Трябва да имаме национална доктрина за здравеопазването

Апелът на бизнеса във фарма индустрията, съсловните организации и пациентите за формулиране на поне 4 ясни приоритета в здравната система, по които да се постигне надпартиен консенсус и да се следват от всяко правителство най-сетне стигна до политиците. Този апел звучи на всеки национален Фарма форум, организиран от списание «Мениджър» от пет години насам, но днес вече се чу за първи път и в пленарната зала на парламента. В първия работен ден на Народното събрание след коледната ваканция, председателят на ПГ на ГЕРБ Цветан Цветанов прочете от парламентарната трибуна партийна декларация с призив за надпартиен диалог в здравеопазването.

„ГЕРБ апелира към колегите ни народни представители в парламента - нека сектор „Здравеопазване” от терен на остра политическа полемика се превърне в пример за надпартиен диалог в интерес на българските граждани“, гласи прочетената от Цветанов декларация.  

Още с първото си издание на бизнес форум "Фарма" списание "Мениджър" започна да търси именно всички силни и полезни идеи от всички ангажирани в този сектор страни за гарантиране на модерна и устойчива здравна система в центъра на която са поставени пациентът и правото на всеки на равен достъп до качествено здравеопазване. Как би могло да се постигне това? Чрез надпартиен консенсус по няколко основни политики, единодушно подчертават участниците в изданията на събитието досега. В очакване пожеланието за диалог и консенсус да се превърне в реалност, припомняме някои от фундаменталните идеи и послания, споделяни в изданията на нашия Фарма форум и на страниците на списание "Мениджър" .

Така, както имаме Консултативен съвет по национална сигурност, трябва да имаме и национална доктрина за здравеопазването, призова в интервю, публикувано миналата година в "Мениджър" Николай Хаджидончев, изпълнителен директор на Актавис ЕАД, председател на УС на БГ ФармА. Публикуваме отново това интервю.

- Господин Хаджидончев, изчерпан ли е моделът на българската здравна система? Има ли нужда от преформулиране?

- Да, с уговорката, че това трябва да стане на база на цялостна информационна система, която да ни представя реалната картина. В момента нямаме достатъчно информация, въз основа на която да планираме и да въведем нов модел. Но, само промяна на модела, без това да е част от цялостна здравна стратегия няма да е достатъчно ефективно. Моделът е само звено от веригата на реформите, които трябва да се предприемат. Докато нямаме поне адекватна оптимизация на болничната помощ, на база на ясни и обективни показатели, включително и подробни демографски данни – а те радикално са се променили в последните десет години – не можем да говорим за промяна на модела и системата.

- Има ли изобщо някакво проследяване на такива показатели?

- Няма как да ги има, след като секторът и държавата не разполагат с адекватна информация. Ако разполагаме с ясно действаща електронна система, която в реално време не само генерира информация, а и я систематизира, така че след това лесно и точно да бъде анализирана, тогава ще имаме най-малкото цялостен регистър на заболяванията и заболеваемостта в страната, включително и в исторически аспект. Добавяме и проследяването на демографските показатели в реално време, тогава вече ще можем да анализираме и прогнозираме дългосрочно, средносрочно и краткосрочно трендовете, какви пациенти ще има, от какво ще имат нужда  и колко ще струва Няма да стане бързо. Но когато стане, моделът ще започне най-сетне да работи и реално най-много ще печели пациентът. Ще печелят и държавата, и публичните фондове. Тогава ще имаме и доволни пациенти, които с готовност биха инвестирали в здравеопазването. В момента много от тях не виждат смисъл, при положение, че отново и отново трябва да доплащат, без да са сигурни и в качеството на лечението.

- Всичко това звучи като рационален оздравителен процес. И редовно се залага в предизборните платформи на партиите, но след това не влиза в дневния ред. Защо?

- Не е лесно, процесът е дълъг и изисква ясно планиране. Не може да се случи за година, две, три. Елементи от него биха могли да бъдат изпълнени за кратки периоди, но когато те не са подвластни на цялостна стратегия, а се правят хаотично, има голяма вероятност да се компрометират и крайният резултат да бъде разочарование. В това се коренят и проблемите на нашата здравна система- все повече да действа реактивно и симптоматично, вместо да планира и моделира процеса. Имаше  опити за промени, които или останаха на ниво опити, или бяха компрометирани и скоростно изтеглени от дневния ред. Най-лошото е, че в такива моменти общественият ресурс се ангажира в нещо, което накрая се е провалило. Затова трябва да имаме ясно разписана и безпрекословно изпълнявана във времето стратегия, с уговорката, че може да се моделира, осъвременява, надгражда. Това ще е гарантът за стабилност на системата.

- Кой трябва да се ангажира с изработването на такава стратегия и как може да се случи това?

- Това не е по силите на отделна политическа партия. Трябва да е национална доктрина, приоритет на държавата, в който да участват всички заинтересовани и ангажирани със здравето на нацията страни – политически партии, институции, съсловни организации на лекари, фармацевти и специалисти по здравни грижи, университетски преподаватели, пациентски и работодателски организации, синдикати, фарма индустрия и др. В нея трябва да бъдат заложени няколко основни принципа за изпълнение в следващите 15 години и всички да я подкрепят със съгласие така, че да няма възможност утре да кажат „аз не бях съгласен…”. Един от органите, който може и трябва да играе обединяващата роля за създаването на такава доктрина е парламентарната здравна комисия. Но тя е достатъчно ангажирана с текущи проблеми, а и е зависима от мандатността си. А реформите, от които се нуждае нашата здравна система, изискват няколко мандата. В този смисъл постигането на такъв консенсус трябва да бъде припознато като политика от надпартийно и ангажирано с общонационалните интереси представителство като Президентството, заедно с Националният омбудсман например. Така, както имаме Консултативен съвет за национална сигурност, трябва да имаме и Национален съвет за здравеопазването. В него трябва да има представители на парламентарната здравна комисия в качеството си на законодателна институция, експерти от различните съсловни организации, експерти от различни терапевтични области, които разработват моделите на лечение на различните заболявания, представители на здравната каса, индустрията, пациентите и това да бъде подкрепено и от политическата ангажираност на парламентарно представените партии. Липсата на такава организация води до невъзможност за изработване на истинска и реална Национална здравна стратегия и до неравнопоставеност и дори дискриминация на различните групи пациенти.

- Да поговорим в такъв случай и за лицемерието на системата. „Пациентът в центъра на здравната система” е модерната философия, възприета в България. Но, само на думи.

- Нашият проблем като цяло е изпълнението и дългосрочното въвеждане на добрите идеи. За да бъде пациентът в центъра на здравната система всички ангажирани в нея страни трябва заедно да формулират и реализират нуждите на този пациент. Да имат предизвикателството и куража да  задават и неудобните въпроси и да търсят най-добрата форма и най-добрите решения. Всяка стъпка да е с ясно разписани стандарти и срокове и да се следи безкомпромисно за изпълнението им. Както и да се отчитат редовно пред обществото.

-  Кои са неудобните и премълчавани въпроси за българското здравеопазване?

- Дискриминацията на една голяма част от българите е един от тях. Близо 2 милиона и половина са хората със сърдечно-съдови заболявания у нас, които се нуждаят от постоянно, адекватно медикаментозно лечение, за да не се стига до усложнения, които товарят още повече и тях, и близките им, и изискват следващата и още по-скъпа стъпка - болнично лечение. Това е най-голямата група пациенти в България! И в същото време е най-дискриминираната, защото трябва да заплаща по-голямата част от медикаментозното си лечение и то, в диапазон до 75% от цената на лекарствата. В тази голяма група, една от най-големите подгрупи са хората в много тежко материално положение – пенсионерите, най-бедните и т.н. Много често те са изправени пред избора „хляб или лекарства”. Принудени са да пестят от здравето си, а ефектът от това накрая излиза в статистиките – все още сме начело в класациите по смъртност от инсулти и инфаркти. Статистиките нямат лице, а тази най-хомогенна група няма никакво национално представителство. За съжаление няма нито една пациентска организация, която да защитава интересите на болните от сърдечносъдови заболявания. Длъжни сме като общество да започнем да мислим за тези хора не само като за цифри и да направим нещо за тях.