Илюзорно изобилие

Светът влиза в нова орбита. На тазгодишната пролетна среща на Международния валутен фонд звезда на събитието беше не финансист или индустриалец, а природозащитник. Посланието на прочутия автор на филми за дивата природа сър Дейвид Атънбъро беше категорично: човешката икономика руши природата и имаме най-много 10 години, за да решим глобалните си проблеми. В противен случай цивилизацията ни ще се разпадне. 

Не за пръв път световните финансови институции обръщат внимание на екологията, но най-често спират до обещанието, че бизнесът ще спечели много пари, ако стане отговорен. Сега политическата коректност остана на заден план и високопоставената публика чу нещо, известно на всички, но рядко коментирано на толкова високо ниво: разрасналият се извън разумни граници бизнес дестабилизира материалните фундаменти на човечеството. 

За да достигне до умовете на банкери и финансови министри, Атънбъро използва старата формула: не трябва да харчим от природния капитал, а да се радваме на лихвите. И в бизнеса, и в екологията, ако посегнеш на главницата, несъстоятелността не е далеч. Но как да разберем кога харчим капитала – и кога лихвите от природата? По-долу ще посоча три типични случая, които олицетворяват икономическото късогледство на нашата епоха. 

Аграрният провал е може би най-показателен. За да надхитрим земята и да добием 10 или 20 % по-висока реколта от декар, добавяме огромни количества минерални торове, което разрушава структурата на почвите. Според авторитетни учени, промяната на естествените цикли на азота и фосфора днес е по-голяма заплаха за човечеството от глобалното затопляне. Почвите деградират и от ежегодната дълбока оран. Изсипваните пестициди и инсектициди тровят пчелите, което засяга естественото опрашване на растенията. 

Почвите са христоматиен пример за природен капитал, а реколтите – за неговата лихва. Не е преувеличение, че икономическата наука се е развила върху размишления за дохода от земята и неговото разпределяне. Но в наши дни икономиката сякаш е загубила връзката си с почвата. Най-важна е доходността, която постоянно трябва да се увеличава. Какво ще правим, щом постоянният ръст на доходността най-сетне „види сметката“ на капитала?  

Друг пример от сърцето на България са огромните лигнитни мини, които поглъщат село след село в плодородната Горнотракийска низина. Прието е да ги разглеждаме като „национален капитал“. Няма съмнение, че страната се нуждае от електричество, но нима черноземът не е също капитал? Не е ли капитал и въздухът, който дишаме? Твърде висока рента плащаме на въглищата с ежегодната преждевременна смърт на 15 000 българи заради мръсен въздух – най-висок дял в ЕС, според Световната здравна организация.  

Разпиляване на капитала е и изсичането на гори на планински склонове, за да се правят там ски писти. Има достатъчно алтернативи, например пистите да се прокарват над горския пояс или на незалесени хълмове, или да се практикуват други ски спортове като биатлон, ски бягане, ски скокове, свободно спускане със сноуборд и т.н. Както личи от името, вековната гора е капитал, „трупан“ столетия. Ползите й са многобройни и имат висока парична стойност: производство на кислород, задържане на вода, предотвратяване на природни бедствия. Тоест, губим и капитал, и лихви заради един моден спорт. 

Да, свикнали сме с торовете, с евтиния ток, със ски ваканциите. Също и с пластмасовите чашки и сламките, с личния дизелов автомобил, с ягодите през януари, с евтиното месо, със „стерилната“ опаковка на всяка храна, която купуваме в супермаркета. Но сегашното изобилие е илюзорно. То е харчене на главницата. Следващото поколение горещо ще съжалява за прахосничеството и късогледството на „ерата на икономическия растеж“. 

Управляващият директор на МВФ Кристин Лагард изтъква, че правителствата дават 5.2 трилиона долара годишно за субсидии за нефт, газ и въглища – които обричат света на климатична, тоест също и продоволствена, емигрантска, дългова и т.н. кризи. Ако тези пари служеха за развитие, светът щеше да е съвсем различно място. Лагард обеща МВФ да се откаже изцяло от пластмасата за еднократна употреба. И това е само началото.  

Окуражително е, че ръководители на големи компании осъзнават в какво време живеем и предприемат смели стъпки, за да намалят екологичния отпечатък на своя бизнес. Но там, където отговорността не достига или преобладава разходната конкуренция, няма как да се мине без строги правителствени и глобални регулации – ако искаме да оставим на нашите деца нещо повече от избледняващ спомен за дива природа. Личният ангажимент на хората и фирмите е безценен, но се нуждаем от нещо по-голямо: от системни решения.