Идва ли „Иранската пролет“?

Както казва Доналд Тръмп, светът е вперил поглед в Иран. Ако протестите, на които ставаме свидетели в момента, доведат до началото на либерална революция в Иран, то тогава има надежда, че новата година ще донесе свобода за иранските граждани и ще сложи край на намесата на Иран във вътрешните дела на съседните и страни.

С други думи, съществува надежда, че либералните промени в Рияд, наложени от новият саудитски престолонаследник Мохамед бин Салман, и ерозията на теократичното управление в Техеран биха могли да доведат до края на така наречените „прокси войни“ в региона, които двете държави водят на териториите на Йемен, Ирак и Сирия.  Появата на нови прогресивни движения и умерените вярвания в тези две воюващи регионални суперсили би била голям източник на ентусиазъм през 2018 г.

За съжаление, този сценарий е малко вероятен. Много по-голяма е възможността протестите в Иран да доведат до продължителен период на размирици, в който контрапротестите, подкрепящи режима в Техеран, и иранските власти да стоварят своя „железен юмрук“ върху дисидентите, по-силно от когато и да е било. Протестите вече взеха жертви, които най-вероятно няма да бъдат последните.

Решителността на протестиращите обаче не може да бъде отречена. Никой не излиза на улиците на Иран, за да скандира „смърт за аятолаха“, ако не вярва наистина, че промяната е възможна. Това за пореден път ни напомня, че младите и добре образованите иранци копнеят за деня, когато страната им ще се присъедини отново към световната общност, а те ще имат възможността да гледат, четат и участват в едни наистина демократични избори.

Въпреки това, протестиращите не говорят от името на по-голямата част от иранците, които подкрепят управляващите или се страхуват да изразят своето несъгласие, а държавата разполага с огромен набор от оръжия, с които да защити своята власт, било то джамиите, местните медии или военните. Под държава в този случай се има предвид елитът от духовници, които отговарят само пред върховният лидер аятолах Хаменей, а не пред официалното правителство на страната, което опитва да  запази своите функции, редом до авторитарния водач на Иран.  

Зад режима в Техеран стои и елитната Революционна гвардия, която е създадена през 1979 г., броени месеци след свалянето от власт на шах Мохамед Реза Пахлави, което превръща Иран в теократична ислямска република. Революционната гвардия днес е основната сила, поддържаща консервативните елити в Иран.

Протестите в страната поставят правителството на президента Хасан Рохани в изключително трудна позиция, като към момента неговите министри застават на позицията на имамите.

От казаното дотук може да заключим, че не може да се говори за „Иранска пролет“, въпреки множеството прилики със събитията, разтърсили арабския свят през последните години.

Младите хора в държавата осъзнават, че живеят в една страна, която не им предлага работа и перспективи за развитие, страна, в която икономическата система работи само в полза на елита, който забогатява благодарение на природните ресурси и петролното богатство на държавата. На тези млади хора им е дошло до гуша от инфлация и корупция. Това ги кара да протестират и да искат промяна.

Социалните мрежи и мобилните устройства помагат на хората да заобиколят пропагандните канали и да организират демонстрации и политически послания. Интернет помага на младите да развият едно ново самосъзнание и разбиране за просперитета и свободата на Западния свят. Все пак, Иран не е толкова изолиран, колкото Северна Корея, а това само засилва недоволството срещу правителството, което разчита на средновековни концепции за управление.

Изминаха почти четири десетилетия от последната революция в Иран, в която улични протести, водени от студенти, свалиха подкрепяното от военните и тайната полиция правителството на шаха, нещо, което мнозина смятаха за невъзможно.

Кръгът обаче няма да бъде затворен и историята няма да се повтори, поне не днес. Настоящата иранската политическа система, отчасти гражданска, отчасти религиозна и не особено свободна, не е в състояние да отговори на желанията на своите граждани. Икономическото неравенство в иранското общество ще расте, а слабите демократични структури няма да могат да се справят с проблема.

Един от малкото аргументи, с който аятолахът може да спечли подкрепа от гражданите на страната, е добре изпробваната стратегия, в която големия и малкия сатана(САЩ и Великобритания) се обвиняват за шпионаж и организация на протестите.   

Иран, повече от всяка друга страна в региона, има потенциала да се присъедини към редиците на бързо развиващите се световни пазари, оставяйки зад гърба си невежеството и бедността. Промяната няма да дойде лесно, мирно или бързо, но светът ще продължава да гледам към Иран с надежда.

Анализът е на британското издание „Индипендънт"