Анди Бърнам е новият премиер на Великобритания. Британските политически коментатори се шегуват, че „се усеща свеж полъх в британската политика, защото след шестима премиери, завършили Оксфорд, най-накрая има премиер, завършил Кеймбридж“.

За последните 10 години Бърнам е седмият премиер на Великобритания, което е непривично за държава с 800-годишна парламентарна традиция. За сравнение – за предишните 40 години Великобритания има петима премиери.

Анди Бърнал, министър-предедател на Обединеното кралство 

А всичко започна с един референдум преди десетилетие и с един слоган “Bring Back Control”. Едва ли гражданите на Обединеното кралство, независимо дали са гласували за оставане или напускане на ЕС, са очаквали, че това ще предизвика перманентен трус във властта. Да, за страничния наблюдател, който живее на континента, криза няма, защото там кризата се изразява в падане на правителства и предсрочни избори. Но той не живее в държава, в която парламентаризмът и демократичните институции са начин на живот от поколения – още от Магна Харта от далечната 1215 г.

Затова и трудно може да се разбере, че честата смяна на премиер-министри е всъщност дълбока парламентарна, а дори в някакъв смисъл и обществена криза. Криза, от която гражданите и най-вече политиците, търсят изхода.

Още доказателства за горното твърдение са огромната победа на торите през 2019 г., последвана от най-съкрушителната им загуба през последните 120 години от 2024 г., съчетана с най-голямата победа на лейбъриастите от десетилетия.

Само две години по-късно, през 2026 г., лидерът на победилите лейбъристи Кийр Стармър бе принуден да подаде оставка, след като партията потъна в проучванията до трето, а на моменти и до четвърто място, докато избирателите ѝ се оттегляха към лявостоящата Зелена партия и популистите от Reform UK на Найджъл Фараж.

Конкретният повод беше трагичното представяне на Лейбъристката партия на местните избори през настоящата година, когато загубиха половината от местата си.

В деня след изборите през май политическите анализатори обявиха, че Великобритания вече не е двупартийна, а петпартийна система – като под „двупартийна“ се разбира система, доминирана от две големи партии, а не такава, в която съществуват само две.

Ситуацията след местните избори показа, че на политическата карта вече има пет почти равностойни партии, което започва да изглежда като заплаха за устойчивостта на институционалната система.

Към горното трябва да се добави, че на първо място както в проучванията, така и на изборите през май е популистка партия, която привлече към себе си хардбрекзитърите от торите и лейбъристките избиратели на север. Отново със специфичния британски хумор коментарите гласяха, че „Найджъл Фараж е прибрал при себе си почти цялото правителство на Борис Джонсън без бившия премиер“.

Явлението „Найджъл Фараж“

Ръстът на Reform UK се дължи единствено и само на фигурата на Найджъл Фараж, който показа завидни умения в оцеляването като политик. Той беше дългогодишен критик на Европейския съюз и водеше постоянна кампания за излизане на Великобритания от Общността. Независимо че основната кампания покрай референдума за Брекзит беше изнесена от Борис Джонсън и Майкъл Гоув, почвата за нейния успех беше подготвена именно от Фараж и тогавашната му Британска партия на независимостта. Мнозина може да са забравили, че в момента, в който излязоха резултатите, Фараж подаде оставка като неин лидер и се скри, като остави партията си да потъне.

В следващия момент, когато имаше някаква вероятност Брекзит да не бъде пълен и необратим, Фараж се появи отново и основа така наречената Брекзит партия, с която участва на европейските избори през 2019 г. Когато Борис Джонсън подписа окончателното споразумение за напускане на ЕС, Фараж основа Reform UK, но после отново се скри и остави партията си да съществува маргинално.

Ефектите от Брекзит

Така беше, докато ефектите от Брекзит, особено икономическите, не започнаха да се проявяват. Британските граждани натрупаха сериозни пропуснати ползи от напускането на единния пазар, икономиката буксува, инфлацията расте и най-важното – обещанията за „голямата търговия с целия свят, на която пречеше ЕС“, както и за „спестяването на парите, които се дават като вноска в европейския бюджет“, не се сбъднаха. Като капак на всичко се оказа, че една немалка част европейски граждани, живеещи и работещи във Великобритания, напуснаха кралството след 2020 г., което отвори „дупка“ в трудовия пазар. Правителството на Борис Джонсън реши да я „запуши“, като разхлаби правилата за емиграция, което от своя страна доведе до пикови стойности на миграцията, невиждани по времето на членството в ЕС, но тази нова миграция дойде от Източна Азия. Към всичко това трябва да се добави и нестабилната международна обстановка с войната в Украйна, която допълнително допринесе за нестабилността на глобалната икономика.

На този фон е естествено хората да се чувстват несигурни в бъдещето, което ги прави и недоволни. Това недоволство се насочва към политиците и към статуквото, в случая във Великобритания към двете големи партии на торите и лейбъристите.

В момента, в който двете системни партии са с ниско обществено доверие, гражданите потърсиха алтернатива и Фараж отново се появи „на светло“, обещавайки на всички всичко – на бедните помощи, на работещите работа, на бизнеса данъчни облекчения.

Първият индикатор, че ситуацията започва да излиза от контрол, бяха местните избори през 2025 г., когато неговата партия победи основно на места, печелени от торите на предишни избори (поради спецификата на местната власт местни избори има всяка година в някаква част от общините). Към онзи момент правителството на Стармър все още беше сравнително в началото мандата си, а и местата, които защитаваше тогава, бяха сравнително малко. За съжаление на лейбъристите обаче, икономиката в последващата година не се подобри осезаемо, а дори напротив – избирането на Тръмп и политиката на текущата администрация във Вашингтон добавиха още краски към общата нестабилност.

Липсата на видими положителни резултати от управлението и подобрение на живота на британците доведе до ръст на Reform UK в проучванията, като те показваха, че при евентуални парламентарни избори партията би могла да спечели самостоятелно мнозинство и Фараж потенциално би станал премиер-министър.

Всичко, описано досега, изглежда безнадеждно и едва ли не непреодолимо, но точно в този момент политическите традиции, изграждани със столетия и преминали през всевъзможни кризи, както и демократичните инстинкти на гражданите, показват признаци на съпротива и желание за връщане към нормалността.

Съпротивителната сила на традицията

От една страна, се задейства традицията: при сериозен проблем с легитимността на управлението бекбенчърите (депутатите от мнозинството, които седят на задните банки и не са в правителството) се задействат и предизвикват оставката на премиера и партиен лидер. Така беше при оставките и на Тереза Мей, и на Борис Джонсън, и последно на Лиз Тръс, която беше на поста едва 49 дни. Това обикновено не предизвиква трус за партията и новият премиер успява, ако не напълно, то поне частично, да върне доверието. Изключение беше Риши Сунак, който преживя като лидер най-голямата загуба на торите, но натрупванията от предшествениците му Джонсън и Тръс бяха непоправими.

Така се случи и сега. Бекбенчърите при лейбъристите веднага поискаха оставката на Киър Стармър след загубата през май. Но трябваше да има и алтернатива, която мнозинството от депутатите видяха в кмета на Манчестър – Анди Бърнам. Цялата партия беше мобилизирана, за да излезе бързо от ситуацията: депутат от Манчестър незабавно подаде оставка, за да отвори място за Бърнам, който напусна кметския пост и се кандидатира за Камарата. Проучванията веднага показаха, че гражданите са готови да гласуват доверие на новия премиер и за първи път от началото на 2025 г. Лейбъристката партия изпревари Reform UK в социологията.

Междувременно прожекторите се насочиха много по-настойчиво към Фараж, за когото стана ясно, че е получил дарение в размер на 5 млн. паунда от крипто милионер, за което няма никаква информация – нито за какво е, нито дали е декларирано коректно. Това предизвика парламентарно разследване, което да установи дали Фараж е спазил етичните правила. Последното не е безобидно, защото ако независимата парламентарна комисия установи нарушение, депутатът може да бъде отстранен и да се стигне до частични избори.

Фараж така и не даде, а и все още не дава логично и смислено обяснение на въпросите и единствено твърди, че „не е нарушил никакви правила“. В изнервеността си той подаде оставка и сам предизвика частични избори, на които се кандидатира отново, за да ги спечели и за да обяви, че „гражданите са решили“ и всички разследвания оттук нататък са „лов на вещици“.

Граф Бинфейс

Да, но всички останали партии не излъчиха техни представители и единственият конкурент на Фарадж се оказа Граф ЛицеНаКофа (Count Binface). Графът в действителност не е истински лорд, а е представител на дълга поредица от образовани ексцентрици, които се появяват в британската политика от десетилетия и чиято единствена цел е чрез изключително чувство за хумор да държат политиците в напрежение.

През 1982 г. такъв е рок музикантът Дейвид Съч, основал партията „Чудовище, бълнуващо лудост“ (Monster raving looney party). Нейната цел е да „обира“ протестния вот, но през годините има успехи на местни избори и държи в напрежение елитите на партиите. Друг подобен случай е Стюърт Дръмон, който през 2002 г. се кандидатира като независим за кмет на Хартлипул в костюм на маймуна – талисман на местния футболен отбор, и обещава безплатни банани на децата в училищата. Той спечелва изборите срещу лейбърист в лейбъристка крепост, и то защото гражданите на Хартлипул са ядосани на правителството на Блеър. Дръмон е добър кмет и след това е преизбиран още два пъти.

Всички тези примери, които изглеждат несериозни, са форма на гражданска реакция срещу самозабравили се политици и затова големите партии внимават да не попаднат в полезрението на подобни кандидати. Те са високообразовани и когато провеждат критична и с чувство за хумор кампания – го правят ефективно.

Това лято Фараж попадна на мушката на завършилия в Оксфорд известен комик Граф Бинфейс, който води активна кампания на терен. Индикатор за притеснението, което той създаде в Reform UK, е, че от партията прехвърлиха сериозни ресурси във вид на пари и хора в кампанията в Клактън, където на 13 август се проведоха частичните избори. След бойкота на основните партии в Обединеното кралство Фараж успя да събере 63,3% от подадените гласове, но излезе губещ от резултата. Ако беше загубил, това можеше да бъде краят на партията му в този ѝ вид. Той предвидимо спечели, но срещу кого точно? Срещу човек, който носи кофа на главата си.

Може би британците са открили начина за борба с този тип популисти, срещу които конвенционалните методи на кампания не работят. Може би остават неконвенционалните методи и неконвенционалните хора – свободни по дух, които действат, без да очакват нещо насреща. И може би пак, както в случая с Магна Харта, британците ще бъдат първи.

Бъдещето ще покаже.