Истината и свободата са капризни любовници

Миналата година първо във френския вестник „Le Monde”(през март), а след това и в американското списание „Harper's” (през юли) се появи есе на Албер Камю, писано през 1939 г. и потънало в забвение поради цензура. В сложното време в навечерието на Втората световна война френските власти не позволяват на големия писател да изрази мислите си за диктатурата, свободната журналистика и средствата, с които да се борим срещу авторитаризма.

“Сред оръжията, които трябва да използваме срещу прекалено овластените, иронията няма паралел. Тя отива отвъд отрицанието и често позволява не само да се отхвърли невярното, но и да се каже истината. Свободният журналист през 1939 г. няма много илюзии за интелигентността на тези, които ни потискат. Той е песимист и по отношение на човечеството. В девет от десет случая истината, изказана догматично, е цензурирана. Когато се представи по забавен начин, същата истина се цензурира в пет от десет случая... И тъй като имат малцина почитатели, истината и свободата са капризни любовници”, заключава Камю в своето есе.

Текстът с огромно закъснение е наречен манифест и като че ли дава една възможна рецепта как да се борим за повече демокрация и в това сложно време – на икономическа криза, зациклил пазар, глобални корпорации, ставащи по-силни от правителствата. А в плана на българската действителност – и в условия на власт, често изкушаваща се да прекрачва правилата и границите на морала, с електорат, неумеещ да се възползва от правата, които му дават Конституцията и другите закони, и общо взето в едно фрустрирано общество, което не знае как да се договори помежду си, как всекидневно да изисква от управлението си и да върви напред. И днес повечето българи не хранят илюзии за интелигентността на управляващите и еманацията на това недоверие е фразата „Всички са маскари”. А и управляващите – независимо дали си го признават или не – гледат на нас песимистично като на „мат’рял”. Екзистенциално отчуждение между всички слоеве на обществото и повсеместно нещастие и безперспективност - точно в добрата стара традиция на Камю и Сартр. Дали иронията може да ни спаси и нас, както предлага големият писател?

В едър обществен план истината и свободата са акламирани ценности, никой няма публично да се отрече от тях. Но в по-личен и камерен – са най-отбягвани и най-плашещи. Ако кажеш на близък човек истината, че пие прекалено много или му личат политическите обвързаности, за да му помогнеш да стигне до свободата (от алкохолна или партийна зависимост), най-вероятно е този човек да престане да ти бъде близък. В девет от десет случая става така, дори да си добронамерено ироничен. Въпреки че и двамата се подписвате на теория под тези две велики ценности – на истината и свободата. Ако кажеш на привърженик на друга идеология, че според теб партията му бърка в икономическата си програма или нейните мерки в здравеопазването няма да работят, ще се случи общо взето същото. Много по-малко вероятно е да се замисли над думите ти и да види няма ли в тях зрънце истина, което да му помогне да стане по-добър, а така – и  по-свободен. По-сигурно е да те обяви за изконен враг и да започне да воюва с теб, защото не го одобряваш.

Ето така повече от двайсет и три години българският народ не може да се разбере помежду си какво иска, в коя истина вярва и коя свобода желае. Психологическата ни дефекти ни прецакват по пътя към повече демокрация. Не искаме да чуем истината за себе си, за партиите и идеологиите, които подкрепяме, пък била тя и просто приятелско мнение без претенции за последна инстанция. В същото време повечето са се взели много насериозно и обикновено изказват мнения от позата на последна инстанция – в личен и обществен план.

Добронамерената здрава селска ирония, която ми се струваше характерна за българската народопсихология, е пропаднала вдън земя през последните две десетилетия. Виждам само патетика и страсти. Няма Хитър Петър и Настрадин Ходжа, само младия Вертер и княз Мишкин. Или може би патетиката не е толкова висока, а по-скоро се родее с латиноамериканските и турските сериали – елементарна и първосигнална, от типа „Ти мен уважаваш ли ме”. Тежкият преход ни смаза най-вече психически. Като необичани деца се нуждаем повече от одобрение и безусловна любов, отколкото от истина и свобода, от демокрация и правила, от обществен договор кое е добро и кое зло. Искаме абсолютни стойности веднага, без да си даваме сметка, че такива няма. Не проумяваме, че голямата истина е амалгама от много малки несъвършени правди, които събрани в едно усилват достойнствата си. А недостатъците им се елиминират, само ако им се надсмеем, а не като мразим приносителите им. В прекалено сериозната поза, която всички сме заели, не успяваме да осъзнаем също така, че няма и абсолютна свобода и перфектна демокрация, нито се е родил човекът, който да ни я подари наготово. Демокрацията е сбор от малки, ежедневно отстоявани свободи, тя е процес, а не цел и правилата на този процес се договорят непрекъснато в крачка между всички участници. Един ден отпускане не можем да си позволим.

В един от най-хубавите разкази на Елин Пелин – „Пролетна измама” – добронамерената ирония е гръбнакът на сюжета и смисъла. Авторът описва как на подпийналия отец Игнатий му се мержелее нещо бяло на хоризонта в полето, което му се струва знойна жена, а се оказва конски череп. След като прочетеш разказа, не се изпълваш с ненавист към лицемерния клир и презрение към заблудения поп, а по-скоро стигаш до човеколюбивата констатация, че всички сме слаби и несъвършени и само като се надсмиваме над това, ще ставаме по-добри.

Изключително неправдоподобно е да очакваме да успеем като електорат да си изберем свестни управници, ако предварително не се споразумеем помежду си кое е добро и зло. И ако не престанем да мразим всички, които ни се струва, че не ни одобряват, и да вярваме само във фалшиви патетични клетви за любов. Защото политиците в предизборните си кампании ни гъделичкат по най-големия ни комплекс – нуждата ни от обич, нежност, смисъл и достойнство. Но това е измамна манипулация, точно по този начин и Хитлер е обещавал светло бъдеще на смачканите, унизени и адски сериозни в нещастието си германци, смазани от загубата на Първата световна война. Така се лъжат и глупавите, вечно използвани жени.

Надявам се народът да успее да си върне здравия ироничен скепсис, който го е предпазвал толкова векове от унищожение. Да се разберем помежду си, че у всеки нас се крие по един отец Игнатий, на който му се привиждат понякога желани неща. Да се научим да се присмиваме над това, а не да се сърдим на изобличителя. Както и да проумеем, че политиците са просто хора – егоистични, алчни за хубав живот тук и веднага, с порив за смисъл и значимост точно като нас. И никой от тях не е натоварен със свръхестествената способност с едно махване на вълшебна пръчица да ни направи щастливи.

Надеждата ми е, че напоследък се възражда отново като жанр политическия виц. Това не говори добре за управляващите, но ласкае електората. Кресльовците в сериозни пози, които рушат обществения договор, изглеждат нелепо пред хубавата шега. Тя им действа като чесън на вампир. Може би големият скептик Камю ще се окаже прав – иронията и чувството за хумор ще ни сплоти и ще ни помогне да си казваме истината в очите. Или както казва и Умберто Еко в „Махалото на Фуко”: „“Ma gavte la nata“ значи „дръпни си тапата“. Изразът се употребява, когато някой се е надул много. Предполага се, че запазва този ненормален обем благодарение на запушалката в задните си части.” Важи и за низините, и за висините на обществото.

Елена Кодинова, текстът е от списание „Мениджър”