Корупцията у нас подлежи на монополизиране

Всяко смислено международно сравнение казва, че между нас и западните демокрации има една основна разлика – там има върховенство на закона, а тук няма, казва Петър Ганев, старши икономист в Института за пазарна икономика в интервю за "Първите в бизнеса - Поглед отвътре 2019", специалното годишно издание на "Мениджър"

- Господин Ганев, посочете три икономически решения (политики или инициативи), които биха имали същия позитивен ефект, както с въвеждането на плоския данък?

 - На първо място, бих посочил фискална децентрализация – прехвърляне на част от приходите от подоходното облагане на общините. Вярвам, че това би променило както качеството на живот по места, така и стимулите на местната власт да работи за повече инвестиции, работни места и високи заплати. Без подобна стъпка не виждам как ще се спре отливът на население от огромна част от българските общини.

Друга важна политика би бил тоталният фокус върху грамотността и уменията като допълнение на механизма за връщане на деца в училище с механизъм (чрез морков, не тояга) за ограмотяване на възрастни и отваряне към частния сектор за квалификация и преквалификация на кадри. Трансформирането на индустрията в България безспорно ще създаде както необходимост, така и интерес от страна на частния сектор да участва активно в процеса на квалификация на кадри.

И не на последно място, повече свобода за малкия бизнес. Регулаторната и данъчна тежест върху малкия бизнес у нас остава висока. Мисля, че може да се търси широк набор от решения в тази посока. Например чрез вдигане на прага за регистрация по ДДС, въвеждане на краткосрочни бизнес лицензи,

които да изкарат на светло временна търговска дейност – по подобие на еднодневните трудови договори в земеделието, отпадане на бумащина, която е приложима за фабрики, но не и за дребен бизнес и т.н.

– Кои са пречките пред ускорения растеж? Може ли българската икономика бързо да догони стандарта на европейските си партньори?

– Тази дискусия за догонването има нужда от едно много важно уточнение. Ние винаги я водим, сякаш е въпрос на време – ще ги стигнем европейците, въпросът е кога? В исторически план въпросът е много по-различен. Дали въобще някога ще се случи? Факт е, че България никога не е имала стандарта на живот на Западна Европа – както в модерния период на статистиката, така и от минали периоди, когато разчитаме на различните сведения за начина на живот на обикновените хора. Никога не сме стигали западноевропееца и никой наш съсед също не го е правил. Това е големият макровъпрос пред страната ни – не как да ги достигнем по-бързо, а как да променим историята така, че достигането въобще да стане възможно?

Голямото ограничение? Всяко смислено международно сравнение казва, че между нас и западните демокрации има една основна разлика – там има върховенство на закона, а тук няма. Разликата не е в икономическите правила като данъци и регулации, а в съдебната система. Там има работещо обвинение и независим съд. Тук правилата са такива, че тези институции могат да бъдат захванати от крони капиталистите*. Корупция има навсякъде, но тук голямата корупция подлежи на монополизиране. Ако не разтурим седянката в държавното обвинение и родния съд, каквито и да ги мислим в икономиката, няма да ги догоним.

– Ножицата между бедни и богати е широко разтворена у нас. Какви са икономическите последствия от това?

– Темата за неравенствата е натоварена с много емоции и идеологии и може би затова трудно бива дискутирана прагматично. Благосъстоянието на българските домакинства обаче е една от най-дълбочинно изследваните теми от родната и европейската статистика. Факторите, които водят до бедност и неравенство, са напълно познати и измерими. Достатъчно е да се разгледат различните разрези на кривата на доходите, която включва всички домакинства в страната и ги класира спрямо техния доход, за да се види къде се корени проблемът. Липсата на образование почти сигурно води до безработица, а липсата на трудов доход – до бедност. И този процес често се усилва от регионалния елемент, тоест живота във или извън икономическия център. Това е линията, спрямо която се развиват най-тежките неравенства в страната. Догонването на европейските доходи, което вече дискутирахме, на практика може и да усили неравенствата в страната. Причината е, че дори в сравнително положителния сценарий догонват тези, които имат нужните умения, работят и имат възможност да се преориентират към сектори с по-висока добавена стойност. Известна част от хората обаче остават извън тези процеси. При 10% от населението, които са на дъното по доходи или са в тежка бедност, не се наблюдава социално-икономическа мобилност. Тоест те не мърдат от групата на 10-те процента най-бедни. Затова политики, които са ориентирани конкретно към тези групи – като механизма за връщане на деца в училище, всъщност са най-важни.

– С какво се справи и къде се провали икономическата политика за 30 години частна собственост и пазарни условия на правене на бизнес?

 – Нека се фокусираме върху това кои идеи са надделели в публичните политики. От макроикономическа гледна точка тези 30 години се делят условно на две – първите 10 години на макроикономически провал, след което 20 г. – на макроикономическа стабилност. Ефектите всички ги знаем: макроикономическият провал в първите години на прехода доведоха до тотален фалит на икономиката и хиперинфлация. Последните 20 години на стабилна макрорамка доведоха до два дълги периода на растеж (преди и след кризата), сравнително безболезнено минаване през голямата световна криза (разбирай – не фалирахме) и преструктуриране на българската промишленост след рецесията.

Сигурни пари (валутен борд), стабилни държавни финанси (нисък дълг и без дефицит) и ниски преки данъци зададоха общата рамка и се доказаха като успешни макрокотви. Провалите са в посока на неслучилите се секторни реформи – публичните сектори, в т.ч. тези, доминирани от държавни компании, продължават да тежат не просто на данъкоплатците – като прахосничество, но въобще на обществото като влошена среда на живот. По всичко личи, че невъзможността да реформираме ключови сектори ни води към алтернативния сценарий, в който държавното предприемачество няма да бъде приватизирано, а ще бъде оставено да катастрофира напълно, преди да може да стъпи на здрави основи – пример са енергетиката и железопътният транспорт.

* „Крони капитализъм“ е икономическа система, в която бизнесът се развива на база връзката между бизнеса и политическата класа, а не в резултат от пазарна конкуренция.

Автор: Николай Нейчев