„Добре дошли в новите Тъмни векове“ – така би звучал поздравът ми към вас, ако Европейският съюз не беше оцелял и дори излязъл по-здрав от поредицата страховити кризи от гръцката насам. Всяка от тях беше придружена от множество „пророчества“ на дребни врачки, които неизменно го погребваха и оплакваха с порой от показни сълзи.

Европа устоя на разрушителните вълни, изсипали се върху нея, но от поведението ѝ днес ще зависи бъдещето на света и ролята ѝ в изграждането му. Според силите, които има в себе си и според волята, която тепърва ще генерира, тя има

два възможни пътя.

Единият би направил Европа сравнима с Византия след Ираклий – онова, оцеляло след поредица страшни катаклизми парче Античност, което се превръща в остров на благоденствие за собствените ѝ граждани. Неразбираема, но хипнотична магия за околните варвари, а за техните потомци няколко века по-късно и безценна съкровищница, съхранила каквото може от Стария свят, за да им помогне с него да започнат строежа на новия, онзи от Ренесанса.

Вторият път пред най-голямото ни политическо представителство напомня за този на Рим от преди малко повече от 2300 години. След като без малко не е унищожен от келтите под водачеството на Бренус, градът разбира две прости и извечни правила за оцеляването, валидни и днес.

Не допускаш около себе си трайна заплаха, която не споделя твоя цивилизационен модел и още повече – вече е оспорила съществуването ти. Носителите ѝ трябва да споделят и приемат ценностите ти или да престанат да бъдат възможност за силa (potentia, ae f.), за да ги има ценностите, които изповядваш, и теб самият. Не трябва да имаш съседи, които не са ти съюзници, особено такива, които биха могли да станат равни или по-силни от теб. Същото важи за съседите на съседите ти. Следвайки тези два принципа, Рим успява да обедини Античния свят, да подплати цивилизацията му с империята, която днес наричаме Римска, и да му „купи“ още осем века живот.

Вакуумът след Pax Americana

Обединена Европа има широк път пред себе си, ако избере втория вариант, и дори великолепна стартова позиция. Той се състои в заемането на мястото, току-що овакантено от Съединените щати като център на системата, изградена върху руините на предишния свят след 1945 г.

Ако европейската res publica успее да запълни вакуума преди разрушителни сили (на комунистически Китай, Русия и съюзници) да се възползват от момента на безредие, то успехът ѝ би бил като успешно „присадено сърце“. Новият орган поема ролята на стария и осигурява втори живот на пациента. Разликата с хирургическата интервенция, с която сравнявам, е, че при геополитиката „секундите“ са години – но скоростта пак е решаваща.

Друга разлика е физиологичната невъзможност старото сърце да се самоизтръгне със сила от тялото, подобно на това, което се случи с Pax Americana само в рамките на няколко месеца. Всъщност в световната история до началото на втория президентски мандат на Доналд Тръмп подобен процес би бил почти толкова немислим в геополитиката, колкото е в биологията. Сегашният президент във Вашингтон целенасочено застрашава, руши и обезсмисля всички устои и инструменти на американската мощ с изключение на армията (поне засега). Но дори тя все по-често се използва демонстративно и без стратегическа дисциплина.

Разпадане на гръбнака

Това, което наблюдаваме, е наистина рязко отдръпване на центъра от системата. С изтеглянето на Съединените щати от агенции на ООН, ключови за мотивиране на присъствието на немалко страни членки в мозайката на световния ред, се руши самата ѝ тъкан. Още по-осезаем е ефектът от прекратяването на работата на USAID, защото не говорим за прекъсване на вътрешни връзки, а на зависимости между центъра и най-уязвимите периферии.

Историята показва, че вакуумът в „белите петна“ на географията произвежда тежки последствия дори за империи в апогея им. Липсата на ангажираност към перифериите често води до дълги и скъпи конфликти, които иначе биха били избегнати.

Поради неглижиране на потъналата в бедност и фанатизъм Юдея, на Римската империя при Веспасиан и Тит, а след това и при третата династия на Антонините ѝ се налага да води две жестоки войни, за да не загуби целия Близък изток. По същия начин през XIX век Британската империя затъва в три тежки конфликта в Афганистан, за да спаси властта си в Индия. По-късно отново в тези земи, оставени като „сива зона“ след края на съветската напаст, САЩ трябва да започнат 20-годишна неизбежна бран, защото там са крепостта и убежището на злото, което погубва три хиляди човешки живота и две от най-символните сгради в самия център на сърцето на САЩ през 2001 г. Миналата година Вашингтон остави на произвола, хаоса и враговете на цивилизацията ни не едно или две, а множество такива уязвими пространства – едновременно в Азия, Африка и Латинска Америка, които могат да родят нова или да акушират възраждането на стара разруха.

След закриването на един от най-силните инструменти за влияние в пограничните зони – USAID, Съединените щати се заеха и със счупването на самия гръбнак на системата, чийто център бяха. Това е, разбира се, плетеницата от съюзи, които правят цялата постройка възможна, работеща и желана от всички в нея.

Сегашният съдържател на Белия дом започна с прекратяването на най-пряко изгодния за страната му договор, допринасящ най-много за икономическа ѝ мощ и за благоденствието на гражданите ѝ – този с двете ѝ големи преки съседки, сключен, между другото, от самия Тръмп при първия му мандат. След което заплаши Мексико с нахлуване, а Канада с анексия.

В момента, в който пиша тези редове, Съединените щати за пореден път застрашават суверенитета на Дания върху Гренландия с изнудване и заплахи. Това резонира с външнополитическата стратегия на Белия дом, която разглежда Европейския съюз като основен идеологически враг и геополитически противник. Постановка, която за всеки образован човек, пренесен тук от преди десет години, би звучала като абсурдна дистопия с много ниско ниво на реализъм. Особено при наличието на фактори като Русия, водеща трета реваншистка война срещу Европа, и на комунистически Китай с нескрито намерение за световна хегемония.

От 2014-а към 2026-а: краят на следвоенната илюзия

През последния половин век Обединена Европа беше вторият, напоследък все по-равностоен стълб на това, което наричам истинската следвоенна империя и което мнозина сериозни умове от двете страни на океана, с повече грижа за политическото благозвучие от мен, определят като Pax Americana. Двата стълба заедно, при силна симбиоза на свободния световен пазар и с несравнимо мощен отбранителен съюз в лицето на НАТО, биха могли да гарантират дълъг живот на вероятно мъртвия днес следвоенен световен ред дори при постоянна агресия от един или повече външни играча. Но това би било възможно само при пълно икономическо сливане на двете страни на Северния Атлантик, подобно на неосъществения TTIP.

Лошата новина за всички, които израснахме в тази Pax Atlantica и я наричаме безпогрешно Свободният свят, е, че краткият относителен световен мир приключи. Началото на края бе през 2014 г., когато една от най-свещените правни норми, на непроменимостта на границите и недопустимостта на анексиите, беше погазена пред твърде равнодушния поглед и от двете страни на Атлантика.

Забравихме, че само силата гарантира правото. Забравихме и старото знание, че отговорът на въоръжената агресия е война, а не любов и добри намерения. 2022 г. беше ужасяващото логично продължение. Ако тогава липсваше решителният отпор, последствията за Европа щяха да бъдат екзистенциални. Във вражески ръце, Украйна е широко отворена врата за агресия в Централна Европа, а за Пекин войната с нея е насърчавано и наблюдавано лабораторно упражнение.

Клетвата на Доналд Тръмп като 47-и президент на Съединените щати ще остане като символна дата за смъртта на Pax Atlantica, която се ражда като Pax Americana през 1945 г. Евентуална американска анексия на Гренландия би била само опелото ѝ. А ако не се случи, то сбогуването само ще бъде отложено, защото и без Тръмп идеологическите динамики във Вашингтон могат да генерират нови поводи за сблъсък с Европа.

Добре дошли в Тъмните векове

Тук има и втори пласт: сред приятелите на вицепрезидента Джей Ди Ванс и сред научнофантастичната банда в част от средите, свързани с новите технологии, се среща явно желание европейските регулации и антитръстови рамки да бъдат отслабени и да изчезнат. По възможност с целия Европейски съюз. Но не са само гурутата на новотехнологичната революция.

В други религиозно-политически среди Европа се рисува като носител на „упадък“ и се сатанизира като удобен символен враг. Тази реторика се чува и в публични изказвания. Когато я слушате, невинаги има „скрит код“, тя е именно това, което изглежда – набор от убеждения, превърнати в догма. Както във всяко ново нещо, и при американските „новохристияни“ има много от слепотата на фанатизма. В неговата скрита вътрешна несигурност се спотайва фантазмът за дявола, въплътен в случая в Европейския съюз, носител и разпространител на всички злини и перверзии на „либерализма“. Тази теза се артикулира както в тезите на приятелите на Ванс, така и в речите на човека, който утре с едно намигване на съдбата може да бъде в ролята най-могъщия човек на планетата. За Ванс „дяволът е реален“, а либералите в Европа и Демс в САЩ „обслужват злото“. Не търсете метафори или подтекст. Приканвам ви да го чуете или прочетете – непроменима догма, излязла сякаш из недрата на някоя злокобна секта от друга епоха. Неслучайно ви поздравих с добре дошли в новите Тъмни векове.

Европейският отговор

Подобна американска злонамереност и враждебност, може би щеше да е фатална за европейското единство преди десет години. Добрата новина е, че днес това има по-скоро обратния ефект.

Съюзът не се разпадна в никоя от кризите, които трябваше да го убият. Готви ново разширяване. Интегрира се, включително и с членството на България в еврозоната. Инициира нови съюзи. Подписа търговско споразумение с „Меркосур“ и създаде най-голямата зона за свободна търговия в света. Въоръжава се и се готви за отбрана. От двата начина да го направи е възможно да избере по-лошия. Мнозина, сред които и аз, от дълго време защитаваме (и бяхме обект на присмех) идеята за обща европейска войска, захранвана от общоевропейска оръжейна индустрия. Със сигурност това е най-бързият път към единна Европейска република, която от своя страна е единственият начин да скъсим тъмните векове за света до няколко тежки години.

По начина, по който се развиват нещата обаче, май по-скоро сме на път да се сдобием с 25 добре въоръжени национални армии, поддържани от десетина първокласни, работещи на пълни обороти военни индустрии (една от които се очертава да бъде канадската). Не е оптималното в дългосрочен план и вероятно няма да ни даде ролята на световен полицай, но и не ни оставя беззащитни пред незабавната заплаха – руска, или каквато и да е друга.

Обществените нагласи

Поводът ми за умерен оптимизъм е именно духът на европейците в това подобие на дистопия, в което се намираме днес. От началото на пълномащабната война срещу Украйна всички сериозни проучвания сочат стабилно паневропейско мнозинство в полза на обща отбрана и външна политика. Днес те показват мнозинство и за обща европейска войска, особено изразено сред най-младите европейци. Предателството на Съединените щати, както мнозина го преживяват, вместо да раздели, засега обединява европейските граждани. В настроенията си и нагласите за повече единство народите на континента изпреварват своите елити. Те са категорични – рекордни мнозинства декларират, че се чувстват европейски граждани – с принадлежност към обща идентичност.

Подобни тенденции се наблюдават и във Великобритания, където обществените нагласи за по-тясно сближаване или дори за връщане в ЕС за първи път се обръщат в мнозинство. Това се дължи не само на разочарованието от Брекзит, но и на съпричастност към каузата за Украйна и европейската отбрана, както и на растящ анти-Тръмп консенсус в британското общество. Роля имат бруталната публична намеса на Илон Мъск във вътрешнополитическите дебати, както и шокът от реториката за анексия на Канада. Носталгията към Британската империя беше гориво за брекзитърите. Днес обаче американският нож в гърба припомни на мнозина, че имперската логика – в най-добрия ѝ исторически смисъл – повелява да защитаваш другия в системата, колкото и далечен да е той.

Прогреситкият наратив често ни кара да забравим, че ако тираните успешно играят с миналото, като подбуждат носталгия, то винаги е към едно измислено от тях минало, което нагаждат, за да им служи. А често най-добрият начин да осветиш идващата насреща тъмнина и да я превърнеш в бъдеще е като използваш светлината, оставена от тези преди теб.

Какво наричам „империя“ (уточнение)

Вместо заключение ще уточня какво имам предвид, когато използвам понятието „империя“, както правя многократно в този текст и съм правил и преди на страниците на сп. „Мениджър“.

В разрез с днешния политически консенсус, повлиян от използването на тази дума от крайната десница и левица през ХХ век, и в съгласие с голяма част от историографията твърдя, че еднонационалната държава не може да бъде империя. Нито племенна доминация над сегрегирани други, нито властта на един човек, разбирана като бащиния над народи, са „империя“ в смисъла, в който е използвана думата от всеки образован европеец до средата на по-миналия век.

Империята е продукт на цивилизацията. Тя е характерна в съжителството на много народи с общи правила, гарантирани с военна сила и възможност за интеграция и гражданство на всеки (свободен човек). Тя е универсална или има универсална претенция, не може да има повече от една империя едновременно в същата цивилизация. В този смисъл очевидно, когато говоря за „Американска империя“, нямам предвид директна власт на Съединените щати, а системата от общи правила, икономическа рамка и валутен ред, проектирани от тях като победители след 1945 г. и гарантирани от тяхната военна мощ до миналата година.

Подобно е и значението, в което като прогноза употребявам понятието „бъдеща европейска империя“ – система, в която Европа става център на правила, сигурност и ред. Остава само и съдбата да е на същото мнение. Връщам се към основната тема на разказа. По повод заплахите на Тръмп за Гренландия мнозина сравниха положението на Европа спрямо поведението на Путин и Тръмп с това да бъде между чука наковалнята (изразът е абсолютно същият и на френски). Реакцията на европейците ме кара да се надявам, че ще има причини да си спомним още нещо – че продуктът на взаимодействието между чука и наковалнята обикновено се нарича ковано желязо.