пейзаж, в който властват хаосът и насилието, отразява тревогите ни, свързани с изменението на климата, недостига на ресурси и разпадането на закона и реда. Поредицата набляга на дехуманизиращите ефекти от екстремните условия, при които героите са сведени до най-основните си инстинкти за оцеляване.

Филмите „Децата на хората“ (Children of Men, 2006) и Snowpiercer (2013) ни показват клаустрофобичната затвореност на един свят в упадък. Първият изследва последиците от безплодието и умиращата човешка цивилизация, а вторият ни представя разделено на касти общество на борда на постоянно движещ се влак. И двете истории ни разказват за човешките издръжливост и смелост, за вечния капацитет за любов и емпатия и за силата на колективното действие.

Поредицата „Терминатор“, започнала с едноименния филм от 1984 г., ни предлага една от най-мрачните истории за технология, обърнала се срещу създателите си. Неумолимото преследване на Джон Конър от машините на „Терминатор“ директно отразява тревогите ни за наблюдението от „Големият брат“, за свободната воля и потенциала на машините да изместят човечеството. И за това, че започваме да се превръщаме в машини, когато загубим емпатията си.

Игровата поредица Fallout (1997), преродена и в успешен сериал (2024), изследва сложността на един опустошен от ядрена война свят, в който оцелелите се борят помежду си, с радиацията, мутиралите същества и останките от изгубена цивилизация. Сериалът изследва темите за оцеляването и моралната нееднозначност на постапокалипсиса.

Повествованието на „Аз съм легенда“, преди всичко в оригиналния роман от Ричард Матисън от 1954 г., но и във филмовите му адаптации е смразяващо изследване на изолацията и размитите граници между човек и чудовище. Психическото състояние на главния герой отразява нашите страхове от екзистенциална самота и загуба на идентичност. Всъщност самотата и изолацията са сред най-фундаменталните човешки тревоги.

Книгата „Z-та световна война“ (2006) на Макс Брукс и едноименният филм (2013) с Брат Пит изследват психологическото въздействие на глобална зомби пандемия. Виждаме едновременно дълбочината на човешката устойчивост и на отчаяниета. Зомбитата като символ на сляпа, безсмислена агресия са нашите първични страхове от заразяване и разпадане на социалния ред. Като използва формата на разкази от първа ръка, романът предлага многостранна перспектива за човешкото преживяване по време на унищожителен глобален катаклизъм.

„28 дни по-късно“ и последвалите го филми ни показват безмилостния образ на едно общество в бърз упадък. Заразените са първична, животинска сила, която заплашва да погълне човечеството. Оцелелите от своя страна въплъщават човешкия капацитет за адаптация и съпротива. Филмите ефективно пресъздават паниката и хаоса, които биха настъпили пред лицето на внезапна и непреодолима заплаха, като същевременно изследват какво се случва с човешките взаимоотношения и морала в подобни екстремни обстоятелства.

В тези разкази за унищожение и прераждане има нещо, което неустоимо ни привлича. Но какво е то? Дали не е възможността да се изправим срещу най-дълбоките си страхове в едно безопасно въображаемо пространство? А може би е очарованието (или ужасът) от един свят, освободен от ограниченията на съвременното общество – чиста дъска, върху която да възстановим човечеството „от нулата“. Или пък просто инстинктивно симпатизираме на борбата за оцеляване на себеподобните ни – неумолима, отчаяна, нажежена до бяло?

Постапокалиптичните истории са много повече от добро забавление. Те са предупреждения и потенциални модели на бъдещето. Те „филмират“ тревогите ни – за глобална война и ядрено унищожение; за упадък на демокрацията и възход на авторитаризма, за липсата на ценности, за ерата на „постистината“ и за разпадането на човешките общества. Те ни предупреждават за грубата реалност на изпуснатия контрол върху технологиите, климата и социалното неравенство.

И все пак, и все пак. Тези истории – дори в най-мрачния си вид – не са лишени от надежда. Тя винаги е някъде там заедно с човешката способност за любов, състрадание и съзидание. Като ни показват немислимото, тези истории за разруха и възраждане ни дават възможност да потърсим ключа към собственото си спасение. Те ни вдъхновяват да се борим за по-добро бъдеще. Изискват да оспорваме статуквото и да се стремим към свят, в който властва човешкото достойнство. „Бъдещето не е предопределено – нашепват ни те. – Има още много време, братко!“*

*Финалната фраза от филма „На брега“ (1959) е призив за позитивно действие и оптимизъм дори в най-мрачния час.