ArtVista БРОЙ /// Мениджър 03/2026

Списание МЕНИДЖЪР Ви предлага 4 безплатни статии от броя — 4 / 4

Без щитове

Престъпление е да се занимаваш с изкуство и да не казваш истината

Снимки:

Ивайло Петров

Без щитове

Без щитове

Престъпление е да се занимаваш с изкуство и да не казваш истината

Без щитове
quotes

Готвейки се за това интервю, намерих общ знаменател в целия ви творчески път – спонтанна достоверност, – в изказа, визуалния език, в стиховете, в музиката. Кога си дадохте сметка, че владеете тази „искреност“ и изкушихте ли се в някакъв момент да я експлоатирате като поза?

Едно от най-отвратителните неща, които човек може да направи, е да превърне драмата си в мелодрама. Истината си – в „наратив“. Да използва проблеми или да създава фалшиви, за да печели изкуствена близост и интимност с публиката. Предният ми албум „Цветовете на тъгата“ беше пълен с тъжни песни. Оказа се много успешен и видях огромна вълна от ентусиасти, които започнаха и те да страдат в синхрон с мен. Болката винаги е била и ще бъде един от най-големите вдъхновители на артистите. Проблемът е, че когато не е истинска – започва да звучи като патетична, изкрещяна лъжа. А няма по-грозно от това артист да лъже. Да се преструва. Това го прави идеален претендент за шоу за имитация, не за творец.

Какво е истината за вас?

Най-често означава уязвимост. Най-голямата ми сила е, че не ме е страх да бъда слаб. Да изглеждам нежен или чувствителен. Когато правиш изкуство, ако не говориш за чувствата си – какво всъщност правиш? Създаваш ли нещо, което дава на хората, или по-скоро искаш да вземаш? Не правя музика, за да получа ръкопляскания, а защото имам какво да кажа. Това е моята истина и моята философия.

Вярвате ли, че музиката трябва да казва нещо?

Всеки път като си пусна радиото, си доказвам, че музиката може и да не казва абсолютно нищо. Престъпление е да правиш изкуство и да нямаш какво да кажеш. Но думата „артист“ е като думата патриот – значка, която често си слагат точно тези, които рушат това, за което говорят. Впрочем пропуснах да ви помоля да се обръщате към мен като към астрофизик. Въпреки че нямам никакво понятие от която и да е точна наука, някак живеем във време, в което всеки може да си сложи корона и да оглави своето лично царство. А и да вземем спектакъла за пример. Най-често хората са лъгани, че един концерт трябва да бъде смяна на аутфити, много фойерверки и балет от трийсет души. Това е супер, ако се използва с идея, с концепция. Но никога не може да замести концепцията. Тези ефекти не са откровеност. Те са щит, с който човекът на сцената да се предпази от това да бъде видян. Всичко, което някога е променило света, се дължи на хора, които са били болезнено откровени.

Различни ли са по някакъв начин Константин Трендафилов и Папи Ханс?

Не. В началото Папи Ханс беше събирателен образ на една свръхсексуализирана част от мен, поднесена с комедия в песни като „Кекс“. С годините просто остана като име. Но все едно каква е чашата – хората се интересуват от течността. 

Със сигурност няколко поколения няма да забравят тази песен. Какво се случи тогава? Защо това парче направи ендемичен фурор?

Случи се това, че някой си позволи да направи нещо различно. България се разцепи буквално на две, което показа колко всъщност имаме нужда от откровеност и оригиналност. Когато правих тези песни, като „Кекс“ и „Суперпалав“, бях на 27 години и логично само това ми се въртеше в главата, така че съм бил откровен към себе си и лекотата, с която се отнасях към живота. Сега съм на 35. Животът ми вече изглежда по съвсем различен начин, мислите са различни, музиката също. Проблем е не да бъдеш себе си по крещящ или забавен начин. Проблем е, когато музиката ти не отговаря на теб.

Какво ѝ липсва на българската музикална сцена?

От едната страна – гръбнак. Откровеност. Зъби. Имаме една поп индустрия, в която почти всеки се опитва да намери „мекото на хляба“. „Кажете ми какъв искате да бъда, за да бъда този човек.“ Резултатът е една полирана, лишена от грапавина „модерна“ естрада. Текстове, лишени от истини. Думи, които са сложени, защото трябва да има текст. От другата страна – всепоглъщащата поп-фолк индустрия. Която е логичният резултат, когато онзи поп без фолка изглежда като варено пиле с варен ориз. Диетично. Без характер, без сол. От другата страна на индустрията са медиите. Там липсва откровеност. Въртят се едни и същи хора по радиа и телевизии и те никога не са онези, които пълнят големите концерти. Това разминаване между реалността и редакторската истина може да изглежда безобидно, но дългосрочно погледнато, е чиста проба престъпление срещу културата. Добрата новина е, че днес никой не говори за MTV. Но всички продължаваме да слушаме Queen, David Bowie и други.

Какво би помогнало на музикалната ни индустрия да стане по-глобална?

Обратното на това, което правим. Виждаме как мислят много хора в изкуството, когато погледнем конкурсите, в които трябва да представяме България. Мислят схематично, като рекламисти. Все едно си казват, ами то е чужбина, ще вкараме фолклорен мотив – ще им е интересно, ще има за какво да се хванат, но ще е в западен ритъм и така нататък. Всичко, което може да бъде толкова лесно вкарано в рамка, задължително вече е клише. Докато питаме „Как да впечатлим чужденците“, няма да впечатлим никого. Вижте „Манескин“, дали пяха италианска канцона, за да отговорят на чужди очаквания?

Може ли литературата да живее в попа, така както живее в рока?

Ако има основен проблем в българската музика, това са текстовете. Ако ме питате кой е проблемът в киноиндустрията, това пак са текстовете. У нас се пише неуверено и аматьорски. Езикът е основата, ключът. Неслучайно в Хари Потър казват заклинания. Това е прекрасна проста метафора за това, че думите наистина могат да променят реалността. България няма нужда от по-добри композитори, AI вече може да направи 100 варианта на аранжимент в рамките на 5 секунди. Българската поп музика няма нужда от поредните големи гласове, а от поети, защото страда от липса на смисъл, не от липса на тембър. Имаме нужда от повече Боб Дилън, от повече „Стоунс“, от повече „Пинк Флойд“. От мислители, провокатори, бунтари. Не от поредната певица, която чака някой да ѝ напише хубав текст за хубавата песен. Това го имаме вече в излишък.

Кои каузи трябва да отстояват хората на изкуството в България?

Гледахме наградите „Грами“ тази година – бяха напълно политизирани, а в Европа сме доста „обрани“. Често чувам: „На какво учат децата днешните артисти“. Артистите не са учители, нито родители на чужди деца – те не са длъжни да дават пример. Ако „Ролинг Стоунс“ бяха мислили на какво учат децата, нямаше да ги има. Основата цел на артиста е да бъде себе си повече, отколкото всеки друг човек може да си позволи, защото нормалните хора имат нужда от това да седнат пред телевизора, да погледнат някого, който лети, и да си спомнят, че и те могат да бъдат свободни. Основната му кауза е да показва свобода, истина и размах на крилете, които хората са забравили, че имат. Ако се е провалил в нея, това, че споделя на стори някоя кауза или се снима до деца, не го прави полезен за обществото. Имам лична и непублична кауза, за която няма да говоря, защото не харесвам суетата в дарителството. Това, за което обичам да говоря, са каузите, които правя публично.

Песента „Татко, влюбих се в мъжкар“ примерно е проект, след който Столична община се свързаха с нас и създадохме официалния ден, в който говорим за любовта – деня преди Св. Валентин. Това е послание, което може да предпази бъдещи жертви на домашно насилие, като ясно, но деликатно им показва всички червени флагове, които да търсим, когато търсим свой партньор. Към днешна дата песента вече върви и на румънски в нашата съседна държава.

Но една от най-важните ми каузи е следната – да не бъда простак. Лична кауза, в която вярвам. Не се предреждам. Не карам по бус лентата. Не си хвърлям боклука през прозореца на колата. Поздравявам и се усмихвам. И вярвам, че ако всички сме заети с тази кауза, много други каузи ще се решат от само себе си.

Как оперирате като selfmade артист в демократизирана от стрийминга индустрия?

Сам съм си продуцент. Глобално лейбълите страдат заради демократизирането на социалните мрежи, защото човек може да стане суперзвезда от социалните мрежи за един ден и да подмине гейткипърите, което всъщност е прекрасно. Така че, не възприемам времето и средата като трудност. Мисля, че формата винаги се сменя, но въпросът винаги е – всъщност имаш ли какво да кажеш? Моята структура е целенасочено пирамидална – започва от мен и това какво чувствам, мисля и искам да предам. Не мога да си представя да имам продуцент, който да ми дава насоки. Моят екип е нещо като микропродуцентска къща, която работи ексклузивно за моето творческо виждане и това според мен е най-недемократичният, но правилен начин. Защото изкуството не е търсене на пресечна точка между всички мнения, а отличаване на визията на един артист. Ако имаше някой над мен и ми казва коя песен става и коя не, къде тогава са откровеността и отговорността в изкуството? 

Каква е ролята на екипа ви?

Допитвам се до приятелката ми и до Витали Езекиев, с когото композираме песните. Разбира се, и с Петър, който е мениджър, организатор и мой концептуален партньор. Това са хората, които ми казват онова, което аз не виждам. Трябва да имаш визия. Но екипът е задължителен, за да не се изгубиш в преследването ѝ.

Вие сте артист, който е бил рекламист. Пренесохте ли нещо от рекламата в изкуството?

Културата на работа. „Вдъхновението идва при тези, които работят“ е казал Айнщайн. На това ме научи този бизнес. Също успях да се нагледам на огромно количество различни визуални стилове, референции и похвати, но ако говорим за трикове… Нито един трик от рекламата не ми е помогнал в изкуството. Никой не е толкова хитър, за жалост. Най-голямата хитрост, която научих с времето, е, че ако се опитваш да си рекламист в изкуството, няма да си нито рекламист, нито артист. Изкуството изисква абсолютно обратното на рекламата. Рекламата е манипулация и дори да ме е бивало в нея – свалям шапката на манипулатор в момента, в който седна да пиша текстове или да правя музика. С изкуството е същото като с любовта – ако искаме истинска любов, истинска връзка, която ще издържи в годините, може би е добра идея да не се лъжем, нали? 

Как ви изглежда българският рекламен пазар в момента?

Ако съдя за него по рекламния блок – вижда ми се зле. Вижда ми се сякаш сме се върнали назад двадесет години. Преди COVID сякаш беше ясно, че за да спечелиш в рекламния блок, трябва да се отличиш. Сега цари почти комсомолска консервативност. Еднаквост. Знаете ли каква е разликата между мотор „Кавазаки“ и мотор „Харли-Дейвидсън“ – тя е от небето до земята, но не в това кой е по-бърз или за каква писта е направен. Разликата е, че когато караш „Харли-Дейвидсън“, това казва нещо за теб, за твоя дух, за твоето състояние, за това през какво си преминал. Докато „Кавазаки“ означава, че просто си искал мотор. Това е, което рекламистите би трябвало да дават на клиента си. Това е „добавената стойност“. Мисля, че много от рекламните агенции се подлъгаха да упражняват желанието си за самоцелно творчество на гърба на клиенти, което в несигурни времена не е добра идея. И се провалиха в основната си работа – да дават ясна добавена стойност на бранда. Затова по естествен път започна и една по-тясна селекция за това кой го може и кой не го може този занаят. С какво печелят успешните агенции? Ако сте клиент, какво ще искате от тях?

Ще искам да ме хванат за ръка, да погледнат проблемите ми и да кажат ясно какво е решението. Ще очаквам пълна диагностика на бранда ми, дисекция на случващото се с моя бизнес и отговор „Вашият проблем е класически, ще го решим“. Рекламистът никога не трябва да забравя, че не продава изкуство, а сигурност в джунгла от комуникация. Защо се отказахте от оперативното управление на рекламната агенция, на която се основател – Human? Ако искаш да правиш нещо, както трябва, не можеш да стъпиш наполовина. Още преди години предадох кормилото на партньорите ми, защото музиката е и винаги е била призвание, а не бизнес. Само защото ѝ се отдадох напълно, тя взе, че се превърна и в най-успешния ми бизнес.

Като основател на Human – кое беше най-трудното?

Да дам всичките си спестявания в сляпата вяра, че ще бъдем най-успешната агенция на пазара. Останалото не е било плод на болка или съмнения – винаги съм знаел колко можем и в каква дълбочина разбираме този бизнес. Няма международен фестивал, на който да не съм бил жури, и почти няма награда в света, която да не съм печелил за реклама. Така че да заложа на мен и партньорите ми беше, като да заложа на кон, който знам, че ще бяга най-бързо. Най-важни са хората, а хората в корена на тази агенция просто имат безапелационна експертиза. Ако бяха хирурзи – щях да искам те да ме оперират. Затова сега във времена на трудност ние вървим нагоре, а не надолу.

Бяхте в журито на Cannes Lions за крафт филми – какво си взехте оттам?

В България имаме навика да превъзнасяме случващото се навън и да си мислим, че е на някакво фантастично ниво. Кан е фестивал като всички фестивали. От 300-те заявки в музикалната категория, които видях, само няколко бяха наистина отличителни. Когато говорим за върхова работа, мога да сравня абсолютно спокойно, особено в категориите, в които журирах, върховите работи на български агенции. Ще го кажа така: България е много добра в изключенията, а изключенията са ни много добри. Разликата е, че средното ниво в по-развитите страни е приемливо, а нашето – много често трагично.

Като говорим за креативност, притеснява ли ви изкуствен интелект, който може да се доближи до човешкия творчески потенциал?

Категорично не. Хората, които нямат вкус, няма да имат вкус, независимо от инструмента, на който свирят. Дали той е флейта или програма за генериране на музика – накрая вкусът е онзи магически фактор, който различава гения от глупака. Изкуственият интелект може да репликира. Но репликата може в най-добрия случай да бъде перфектно изпълнено повторение. Целта на музиката обаче не е перфектност. Ако целта на една песен можеше да се измери с абсолютни стойности, примерно най-добрата песен е най-бързата – песните щяха да са по една милисекунда. Но целта не е тази. А припознаването. Това да видиш, че някой друг е хванал една мъничка, почти неуловима мисъл, която някога е плъзвала и по твоето съзнание, но ти си я пуснал да си върви. Изведнъж виждаш, че този артист не я е пуснал – хванал я е, превърнал я е в произведение. И ти си казваш: „Това! Ето това! Това съм аз! Това сякаш аз съм го написал!“. Това е истинската креативност, която само човек притежава. Та, хората и роботите – ние сме различни. Не мисля, че се борим за едно място. Мисля, че хората трябва да стават все по-добри в това да правят човешките неща, а на изкуствения интелект да предадем структурирането, изпълнението. Но предпочитам изкуствен интелект пред естествена глупост, а именно – липсата на вкус.

Какво очаквате от интегрирането на AI в криейтива, рекламата, в маркетинга?

Нямам търпение и никакъв страх. AI е прекрасно мерило за това колко немарливо понякога се справяме с елементарни задачи. Ето вече го използваме да прави записки от срещите. Не ми се е случвало да питам AI къде ми е мемото, но се сещам за стотици пъти, в които съм имал този казус с хора в активните си години като рекламист. Криейтивът ще трябва да докажат, че „измислено от човек“ означава страхотно свършена работа. Мисля, че през последните години на хората от криейтива и рекламата им беше прекалено удобно. Механичните идеи доведоха до особена стагнация в творческите постижения, дори на тези, които печелят големите фестивали. AI ще ни припомни защо сме хора, защо ни е дадена душа и защо това е най-голямата ни сила.

Клиповете от новия ви албум „Слънцето“ започват с различна Таро карта, което създава интересен контекст на песните. Откъде дойде тази игра с публиката?

Детството ми е белязано от тези карти. Майка ми се интересуваше от тях, гледаше на Таро на приятели, а после толкова се „забърка“ в темата, че написа и книга – всъщност феноменален наръчник. Така че, това са образи, които са с мен от почти неосъзната възраст. Но както често става в живота – като малък не осъзнавах каква мъдрост стои зад тези образи. Когато работех по новия албум, спонтанно реших за пръв път да разбера повече. И прочитайки всичко за картите, разбрах, че след цялата мъка, за която направих албума „Цветовете на Тъгата“, картата „Слънцето“ ще е идеалната глава на новия албум.

Чудя се, ще успеете ли с обещанието си за весел и жизнерадостен албум, на който да танцуваме? Защото слушам „Умирам да живея“, „Ако случайно завали“ и освен много радост в тези песни има и философия, и онази особена екзистенциална тъга, която ми напомня за по-старите ви неща…

Да махнеш тъгата от една история, за щастие, е като десерт без щипка сол. Вкусът се отваря, когато стане сложен. Защото такъв е и животът – никой не е злодей като във филм на Бонд. И никой не е светец като в Библията. В албума има танцувални, весели песни, но те не са лишени от проблем и от смисъл. Има и няколко по-тъжни, но те пък не са лишени от надежда. И все пак – всяка комедия е и възможна трагедия. Ще го кажа така – аз не мога да пиша песни с полирани зъби, за да не драскат. Когато говоря за щастие, в него трябва да присъства и истината за живота. Защото ако едно нещо ме кара да сменя песента – то е песни с текстове „Днес ще бъде страхотно, нека избухваме яко“. Та този албум е това, което искам да бъде поп музиката. И нещо, което според мен не се случва често през последните 25 години – музика със смислен текст, на която можеш да се скъсаш и от танцуване. Трудна алхимия, но накрая се получи нещо, с което съм безкрайно горд.

Предстои големият ви концерт на 30 май и вече направихте заявка, че ще видим нещо по-различно от зрелище. Не рискувате ли обаче с камерен подход в тази огромна зала?

Когато дойдете, ще видите, че е всичко, но не и камерен. Не знам как да го кажа, без да звучи самонадеяно, но моите концерти не се разпродават, защото съм много хубав, и слава Богу, а защото хората усещат нещо там, което не усещат никъде другаде. От тези, които са били, чувам колко добре са си изкарали. А от хора, които не са били на мой концерт, чувам „Как така сам на сцената?“.

Предполагам, че някои неща човек трябва да ги види, за да ги разбере. Целта на моите концерти не е да бъда бляскав, а да доведа откровеността до своя краен предел. Знаете ли колко по-лесно ми е да застана на сцена, пълна с музиканти и балет? Знаете ли колко сам се чувства човек, който знае, че на сцената всички зрители ще виждат през порите му два, понякога три часа. Без нито една секунда да може да се скрие. Аз махам всички щитове. И това ми коства много. Но накрая чупя границата между мен и публиката. И затова публиката ми говори така за мен. А аз за тях – даже по-ласкателно.

Страхувате ли се да не се превърнете в циник с годините и кое ви дава надежда и ви прави щастлив?

Абсолютно се страхувам. Това е съзнателна всекидневна битка, защото като Байроновия герой знаем, че знанието носи нещастие и печал. От нас зависи да успеем да трупаме щастие и да олекваме на цинизъм. Вижте, аз не се боря за същото, за което се борят много колеги. Мен аплодисментите не ме гъделичкат. Това, което ми дава надежда, щастие и ме пази от това да стана циник, е да виждам, че променям средата към по-добро. Да знам, че помагам. Не е ли това тайната и най-съкровена мечта на всеки мъж – да знае, че не е безполезен? Искам да знам, че след мен ще е по-хубаво. Както е казал Джим Кери, искам всеки да е богат и известен, за да види, че не е това отговорът.

Препоръчани книги от Папи Ханс:

„Краткият чуден живот на Оскар Уао“ – Джуно Диас

„Шегата“ – Милан Кундера

„Ще се върна за теб“ – Кристин Димитрова

„Записки от подземието“ – Фьодор Достоевски

„Железният крал“ – Морис Дрюон

Константин Трендафилов, известен с артистичния псевдоним Папи Ханс, е сред най-влиятелните съвременни творци в България, чийто път преминава през литературата, рекламната индустрия и музикалната сцена. Син е на поетесата и писателка Кристин Димитрова и на преводача и преподавател по английска литература проф. Владимир Трендафилов. Печели хиляди последователи и популяризира съвременна поезия в социалните мрежи с блога си „Мърлявият блог на един спретнат човек“. Дебютната му стихосбирка „За кого се сещаш, когато се сещаш за някого?“ (2016) и първият му роман „Затворисърце“ (2017) го свързват с новата вълна в литературата. През 2017 г. Константин започва музикална кариера с хитовия сингъл „Кекс“, създавайки артистичното си алтер его Папи Ханс, когото по-късно трансформира от комедиен персонаж в концептуален артист. Издава албумите „Терапия“ (2023), „Цветовете на тъгата“ (2024) и „Слънцето“ (2026), в които съчетава поп звучене с лирична дълбочина. Трендафилов е водеща фигура в рекламата и комуникационния сектор. В ранните си години работи за Saatchi & Saatchi, а през 2021 г. става съосновател на „Хюман Адвъртайзинг“, на която е креативен директор до оттеглянето си от оперативното ръководство на агенцията.