Ако трябва да опишем същността на папската дипломация, може би най-кратко и ясно би било да я обобщим като външен израз на един сложен баланс. От една страна, между личността на съответния понтифекс и следата, която той се опитва да остави в човешката история. От друга – между неизменните верски позиции на Църквата и прибавените към тях бавно променящи се традиции, често погрешно отъждествявани с първите. И от трета – моментният, нерядко злободневен интерес на институцията, който, подобно на интереса във всяка човешка дипломация поне от битката между египтяни и хети при Кадеш насам (първият известен в историята мирен договор), можем смело да определим в духа на политическия реализъм на Талейран като среща на желаното с възможното.

Конклавът

Какво можем и трябва да кажем за дипломацията на папа Лъв XIV след малко повече от година от началото на понтификата му? Немалко – както за всеки, който прохожда в обществена мисия с глобално въздействие във време разделно, каквото е нашето.

Можем да започнем със самия избор на сегашния римски епископ. Боговдъхновен или не, всеки конклав през последните два века (както и немалко от свиканите през предходните хиляда и петстотин години), се опитва, невинаги напълно осъзнато, да отговори на най-големите предизвикателства на епохата. Прави го, като търси кардинала, който изглежда най-подготвен да се справи с тях.

Избирането на Карол Войтила за папа, приел името Йоан Павел II, е примерът, който веднага изниква в съзнанието.

През 1978 г. съветската, брежневска агресия срещу свободния свят – или според онова старо и уви, винаги вярно заиграване с особеностите на руския език: „Съветският съюз иска мир – целия мир“ – придобива много лица. Тя се изразява в подкрепа за всякакви терористични организации в неокупираната част на Европа, в корумпиране на западни политици и в хибридни военни интервенции в Африка и Латинска Америка. Тази агресия, заедно с масивната дехристиянизация на Запада, едва ли биха могли ли да намерят по-подходящ католически отговор от избора за папа на смелия и харизматичен рицар на свободата, дотогава архиепископ на Краков, роден и израснал като вярващ поляк. Призивът му „Не се страхувайте!“ и активната му открита и тайна дипломатическа дейност в Източна Европа са толкова страшни за режима в Кремъл, че си спечелва, излят от КГБ и изстрелян от сивите вълци куршум.

Папа Франциск I от своя страна бе очевиден опит на Църквата да реагира на мащабния отлив на южноамерикански вярващи към бързо разрастващи се неоевангелистки секти чрез издигане на латиноамериканец и йезуит на престола на свети Петър. Йезуитите, оставили неприятен спомен от ролята им в европейските ренесансово-барокови религиозни войни, но и измислили съвременното образование, са също и орденът, постигнал един от най-ефективните модели на организирана мисия в испанския и португалския Нов свят, която води до доброволно покръстване на местните след конкистадорското фиаско.

Американецът от Перу

И така, можем само да гадаем кои елементи от биографията и качества на Робърт Превост, днес папа Лъв XIV, са убедили кардиналите от конклава да гласуват за него. Авторът на тези редове би заложил на успеха му Перу – чужда и донякъде враждебна среда, както и на факта, че Превост е американец.

Чужда и много враждебна е обстановката за разумния и умерен човек в целия свят днес, независимо дали е вярващ. Западната цивилизация, която сякаш се готвеше за дълго и спокойно тържество след падането на Желязната завеса, днес изглежда като давеща се във водовъртеж от умножаващи се и задълбочаващи се смъртоносни кризи. Част от тях са външни по произход, други са родени вътре в самата нея.

Никъде другаде контрастът с неотдавнашните обещания за спокойствие и благополучие не е толкова ярък, колкото в научния, икономическия и геополитическия център на тази цивилизация – какъвто, несъмнено, през последните осем десетилетия са Съединените американски щати. Римокатолическата църква е огромен религиозен, морален и културен фактор. Неделим от матрицата на същата тази съвременна западна цивилизация, както и от тези на предходните две – късноантичната гръко-римска и средновековно-ренесансово-просвещенската европейска. В тази перспектива възшествието на умерен и прагматичен консервативен американец на престола на апостол Петър има огромно значение по няколко линии.

Папското име като програма

Ако се върнем към опита за дефиниция на папската дипломация и към описания по-горе баланс, ще видим, че личният почерк на новия папа проличава още в първите му понтификални стъпки. Да видим предходниците с името Лъв.

Лъв XIII е папата, озовал се във вихъра на Втората индустриална и научна революция и взел адекватно отношение към огромните промени, които тя носи. Той e вдъхновител и съосновател и на социалното католическо движение, което отхвърля марксизма, но също и неограничения от нищо капитализъм. Енцикликата му Rerum Novarum („За новите неща“) остава от 1891 г. до днес официална позиция на Ватикана по отношение на социалните конфликти, труда, пазарната икономика и неприкосновеността на частната собственост.

Предупрежденията на папа Лъв XIV за опасностите от безграничното упование в изкуствения интелект са първите философски и морално обосновани позиции по темата, изразени от обществен фактор с подобен мащаб. Енцикликата му Magnifica Humanitas („Великолепното човечество“), която самият понтифекс поставя в пряката наследствена линия на Rerum Novarum, несъмнено има потенциала да се превърне в референция за всички, които виждат бързо приближаващата стена – много отвъд конфесионално обвързаните с Рим.

Новият Златен телец

Това от своя страна предизвика истерична реакция от страна на „златните момчета“ на Силициевата долина, днес вече леко позастарели. Именно те са в сърцето на революцията, която застрашава цялото наследство на Просвещението и развитието на човечеството през последните пет века.

Питър Тийл дори си позволи да нарече папата неволен китайски агент, защото призивът на Светия престол за държавен, международен и обществен контрол върху изкуствения интелект щял, ако се материализира в западни законодателни мерки, да даде огромен превес на Пекин, който няма да се съобрази с подобни рамки.

Само че този наратив вече сме го чували по друг повод и можем лесно да определим тезите му като доказано неверни.

В краят на 90-те години на миналия век Златният телец не беше изкуственият интелект, а човешкото клониране. Раждането на овцата Доли предизвика за няколко години масово заплесване по неизбежността на започващото всеки момент успешно клониране на хора. Прогресът, разбира се, отново бе обявен за неспираем. Други корпорации шумно лобираха за чудото на новия човек. На мнозина се привиждаха медицински вълшебства, удължаване на младостта и дори вечен живот чрез човешко клониране, което уж чакаше зад ъгъла.

От днешна гледна точка всичко това изглежда детински наивно и почти толкова неадекватно, колкото „края на историята“, прокламирана през 90-те от същия Фукуяма, който днес се е докарал до фалшив дебатьор, използван за боксова круша в пропагандния форум на споменатия вече Питър Тил.

Това, което не даде време на науката да настигне изхвърлянията и фантазмите на тогавашните чирак-магьосници, бе изключително бързата и адекватна намеса на европейските институции. Те наложиха строг контрол върху възможността за частично или пълно репродуктивно клониране на човешки същества, а Съединените щати последваха Европа. И тогава от двете страни на океана се извисиха разтревожени и заплашителни гласове. Те обясняваха, че учените и лабораториите ще избягат в комунистически Китай и ще го превърнат в монополист в осъществяването на Обетованата земя на клонирания човек.

Нищо подобно не се случи. Защото и тогава, както и днес, гигантска научно-техническа революция, изискваща колосално държавно субсидиране, не може да бъде финансово осъществима и икономически устойчива, ако продуктът ѝ няма неограничен достъп до най-големите световни пазари. В края на 90-те това са САЩ, Европейският съюз и големите източноазиатски икономики. Днес са САЩ, Китай и ЕС.

Аналогията с изкуствения интелект е очевидна. Питър Тийл го осъзнава. Знае го и папа Лъв.

Европа като бойно поле

Папа Лъв XIV споменава Европейския съюз за първи път в официален църковен документ. Като ценност, която трябва да бъде съхранена. За разлика от прекия си предшественик, сегашният римски първосвещеник очевидно разпознава Европа като основно „бойно поле“, а нейното политическо изражение като първостепенен съюзник в своя понтификат. В речта си пред испанските Кортеси той се позова и на девиза на Европейския съюз „Единство в многообразието“ като модел за единство, което не заличава различията.

За папа Франциск нашият континент сякаш бе пренебрежима даденост – привилегирован свят, заради който Църквата години наред е неглижирала земи с много повече страдащи и търсещи вярата.

Най-кървавата война в света от 1945 г. насам, започнала с пълномащабната руска инвазия срещу много по-малкия ѝ европейски съсед, не промени особено това отношение на покойния прелат. Честността изисква да бъде припомнено, че преди 24 февруари 2022 г. подобен поглед е по-скоро разбираем за духовник със световна по обхват мисия. Достатъчно е да споменем геноцидното насилие на режима на Асад срещу собствения му народ, престъпленията на „Ислямска държава“ срещу асирийските християни и йезидите, преследването на рохингите в Мианмар, китайските репресии срещу уйгури, тибетци и християни или глобалната пандемия.

След първоначално адекватното поведение спрямо войната в Украйна – освещаването като белег на мъченичество на украинско знаме от многострадална Буча веднага след клането там, папа Франциск изпадна в състояние, което самият той бе нарекъл „абсолютен пацифизъм“. То се римува с по-стари срамни моменти от църковната история: мълчанието пред престъпленията на нацизма, съгласието с установяването на Инквизицията в нейния испански държавен протототалитарен вариант от кралица Изабела или папските опити за съзаклятие срещу мюсюлманите с Чингисидите, докато монголските армии избиват цели християнски народи до крак.

Контрастът в отношението към войната в Украйна поставя новия понтифекс в доста по-добра светлина. Официалната позиция на Лъв XIV е, че мирът трябва да бъде истински, справедлив и траен. Още преди да стане папа, Робърт Превост осъжда категорично пълномащабната руска агресия срещу украинския народ, определяйки я като империалистическо нашествие и безумна.

Във връзка с позицията му за Украйна, за Европейския съюз и за допирните точки между дипломацията на Брюксел и тази на Ватикана по основни теми можем да предположим, че при избора на името Лъв XIV новият понтифекс е имал предвид не само Лъв XIII, но и Лъв I Велики.

През 452 г. папа Лъв Велики пресреща Атила, когато хунският вожд нахлува в Италия и го убеждава да прекрати инвазията и да напусне полуострова. Чудодейната убедителност на римския епископ е подсилена от огромната източноримска (ромейска, византийска) войска, водена от император Марциан, която буквално диша във врата на хуните в същия този момент.

Това би могло да бъде добра притча за необходимостта и взаимната полза от съюзена дипломация по безспорни теми между най-голямата териториална общност с преобладаващо християнско население и силно християнско наследство и най-голямата и най-стара християнска Църква.

Независимо какво е имал предвид, когато е избирал името си, папа Лъв XIV със сигурност е знаел, че ще търпи атаки от много различни страни. Вероятно се е досещал и че някои от най-жалките и недостойните ще дойдат от избраните управници на собствената му родина.

Едва ли обаче е предполагал, че като папа ще види новопокръстен католик, пък бил той и вицепрезидент на Съединените щати – да се опитва да му дава уроци по богословие.

Колко „дивизии“ има папата?

По личния си дипломатически стил, по контакта с масите и по поведението си папа Лъв напомня повече младия Йоан Павел II, отколкото двамата понтифекси между тях.

Спортна кондиция, почти младежко излъчване и лесен контакт с големи групи от хора. Папа на пътуванията и посещенията. На силните и запомнящи се речи. Като първата дадена от понтифекс пред Кортесите на Испания.

Първосвещеник на големите символни жестове – като молитвата му заедно Вселенския патриарх край Никея, или историческата обща молитва с крал Чарлс III в Сикстинската капела, която би била немислима само до преди половин век, той умее да обяснява сложни неща просто и разбираемо, но и духовито. Поради тези, а и други причини можем да подозираме, че личната му популярност вече изпреварва в пъти онова, което отчита социологията.

Ако някой днешен Сталин отново попита колко дивизии има папата – въпреки че Карол Войтила може би е излекувал мнозина от задаването на подобни въпроси, отговорът би могъл да бъде: някъде между 1,5 милиона души, събрали се за него в мадридската жега, и близо милиард и половина католици по света.

Това няма да направи битието на Робърт Превост по-леко. Още повече че при своето лично Quo vadis? има избора да вижда своя личен Нерон в Путин, Си Дзинпин, най-могъщите фигури от Силициевата долина или в американското правителство.

Май не е зле като за един човек. Пък бил той и папа Лъв.