Много хора не осъзнават, че ранният старт прави кариерата ви не само дълга, но и сред най-устойчивите в музикалния свят. Лесно ли е постоянството?

Истината е, че не съм го мислил стратегически. Шоубизнесът те поглъща. Хваща те за гърлото и не те пуска. И изведнъж разбираш, че половината ти живот е минал. Наскоро се замислих за това и се разплаках. Шофирах и изведнъж ме връхлетя емоцията. Казах си: „Минаха 47 години. Не остават много“. В същото време осъзнавам, че съм постигнал почти всичко, за което съм мечтал. А чувството, че има още какво да кажа музикално, е спасително. Неслучайно в момента се занимавам с театър и с кино. Поканиха ме да напиша музиката за нов български филм – това ще е дебютът ми в киното.

Това е стара ваша мечта…

Да, най-сетне ще я реализирам и си мисля как всичко се случва в точния момент – като разтегляне на времето. Тази устойчивост, за която говорите, вероятно се дължи на факта, че не започнах като певец, а със съчиняване на музика. Бях дете, но най-напред започнах да мисля и да пиша музика, да се изразявам като автор на песни и аранжор. Паралелно с вокалната ми кариера се връщам към инструменталната музика и звуча все по-категорично в нея. Да, кариерата ми е устойчива. Сега вече мога спокойно да използвам думата „кариера“.

Дълги години не ми беше удобно да го правя. Давам си сметка, че с този завой към театъра и киното се връщам към детството си. Усещам, че това ще е дълъг път за мен – като изразни средства те ми дават по-голяма възможност да се разгърна. Да си призная, радиофоничната музика все по-често ме отегчава. Песните стават по-кратки, по-форматирани – за мен не е предизвикателство да се изразя в 2,30 минути. Мога го. Но искам повече.

Самоуверен или съмняващ се – как се описвате?

Съмнението винаги е с мен. Постоянно се съмнявам – във всичко. Но точно това ме движи напред – да се развивам, да ставам по-добър. Затова имам толкова различни периоди и влияния през годините, смесвам стилове и непрекъснато експериментирам. Всъщност последният ми албум е може би най-изчистеният и най-стилният до момента.

Последният ви албум „Синергия“ ли намирате за по-специален?

Този албум е по-зрял. Личи, че е писан в кратък период от време – песните сами се подредиха една до друга. Има връзка и с театралната музика. Като изразни средства и стил е най-доброто, което съм правил за себе си като музикален продуцент. Не зная дали хората обръщат внимание на тези детайли, но за мен те са от голямо значение. От малък се занимавам с комбинации от звуци, с търсене на идентичност в звученето – това е част от успеха, за който говорите. Имам свой стил, своя запазена марка. Може да не допада на всички, но е разпознаваем и отворен към развитие. Дори когато направя стилова „забежка“, тя пак е характерна, слагам свой почерк. Радвам се, че го постигам, защото това е най-трудното.

Защо все още работите с вокални педагози?

Гласът е инструмент и трябва да се поддържа. По време на пандемията започнах и уроци по китара. Сега вече мога сам да си акомпанирам на концертите и да записвам китарите в албумите си. Това ми дава голяма свобода. Супер е. Благодарен съм, че съпругата ми Мария е изключително търпелива и разбираща. Имаме много силна любов и връзка. Цялото ми семейство е страхотно – съобразяват се с лудостите ми, но Мария е човекът, който преминава заедно с мен през всичко, което ми се случва. И аз живея за тях, разбира се, но артистичното его понякога натежава. Необходимо е постоянно да работиш със себе си, защото професията е много трудна. Затова и толкова малко изпълнители и банди остават.

Защо песните ви се харесват от деца, за които, цитирам, „Майли Сайръс и Ариана Гранде са доста стари“? Не е комплимент, наистина е любопитно – с какво ги привличате? Наскоро някой ми каза: „На колкото години станеш известен – на толкова си оставаш“.

Така че съм на около 10. (Смее се.) Шегата настрана – наистина се разбирам с децата. На една вълна сме. Вибрираме на едни честоти и мисля, че те подсъзнателно го усещат. Децата са интуитивни.

Какво улавят в музиката ви?

Чистотата улавят, децата са много чисти. Мисля, че детето в нас настина никога не умира. Може би затова съм толкова доверчив. Вярвам в хората и често страдам заради това. Искам всички да сме добри. И въпреки че реалността ме опровергава, пак продължавам да вярвам. 

Каква е аудиторията ви?

Широкоспектърна, разнообразна. Появяват се нови поколения, които започват да ме следват, но и друго е любопитно. Нали знаете как – ако си имал любим изпълнител като дете, той остава такъв завинаги. Например децата, които бяха на 6–8 години през 2012 г., когато „Дим да ме няма“ избухна и стана тотален хит, сега са над 20. Част от тях не ме слушат активно, но им нося сантимент, идват на концертите ми и биха ме прослушали във всеки един момент. Любопитен беше и ефектът от „Вековна гора“. Заради „Мистерията на българските гласове“ в песента изведнъж огромен брой хора над 65 години станаха фенове на Графа. Така поне показват анализите – нали днес всичко се анализира.

Възприе ли тази възрастова група и видеото към песента?

Видеото е дело на Драго Шолев, който в продължение на два месеца използва шест вида AI инструменти, за да го създаде, и каза, че е изпаднал в някакво много особено състояние, докато е комуникирал само с машини. Не знам дали видеото е станало любимо на по-консервативната публика. Концентрираната ми аудитория е около 18, 35 и 45 години. Музиката няма възраст. Аз просто вървя с времето, но не като самоцел – любопитен съм. Работя с млади хора, вдъхновявам се от тях, те по някакъв начин се инспирират от мен. Получава се интересна творческа синергия.

Отново подготвяте концерт в „Арена София“ на 13 ноември тази година. Как се плува в конкуренцията с цялото струпване на зрелищни събития и световни звезди у нас?

Когато през 2017 г. направих първия си концерт в тази зала, беше достатъчно рисков, дори леко налудничав ход. Още тогава по идея на моя приятел Кайо Лалев искахме да направим 360-градусова сцена, но се притеснихме дали изобщо ще напълним залата и в крайна сметка заложихме на по-стандартна концепция. Сега, осем години по-късно и след концерта на Ед Шийрън в България, знаем, че няма да шашнем никого с концерт в центъра на залата, но го правим за себе си. Винаги искам да направя нещо ново, различно – да предизвикам себе си. Мисля, че това е формула, заради която не разочаровам нито класическите си фенове, нито новата публика. Любимите им песни ще прозвучат уважително, същевременно в новия албум има повече електроника, нови аранжименти. Балансът между желанието да бъдеш различен и това, което обичат хората, трябва да се пази.

Пишете ли вече партитурата за „Великият Гетсби“?

Даже съм готов. Много хубав спектакъл ще стане. Руши Видинлиев е страхотен в главната роля, а Елица Йовчева е режисьор. Творческият процес е интересен – чувам как звучи музиката, която съм написал, навсякъде из Младежкия театър, докато репетират.

С какво е по-различно да се прави театрална музика?

Формата е много разчупена. Има резки смени, различни настроения, дължини. Можеш да създадеш музика от 6 или 10 минути, която да продължава заедно с репликите на героите. Постоянно сменяш стилове, похвати, епохи. Щастлив съм с това, което се случва.

Пожелавам ви втори театрален „Икар“ за авторска музика и успехи като филмов композитор в новия филм на No Blink, но искам да попитам защо трудно изнасяме музика? България се отказа от „Евровизия“, нямаме пробиви на комерсиалната сцена. Какво правим добре и какво не в българската музикална индустрия?

Основният проблем е, че нямаме достатъчно количество добри песни. Има страхотни единични попадения, но разчитаме на музикални „вълни“, които се случват веднъж на десетилетие. Това не е устойчива стратегия. Попфолкът, колкото и да е критикуван, е бизнес ориентиран и мисли в посока хитове. А „хит“ не е лоша дума – напротив, най-трудно се прави хит. За да има наистина голям интерес към поп музиката, трябват критичен брой качествени песни на български език. В Румъния се продуцира повече и имат повече хитове, включително експорт. Позитивното е, че у нас вече се случват сонграйтинг кампoве – български и чужди автори работят заедно, създават песни, които пробиват и навън.

Започва износ на музика, разширява се кръгозорът. Но дали сме достатъчно интересни, за да имаме световна българска звезда?

Очевидно – още не. Младите хора днес не делят музиката на стилове, както ние навремето. Нямат „музикални“ комплекси – слушат всичко и това не означава, че нямат вкус. Те слушат попфолк, защото искат хитове на български. Толкова е просто. Ако се предлагат хитове с текстове и теми, които ги вълнуват, а не баналности, ще бъдем конкурентни. „Молец“ пробиха, защото направиха нещо различно. Сега има чудесна вълна от независими артисти – Тино, Роби, Ника, Мила Робърт и още много. Те не са обвързани с лейбъли и създават истинско движение. Около тях има и други творци – режисьори, оператори, фотографи. Това е културна общност от млади хора, които мислят, имат принципи и отношение.

Изненадвате ме. Щях да ви питам за компанията ви, за войната между големите лейбъли и инди сцената, а вие звучите въодушевено от възхода на независимите артисти.

Ако водехме този разговор преди 10 години, щях да кажа, че лейбълът е изключително важен. Дълги години се занимавахме с продуциране на артисти – дадохме старт, изграждахме много от тях, но днес времената са други – има структурна промяна в музикалната индустрия. Времето на капсулирането в лейбъли отмина, сега артистите сами излизат и се показват на света. Все пак не трябва да забравят, че са артисти и имат нужда от адекватен мениджмънт и развитие. Днес, ако имаш идея и талант, имаш всичко – социални мрежи, достъп до публика, възможност сам да продуцираш и дистрибутираш музиката си. Можеш да снимаш клип и с телефон – ако е силен като замисъл, песента ще стигне до хората.

Какво формира основния приход на сценичните артисти в България?

Концертите и участията – основни са приходите от билети. След това идва стриймингът, но зависи от броя на песните и от популярността на артиста. Друг въпрос е, че стрийминг платформите не плащат достатъчно, но това е световен проблем. Приходите от реклами са непостоянни, а от физически носители стават все по-малки. За „Синергия“ направихме три носителя – плоча, CD и една флашка във формата на аудиокасета. Точно тя се продава най-много, защото е нещо различно и забавно.

Можем ли тогава да говорим за устойчив модел в индустрията?

Да, но зависи от нивото, на което се намираш. Когато си наложен артист, хонорарите са по-високи, пълниш големи локации и приходите са съвсем различни. Неслучайно давам за пример „Молец“ – те бързо започнаха да генерират приходи, защото още от самото начало правеха собствени концерти с билети. Това е най-добрият начин да създадеш своя публика и да изградиш устойчив модел. Ние навремето ходехме по участия, където ни поканят, и често концертите бяха безплатни. Дони и Момчил бяха кралете на 90-те. Те създадоха шоубизнеса в България такъв, какъвто го познаваме днес – с турнета, клипове, маркетинг, цялостна стратегия. Преди това имахме звезди от естрадата, но те промениха правилата. Дони ми разказа наскоро, че са направили 18 стадиона, реализирали са милионни тиражи. Малко ми е сюрреалистично, че 30 години по-късно отново направих „Малкият принц“.

Как реагираха Дони и Момчил на твоята версия на песента?

Чуха я още в демо вариант и много я харесаха. Тази приемственост е важна. След тях имаше сериозен вакуум откъм концерти. През 2004 г. реших, че и аз искам да правя концерти с билети – въпреки че тогава бях още млад изпълнител. За един артист добрият мениджмънт са и партньорствата. Имам дългосрочно партньорство с ПроКредит Банк, което е прецедент за нашата индустрия. Не ги наричам „рекламодатели“. Когато отношенията са дългосрочни, връзката е изградена с доверие и споделени ценности, предполага отговорност, етика, обща посока. Ставате съмишленици. А ползата е взаимна – и за компанията, и за артиста. Това е работещ бизнес модел. И се случва напълно естествено.

Каква е инвестицията зад един мащабен концерт?

Зависи от продукцията, но ако искаш да е хубав, впечатляващ и с размах – говорим за стотици хиляди. Скъпо е. И всичко поскъпва. А публиката в България има определен праг на възможности. Затова подкрепата е важна. Може ли без спонсори? Разбира се. Така съм започнал, както и много други колеги. По-трудно е, но е въпрос на сметки.

Предизвикателство ли е стриймингът?

Да, защото музиката вече присъства в много платформи. Преди хитовете се диктуваха от телевизията и радиото, а днес хората сами избират какво да слушат. Това прави налагането на голям хит по-трудно. Интересно е, че в платформите без видео има музика с милиарди стриймове и с много по-малко гледания в YouTube, защото след пандемията хората започнаха повече да слушат, отколкото да гледат. Ако говорим конкретно за мен – имам доста слушатели в Spotify, където си сверявам часовника – кои песни вървят, кои имат потенциал за хит. Това е важно и за младите независими артисти – защото днес вече не можеш да мислиш само в една посока. Трябва да гледаш цялата картина – как присъстваш в Instagram, TikTok, YouTube. Можеш да пробиеш бързо, но трябва да мислиш мрежово, не централизирано.

Как с Магдалена Сотирова основахте „Монте Мюзик“?

С Маги се познаваме от 2003 г. Тогава бях артист на „Жокер Медиа“, свързах я с тях и тя зае позицията на главен мениджър. После двамата станахме екип, а когато реших да стана независим, заедно основахме „Монте Мюзик“. Съдружници сме от 2008-а и тя е двигателят на финансовата част. После се присъединиха Йоана Иванова като мениджър, Веселин Ценов, който движи музикалното ни студио, Христо Маджаров, благодарение на когото организацията на концертите на терен е перфектна.

Лесно ли се работи с вас?

Според мен генерално да, но си имам своите особености. Аз съм си чешит. (Смее се.) Но поне знаят, че каквото правя, го правя с цялото си сърце. 

Някои хора казват, че сте вторачен в детайла, дори педантичен…

Това да имаш отношение към детайла не те прави педантичен. Аз първо съм взискателен към себе си. Имам проблем с хората, които си вършат работата отгоре-отгоре, защото малките неща правят голямата картина. Например във филма „Клети създания“ има един кадър – на заден план гори косата на жена. Брутален момент, но режисьорът не се е изкушил да го направи акцент – оставил го е като детайл. Независимо дали става дума за песен, визия, дизайн, видео – ако нещо не е изпипано, цялата картина страда. А ти като артист изглеждаш нелепо. Затова не съм съгласен с „педантичен“. Взискателен съм – и мисля, че има разлика. Истината е, че в един момент, когато имахме повече артисти, се бях превърнал в „фрийк контрол“. Тогава минах и през бърнаут, но проблемът беше друг.

Как беше рефренът в „Бърнаут“?

„Хич не е добре, ама е толкова добре“ – но тази песен е нова, направихме я с Данчо Жечев миналата година. Имах проблем в по-ранен период, когато бях поел твърде много ангажименти. Сам си бях виновен. Тогава се научих да делегирам повече на другите. Безценно е също да си обграден от хора, които не се страхуват да ти казват и по-неприятните неща. Студиото е моята терапия. Дълги години имах чувството, че светът е срещу мен – и в студиото намирах утеха. Когато създавам музика, съм най-спокоен и защитен.

Притеснен ли сте за автентичността на изкуството и за мястото на човека в него в един все по-цифров свят?

Не, не съм. Мисля, че занаятчиите в изкуството трябва да се притесняват и сега, и в бъдеще. Хората, които правят шаблонни неща. Ако имаш какво да кажеш, ще останеш. AI може да претопи хора, които не блестят с идеи. 

Ползвате ли AI инструменти в творчеството си?

Не ги използвам за творческа работа на този етап. Някак си ми се струва като кражба. Зная, че са полезни за по-бърза обработка например, но ако някой AI генерира мелодия и аз просто я копирам – това не е ли измама? Ще има нужда от сериозна регулация в тази посока, защото границите още са размити.

Виждат ли възвращаемост изпълнителите, които удържат добрия вкус и естетически тон на българската сцена?

Не мога да направя компромис със себе си и да пусна нещо пошло само за да е популярно. Живеем в много шумно общество, войнствената посредственост печели и това ужасно ме дразни. Проблемът не е, че има пошли неща – винаги е имало, а че няма достатъчно добри примери. Оптимизмът ми идва от новите изпълнители – там има светлина. И не само в музиката. Виждам все повече млади хора, които работят за навън, но обичат България и живеят тук. Това е страхотно. Наблюдавам прогреса им и това наистина ме радва.

Какво си пожелавате?

Надявам се, че ми престоят още хубави, емоционални моменти, които да преживея заедно с всички хора, които ме следват през годините. 

Владимир Ампов – Графа е едно от емблематичните имена на българската музика – певец, композитор и продуцент с впечатляваща кариера и над 50 отличия от БГ Радио, ММ, национални телевизии и водещи музикални институции. Автор е на 16 албума, с над 50 номер 1 сингли и 90 видеоклипа. През 2023 г. пише история с грандиозен самостоятелен концерт на Националния стадион „Васил Левски“ – събитие без аналог в родната поп сцена. Сред отличията му са „Икар“ (2025) за авторска музика за театър, „Кристална лира“ (2024), както и признанието „Изпълнител на десетилетието“ от телевизия ММ. През 2009 г. песента му „Ванилия“ оглавява класацията MTV World Chart Express, а година по-рано основава лейбъла „Монте Мюзик“, с който продуцира едни от най-успешните артисти в страната.