В края на ноември 2024 г. Comedian (2019) на Маурицио Кателан (р. 1960) бе продаден за 6,240 млн. долара. Произведението, известно като „Бананът с тиксото“, е създадено в тираж от три екземпляра. Първият бе представен и продаден на Арт Базел Маями Бийч през 2019 г. за 120 хил. долара. Без значение, че бананът бе изяден от друг художник в самата зала, защото не самият плод е произведението. Вторият от тиража е подарен през 2020 г. на музея „Гугенхайм“ в Ню Йорк със сертификат за автентичност, инструкции и диаграми как да бъде инсталиран и представян.

Покупката на третия Comedian в края на миналата година отново предизвика безброй скандали. За пореден път публиката, незапозната с историята на съвременното изкуство и в частност с творчеството на Маурицио Кателан, реши, че арт светът е полудял. Тоест как е възможно някой да даде 6 млн. долара за един банан. Впрочем купен от художника от близка сергия за около 30 цента, както съобщиха чуждестранните медии. Но това въобще не смущава младия предприемач, придобил произведението, който отбеляза, че в него „истинската ценност е самата идея“. А от своя страна художникът със самото това произведение е критичен и ироничен към съвременния ни свят – в частност и към пазара на изкуството.

Че съвременното изкуство е провокативно, е всеизвестна истина, повтаряна като клише през неговата повече от вековна история. Започвайки от „Фонтан“ (1917) на Марсел Дюшан (1887–1968) – писоар, поставен на пиедестал и подписан с псевдоним като негова скулптура. Предметът, серийно производство, е изваден от функцията му и превърнат в авторско художествено произведение. Явява се част от негова кратка серия ready-made обекти. През 2004 г. „Фонтан“ на Марсел Дюшан е обявен за най-влиятелното произведение на ХХ век – тъкмо защото преобръща света на изкуството, а и самата представа за това какво (може да) е изкуство. Първоначалният обект е загубен, но по-късно художникът прави 14 авторски реплики на „Фонтан“, най-ранната от които е от 1950 г. и е в музея във Филаделфия. Там е и най-голямата колекция от произведения на Марсел Дюшан и наистина си заслужава да се види.

Идея и акт

Всъщност публиката у нас – а и не само тя – знае малко за провокативните жестове на художниците в историята на съвременното изкуство. Или пък как се продава и купува идеята/концепцията дори когато тя практически няма материален носител. А ако има, той препраща по-скоро към въображения и представи често без да е важен или ценен сам по себе си. Ето само два примера от края на 50-те и началото на 60-те.

Френският художник Ив Клайн (1928–1962) продава празнота, тоест „зони с нематериално изкуство“, срещу злато, като издава сертификат за собственост на купувача. След това при специален ритуал – в присъствието на арт критик или дилър, или директор на арт музей и поне двама свидетели – купувачът изгаря сертификата, а художникът хвърля половината от златото в река Сена. Ако купувачът реши да запази сертификата, художникът задържа златото, но купувачът така и не придобива „автентичната нематериална ценност“ на творбата. Между 1959 и 1962 г. са продадени осем такива „зони“, като в поне три случая ритуалът е изпълнен.

През 1961 г. италианският художник Пиеро Манцони (1933–1963) прави 90 малки консерви по 30 грама Artist's Shit (Merda d'Artista). Цената е равностойността им в злато, тоест по онова време 37 долара. А през 2015 г. консерва №54 е продадена на търг за 182 500 паунда. Имах късмета да попадна през 2018 г. в Музео Новеченто във Флоренция на ретроспективна изложба на Пиеро Манцони, в която наред с другите му произведения имаше и две от тези консерви. Какво наистина съдържат, не се знае, но са напълно в концепцията на художника, че и той самият – с всичко от себе си – се явява художествено произведение.

В тези, а и в още безброй случаи, включително и в наше време, художниците са критични към пазара на изкуството, колекциите, музеите и т.н. Но както е известно, всеки авангард, в крайна сметка, влиза в музея – защото така или иначе е част от историята на изкуството.

Някои привиждат в Comedian на Маурицио Кателан продължение на линията „Марсел Дюшан“. Но сякаш тя е по-видима в неговата America (2016) – функционираща тоалетна от 18-каратово злато, използвана по предназначение от посетителите в изложбата му в музея „Гугенхайм“. Отново иронично и критично произведение, но този път от тежък и буквално скъпоценен материал. Златото, от което е направено, струва 4 млн. долара, а в качеството му на изкуство през 2019 г. се оценява на 6 млн. долара. Интересното е, че пет години по-късно Comedian е продаден по-скъпо от America, която също е в тираж от 3. Впрочем първата златна тоалетна е открадната от музей във Великобритания, има разни версии по случая, включително, че е инсценирана от самия автор; арестувани са четирима и предстои съдебен процес.

Банкси на сцената

Важно е да се отбележи обаче, че в America жестът на Маурицио Кателан всъщност е точно обратен в сравнение с този на Марсел Дюшан във „Фонтан“. Също както е например при хотела, който анонимният стрийт артист Банкси открива във Витлеем през 2017 г. Този хотел се рекламира с това, че има „най-лошата гледка в света“, защото е срещу стената, издигната между Израел и Западния бряг. При него си мислех, че ако преди век Марсел Дюшан в своите редимейд обекти изважда от функцията им реални предмети, за да ги превърне в произведения на изкуството, то с The Walled Off Hotel Банкси прави точно обратното – създава реално функциониращ хотел като произведение на изкуството. Възприемат го нееднозначно: Банкси се възползва от страданията на палестинците според едни, според други е създал място на познанието и обединението, хотелът провокира „конфликтен туризъм“, казват трети, хотелът привлича туристи и допринася за икономиката и т.н. противоречиви аргументи, като в крайна сметка всичките са верни, валидни и съвсем адекватни на нашата съвременност.

Анонимният Банкси е популярен и обичан от публиката заради ангажираните улични графити, емблематични за неговото изкуство. Но в много отношения, включително и като артистична стратегия, той има много общо с Маурицио Кателан. В произведенията и на двамата има остра критика към съвременния свят с чувство за хумор, ирония, сарказъм, а дори и скандалите, които предизвикват, са доста сходни всъщност.

Например през 2018 г. „Момиче с балон“ на Банкси започна да се самоунищожава секунди след като бе продадено на търг на „Сотбис“ за над 1 млн. паунда. Самият художник е планирал това, монтирайки шредер в рамката на картината. А после обяви, че така е създал нова творба – „Любовта в кошчето за боклук“. Която моментално и на място се превърна в сензация с поне удвоена цена тогава. През 2021 г. същото това произведение отново е продадено на търг, но вече за над 25 млн. долара.

Може би Банкси най-точно отразява сложните отношения между съвременното изкуство, пазара и музеите в настоящето. Образно казано, той се бунтува срещу статуквото, но и се възползва от него – пак за да се бунтува срещу него. Сред известните цитати от художника е и този: „Не можем да направим нищо, за да променим света, докато капитализмът не се разпадне. Междувременно всички трябва да пазаруваме, за да се утешим“. Което, ако оставим настрана сарказма, е валидно сякаш открай време за тези отношения.

Изкуството винаги е имало поръчители, ценители, колекционери, влиза и в музеите, за да стане достояние на широката публика, а те го полагат в историята и му придават още по-голяма стойност. Дори когато художниците програмно са се обявявали за „чисто изкуство“ и срещу пазара и музеите, създавайки творби и цели направления – като пърформанс арт например, които да не подлежат на покупко-продажба, начин винаги се е намирал. За щастие, бих казала.

Никога вече песимизъм

В България колекционерите на съвременно изкуство са изключително малко, а нямаме и музей за съвременно изкуство. Което до голяма степен обяснява и резервите, да го кажа така, на широката публика към него. Колекцията „Съвременно изкуство и фотография“ на Софийската градска художествена галерия, чието начало е през 2004 г., както и отскоро политиката на Националната галерия, не могат да компенсират тези липси. А имаме международно известни художници, чиито произведения обаче са все така предимно в чуждестранни колекции. И се представят у нас инцидентно.

Така например на 21 и 22 октомври 2024 г. в Художествената галерия в Казанлък е изпълнен пърформансът „Живот (черно и бяло)“ (1998–) на Недко Солаков от колекцията на Петер Коглер във Виена. В тази определяна като философска творба бояджии постоянно и последователно боядисват стените на залата в черно и бяло. В сайта на галерията е указано: „Произведението е в тираж 5 и 1AP, собственост на Peter Kogler, Виена; Музей за съвременно изкуство, Чикаго (дарение от Susan and Lewis Manilow, Чикаго); Колекция Hauser und Wirth, Сен Гален; Музей за модерно изкуство, Франкфурт; Тейт Модерн, Лондон и Sharjah Art Foundation, Ша̀рджа“.

През 2010 г. в рамките на изложбата „Капки“ на Масимо Бертолини в галерия ИСИ – София, изпълнявах неговия пърформанс „Двойна черупка“ (2001). Този пърформанс е собственост на Музея за модерно изкуство във Франкфурт и се представяше с негово разрешение. Беше вълнуващо преживяване тъкмо аз да го представям по избор на художника. Още повече че е много деликатно произведение само по себе си – изненадващо и безмълвно споделяне на красотата на издълбана перла, от която е премахната болезнената причина за съществуването ѝ.

Как се купува пърформанс, ме попитаха още тогава. На същия принцип както и Comedian (2019) на Маурицио Кателан. Купува се идеята, най-общо казано, заедно с правото произведението да бъде представяно и инструкции как да става това.

А що се отнася до банана, сещам се за работата „Никога вече песимизъм“ (2002) на Правдолюб Иванов. Първоначално е представена като фотос на билборд, а впоследствие и като инсталация. Представлява резени швейцарско сирене, чиито дупки са покрити с медицински лепенки. За инсталацията му през 2004 г. в Биеналето за съвременно изкуство в Сидни, Австралия, организаторите искали да купят по-евтино сирене от някакви складове, но то се оказало с малки дупки и художникът се възпротивил. Защо, го попитали, след като, така или иначе, ще ги покрие с лепенки. „Защото аз ще знам, че дупките не са истински“, обяснил художникът. И в крайна сметка купили от скъпото сирене с истинските дупки.

Ще завърша с друг цитат от Банкси, като нарочно го оставям на английски:

I love the way capitalism finds a place – even for its enemies…