Четиво в аванс: "Маслиновата ферма"

Полъхва на лято и ако топлият повей ви навява лежерни мисли за мързеливо излежаване с роман в ръка, ето един избор, който току-що излезе на книжния пазар у нас -" Маслиновата ферма"от Каръл Дринкуотър. Тя е британска актриса, известна най-вече с ролите си в научнофантастичния сериал „Чоки“ и култовия филм на Стенли Кубрик „Портокал с часовников механизъм“. Обича да пътува и е обиколила целия свят: карала е кучешки впряг до Северния полюс, плавала е с кану по Амазонка, бродила е из джунглите на Борнео, прекосявала е пустинята с бедуините, танцувала е с индианците в Мексико.

Каръл е и автор на двадесет и една книги, превърнали се в международни бестселъри, шест от които са вдъхновени от живота й в Южна Франция. Тя работи съвместно с ЮНЕСКО за опазването на средиземноморските маслинови горички.

"Маслиновата ферма"  със сигурност ще се хареса почитателите на Франсис Мейс. Вижте сега откъс от тази история за живота, любовта и зехтина в Прованс, която ще ви накара да мечтаете.

****

Свалих часовника си преди две седмици и оттогава не съм го носила. Слънцето се превърна в моя часовник. То изгрява зад нас, приветства ни в спалнята и закусва с нас. Оттам преминава към черешата, която е до къщата, и след това – високо в небето по пладне, описва дъга над предната част към проблясващото море, докато надвисне на запад, където бавно и грациозно потъва зад хълмовете, оставяйки небето обагрено в кървавочервено.

Сега е високо над нос Фрежюс. Четири часът е: време за чай. Тръгвам бавно, криволичейки, към къщата, за да се изправя пред проклетия нагревател за вода в примитивната ни кухня, като продължавам да размишлявам над моя списък и се чудя къде са другите.

Ябълки, мандарини, лимони, да се отсекат мъртвите портокалови дървета и да се засадят нови, круши... не, имаме круша. Зървам я на нивото под басейна, близо до мястото, където изграждаме пречиствателната система. На нея има малко плодове, но всички са уродливи и червиви. Дървото се нуждае от лечение. Винаги съм харесвала овощните градини. Когато бях малка, родителите ми купиха къща с овощна градина, но никога не живяхме в нея. А какво става със скромното лозе? Къде ли Спиноти е засадил лозите си?

Толкова много мечти. Но всъщност мечтите са храната на живота и аз се удивлявам колко много постигнахме това лято почти от нищо и с малко тежък труд. „Апасионата“ бавно се връща към живота. Къщата се събужда, нейната същност отново излиза наяве. Формите, цветовете, аспектите на светлината се разкриват пред нас.

С Мишел се запознахме по време на един филм в Австралия – страна, която и двамата обичаме изключително много. Нейните багри, светлината й, огромните й пространства ни покориха и ако нашият живот не беше толкова ограничен заради кариерата ни тук, в Европа, къщата, която купуваме сега, можеше да е някоя друга, някъде на Австралийския континент.

Всеизвестно е, че австралийските туземци предприемат ритуални пътешествия за посвещение в пустошта, но това, което не знаех, преди да прекося света, за да работя там, е, че една от целите на техните пътешествия е да призовават природата да се възроди. Намирам това за очарователна идея. Да обхождаш периодично страната, както аз обходих днес нашето парче земя, и да призоваваш планините, реките, потоците, пещерите, животните, насекомите, природата – в цялото й многообразно великолепие, да се възродят. Смятам, че тази идея съответства на това, което ние се опитваме да постигнем тук. „Апасионата“ е била занемарена. Тя – възприемам къщата като тя, може би защото френската дума maison, къща, е в женски род – е била оставена да се руши. Плодовете на дърветата й са падали на земята и са гниели. Растенията, всички по-малки или по-големи храсти, са били задушени. Къщата е загубила своя глас. Или по-скоро гласът й е оставал нечут.

Според моето разбиране за ритуалните пътешествия на аборигените – не казвам, че това е истинската им цел, просто е моята интерпретация – всяка планина, хълм, водопад, мравуняк, пътека имат свой собствен глас. Да застанеш във всеки един момент пред чудото на която и да е частица от природата и да слушаш, наистина да слушаш, означава да чуеш нейната песен. Да чуеш нейната песен, означава да й позволиш да пее. Така разбирам аз „да призовеш едно място да се възроди“, така определям „ритуалното пътешествие“.

Ние с Мишел се стараем да призовем тази малка ферма в Южна Франция да разцъфти отново. Ще се опитаме да чуем това, което тя има да предложи, за да изпъкне нейната уникалност. Разбира се, всичко това е субективно и всеки, който следи хода на моите мисли, може преспокойно да ме обвини, че съм превъртяла, че съм слънчасала от обедното слънце. Но от друга страна, откривателите на Австралия са гледали на аборигените като на невежа тълпа, която няма какво да предложи.

Другите не се виждат никъде. Отказвам се от идеята за чая, който и без това не обичам, и замъквам един ярко раиран шезлонг на горната тераса. Настанявам се там да съзерцавам морето. Много е приятно да прекараш часове наред, седейки неподвижно, и просто да наблюдаваш играта на светлината върху морската повърхност и на небето. Не бях го правила много отдавна. Твърде отдавна.