Четиво в аванс:„Дадена дума" на Ерик Стори

След шестнайсет години пътешествия и участия във войни на три континента, както и незаслужен престой в затвора Клайд Бар се завръща в планините на Колорадо. Търси само уединение и спокойствие, но миналото скоро го застига. Неочаквано телефонно обаждане от сестра му Джен преобръща плановете му. Джен го моли за помощ, линията прекъсва, а той не знае нито с колко време разполага, нито къде е тя, нито кой я е отвлякъл. Знае само, че нищо не може да го спре да я спаси. Защото е дал дума.

"Дадена дума" е заглавието на новия трилър на книжния пазар у нас, написан от Ерик Стори. Издателство "Обсидиан" ви предлага кратък откъс за начало

*****

Всичко започна с едно телефонно обаждане. Намирах се в Юта – преди седмица бях излязъл от затвора – и се наслаждавах на една от онези прекрасни вечери в планините. Бездънно мастиленосиньо небе, нежен северозападен бриз, дъх на сладък естрагон, диви животни, които скачат от пътеката направо в тигана. Страхотен ден беше, казах си аз, а най-хубавото е, че ме очакват още много такива в Юкон. Възнамерявах да живея там в тишина, спокойствие и... студ.

Бях прекарал сутринта преди въпросното телефонно обаждане да гоня млад черноопашат елен, който в крайна сметка издебнах и застрелях. Преследвах го през ручеи, помътнели от кал, свлякла се от планините след последните валежи, и стръмни склонове, покрити с толкова гъст килим от листа, че се подхлъзвах и падах няколко пъти. Накрая излязох на поляна, осеяна с пъстроцветен млад лупин, и изчаках еленът да се обърне настрани и да подуши въздуха с разширени ноздри, преди да натисна спусъка на голямата си африканска ловна пушка.

Нарязах елена – пържоли за вечеря и ивици месо, които да опуша и изсуша. Когато се стъмни, запалих огън от хвойнови клони с дебелината на ръката ми, седнах край него и вперих поглед в пламъците. После извадих чисто новия си мобилен телефон. Надявах се завръщането ми у дома да прилича на онези от приказките. Ще позвъня на сестрите си, ще им кажа, че се прибирам, а те ще ме подканят да побързам, за да не изстине яденето, което ще приготвят за мен. Представях си как ще седнем край масата и ще си говорим за доброто старо време и за семейството, което бяхме някога. Тази сцена си остана само в мечтите ми. В реалността Деб изобщо не ми отговори, когато ѝ звъннах, а Анджи ме прати по дяволите. Не знаех номера на Джен, затова и не направих опит да се свържа с нея. Вероятността да получа същия отговор бе прекалено голяма, затова прибрах телефона и се заех с приготвянето на вечерята.

Седях на сгъваемия си стол и се наслаждавах на концерта, който изнасяха щурците и нощният вятър. Току-що бях поръсил месото със сол и черен пипер, когато проклетата пластмасова джаджа иззвъня в джоба ми. Всъщност запищя като стара видеоигра и аз стреснато занатисках бутоните, за да я накарам да за-млъкне.

– Бар – казах аз.

– Клайд! – Беше Джен и шепнеше едва доловимо. – Трябва да дойдеш и да ме измъкнеш!

Погледнах нощното небе и погладих брадата си. Колкото и щастлив да бях да чуя гласа ѝ, тонът ѝ ме изплаши и ме върна назад към времена, изпълнени със страх. Това бе същият тон и в него се съдържаше същата молба, която бях чувал като дете в най-кошмарните си нощи. В нощите, когато мама и тате – или мама и някой тип – се караха или когато някой от приятелите ѝ, пиян до козирката и напълно неконтролируем, изливаше гнева си върху нас.

По онова време Джен често се промъкваше в стаята ми и ме събуждаше с разтреперан шепот. Двамата избутвахме скрина до вратата, залоствахме я, свивахме се в ъгъла и изчаквахме бурята да отмине.

– Къде си?

– Клайд, трябва да побързаш. Той ще ме убие. След като му помогна, съм мъртва.

– Кой ще те убие? На кого ще помагаш? С какво?

Нямах абсолютно никаква представа нито къде се намира, нито за кого говори.

– Божичко, Клайд! – Макар да шепнеше, долавях паниката в гласа ѝ. – Помогна ли му веднъж да влезе, ставам безполезна... излишна. Моля те, моля те, измъкни ме от тук! Задължен си ми!

Беше права, че ѝ бях длъжник.

– Добре, кажи къде си.

– Обещай ми. Обещай, че ще дойдеш и ще ме измъкнеш!

Отговорът бе много важен и тя го знаеше. Дам ли дума, нищо не е в състояние да ме спре да изпълня обещанието си. Освен смъртта. Вдигнах поглед към небето, където звездите започваха да гаснат.

– Обещавам – заявих аз. – А сега ми кажи къде, по дяволите, се намираш?

Изведнъж прозвуча приглушен вик, последван от трясък. Чух мъжки глас, след което настъпи тишина.

– Джен?

Не последва отговор. Погледнах дисплея на телефона. Броячът продължаваше да отчита разговора.

– Джен? – извиках аз.

Нищо.

Последва тихо изщракване и линията прекъсна. Механичен глас ме уведоми, че трябва да затворя, след което да набера отново номера. Затворих телефона и го пъхнах в джоба си.

Докато нощният вятър шумолеше сред клоните на дърветата, извадих пакет цигари от джоба на ризата си и измъкнах една. Запалих я с въгленче от огъня и се загледах невиждащо в мрака.

Преди да дойда тук, бях решил да откажа цигарите. Бях напълно уверен, че ще преборя този вреден навик, тъй като чистият въздух и откритите пространства могат да имат наистина благотворно влияние. Случилото се обаче обърка плановете ми.

Колкото и да не ми се искаше да отлагам пътуването си на север, трябваше да дам дума. Този път ставаше въпрос за сестра ми, а не за някой беден селянин или отчаян туземец в някоя от многобройните джунгли, които бях кръстосвал. Собствената ми плът и кръв... каквото и да означаваше това.

Върнах се край огъня и хвърлих ново дърво в пламъците. Над долината прозвуча самотен вой на койот. Вятърът довя миризмата на топящ се сняг и погали върховете на боровете. Взирах се в пламъците и се чудех в какво ли се е забъркала този път Джен.

И тя като мен – за разлика от двете ни порядъчни сестри – все си имаше неприятности. Притежаваше невероятното умение да попада на неподходящи места в неподходящо време и да се замесва с неподходящи хо-ра. Когато бяхме млади, имахме чувството, че сме само ние двамата против целия свят. После обаче аз си тръгнах. Оставих я да се оправя сама, защото бях егоист.

Сега получавах възможност да ѝ се реванширам. За целта се нуждаех от известно упътване. От посока, в която да тръгна. Така че позвъних отново на Анджи.

Не ми вдигна, затова пробвах с Деб. Отново се включи механичен глас, който ме подкани да оставя съобщение. Така и направих. Не бях сигурен дали Деб ще ми върне обаждането, затова започнах да раздигам лагера. Събрах палатката за толкова време, за колкото повечето хора сменят чаршафите на леглото си. Напъхах спалния чувал в голямата раница, която неизменно мъкнех със себе си от единия край на света до другия.

Засипах огъня с пръст. Когато и последните въгленчета угаснаха, се сбогувах мълчаливо с дъбовете, трепетликите и боровете, превърнали се в мой дом през изминалата седмица. Докоснах шапката си, за да си взема „сбогом“ с планината, която ми бе позволила да спя върху склоновете ѝ през последните два дни. Бе най-близкото подобие на женска прегръдка, на което се бях наслаждавал през последните три години.

Тъкмо се качвах в пикапа, когато телефонът иззвъня. Излязох навън и започнах да натискам разни бутони, докато пищенето не престана.

– Бар – казах аз.

– Обажда се Ник.

Не познавах никакъв Ник.

– Съпругът на Деб.

– А! – възкликнах аз.

– Престани да звъниш. Тя не желае да говори с теб. Нито сега, нито когато и да било. Ясно ли е?

Кимнах и зареях поглед към луната, която надничаше иззад назъбените върхове на хоризонта. Ник заяви, че съм нищожество и гадно копеле, което е зарязало семейството си. Когато приключи с монолога, го уведомих какво е казала Джен. А той ми отвърна, че двамата сме един дол дренки и не му пука в какво се е забъркала тя. Най-сетне успях да изкопча информацията, че я е видял в Клифтън в компанията „на онези нейни отрепки“, както и че отново е започнала да взема наркотици.

– Добре, благодаря за...

Той затвори, преди да довърша изречението.

Качих се в колата, хвърлих телефона на напуканото табло и завъртях ключа. Нищо. Слязох, изритах вратата, после калниците, стоварих юмрук върху предния капак. След като останах доволен от уменията си на механик, седнах обратно зад волана и завъртях ключа отново. Разнебитеният двигател се закашля и издаде нездравословен стържещ звук. Потеглих на юг.

Слязох от планината по черни пътища, озарени от ярката луна, и се спуснах към долината, която смятах, че съм оставил завинаги зад гърба си. Ударих с длани по волана и почувствах как целият автомобил се тресе. Бях го купил за двеста долара от трафиканта, който ме бе прекарал през границата. Докато слушах скърцането и стърженето на старата каросерия, се запитах дали двамата с пикапа ще оцелеем в това пътуване.

Очите ми пареха, шосето плуваше като в мъгла пред мен. Мечтаех да спра и да се пъхна в спалния чувал, но вместо това реших да се поотпусна. Посегнах към хартиения плик, който бях оставил на седалката до мен, извадих бутилката, пъхнах я между краката си и отпих голяма глътка.

След като алкохолът подейства, отдалечаването от мечтания живот в Юкон и завръщането по местата, където бях израснал, започнаха да ми изглеждат по-примамливо. Дълбоко в себе си обаче знаех, че се заблуждавам. Истината бе, че обаждането на Джен пробуди спомени, които бях погребал под много, много години и хиляди километри. Едно телефонно обаждане се оказа достатъчно да ме върне към онова, което исках да забравя.

Когато баща ми ни напусна, а майка ни почина, направих голяма глупост, която едва не коства живота ми. А Джен направи още по-голяма глупост, която ме спаси. Разбереше ли някой какво сме извършили, и двамата щяхме да се озовем в затвора с доживотни присъди. Мълчанието на Джен бе ключът към моята свобода. Заради това – а също и заради преживяното заедно – щях да направя каквото сестра ми поискаше от мен.

*****