Готвейки се за това интервю, намерих общ знаменател в целия ви творчески път – спонтанна достоверност, – в изказа, визуалния език, в стиховете, в музиката. Кога си дадохте сметка, че владеете тази „искреност“ и изкушихте ли се в някакъв момент да я експлоатирате като поза? Едно от най-отвратителните неща, които човек може да направи, е да превърне драмата си в мелодрама. Истината си – в „наратив“. Да използва проблеми или да създава фалшиви, за да печели изкуствена близост и интимност с публиката. Предният ми албум „Цветовете на тъгата“ беше пълен с тъжни песни. Оказа се много успешен и видях огромна вълна от ентусиасти, които започнаха и те да страдат в синхрон с мен. Болката винаги е била и ще бъде един от най-големите вдъхновители на артистите. Проблемът е, че когато не е истинска – започва да звучи като патетична, изкрещяна лъжа. А няма по-грозно от това артист да лъже. Да се преструва. Това го прави идеален претендент за шоу за имитация, не за творец. Какво е истината за вас? Най-често означава уязвимост. Най-голямата ми сила е, че не ме е страх да бъда слаб. Да изглеждам нежен или чувствителен. Когато правиш изкуство, ако не говориш за чувствата си – какво всъщност правиш? Създаваш ли...