На какво ни учи болката

Колко мотивираща може да бъде болката? Често си задавам този въпрос. Немалко поводи имаме в живота си за да си го задаваме. Кога живеем истински? Когато удобно се плъзгаме по меката вълна на рутината до такава степен, че докато шофираме - мислим за работа, докато работим - мислим за допълнителните си задачи, а докато сме с близките си - съзнанието ни е заето с неща, които чакат да бъдат подредени в пореден план.

Колко пъти сме действително тук и реално в този момент ?

Знам че, звучи като клише, но наистина само в екстремна, затруднена или просто необичайна ситуация можем да бъдем истински концентрирани.

Променените обстоятелства предлагат само две възможности – да избереш ролята на жертва или да пренапишеш сценария.

Колко от нещата в живота си приемаме за даденост? Аз - много. Или поне, така беше до скоро.

В моя квартал, всяка сутрин срещам жена, която излиза да тича. Тя е писател, работи в малко ателие и обича  работата си. Твърди, че няма по-хубаво нещо, за нея,  от това да посрещне сутрин деня, тичайки към хоризонта. Никаква промяна във времето не може да я спре - сняг , студ или дъжд са само малко предизвикателство за нея. Всяка сутрин си пожелавахме приятен ден.

Не я бях виждала от седмица. По-късно разбрах, че си е счупила ръката. Тя пише на стара пишеща машина - подарък от дядо й. Казва, че я вдъхновява дори самият звук на клавишите. Отидох да я видя защото мислех, че има нужда от помощ. Представих си, че може би използва диктофон  или е измислила някакъв друг начин за да работи. Звукът на машината, обаче, се чуваше още от външната врата. Когато влязох, тя се усмихна и започна да прави кафе. Дясната й ръка беше в гипс и увиснала безжизнено на бял маншет пред гърдите й, но тя самата, цялата кипеше от енергия. Нормално беше, да я попитам как се справя, и получих в отговор -  усмивка.

„Бях станала много разсеяна. Вършех повечето неща, като по навик. Сега разбирам, колко лесно е било ежедневието ми. Измислих си нов начин, как да се къпя и обличам, как да си направя кафе без да го разлея. Дори мога да работя!“ - засмя се тя .

 Попитах я как пише на машина само с лявата ръка.

 „Първите пет изречения написах за около 5 минути. Изречението, в края на тази страница, ми отне около20 секунди. Нали ти каза, че са нужни около 28 дни, за да се отработи стабилен навик? Дясната ми ръка ще остане така точно месец. Дотогава ще се справям по- добре.“

Да така е, нужни са 28 дни за да се отработи навик. Но понякога, не е достатъчен и един живот за да достигнеш тази емоционалната зрялост.

Когато нещо, на пръв поглед, дребно промени живота ни, първата възможна реакция е инстинктивното самосъжаление. Много хора остават в това състояние до самия край на проблема и много от тях имат основание - болката, нуждата от подкрепа.

Но други не променят своя ритъм. Търсят начина. Научават се да ценят момента - това, което са имали и това, което правят, за да си го върнат.

 Малки препятствия като тези, са просто уроци, който понякога научаваме добре, а понякога - бързо забравяме!

Но, какво става, когато просто лошо стечение на обстоятелствата ти отнеме нормалния живот завинаги ? И какво става, ако просто си се родил да бъдеш различен?

Отговорът е ясен - имаш две възможности: или избираш да си жертва, или пренаписваш сценария!

Няма как да не си спомним историята вдъхновяващия Ник Вуйчич – човекът, роден без крайници с едно малко стъпало, с което успява да балансира, пише на клавиатура и вдига предмети. Този човек не просто успява да живее пълноценно, да създаде семейство и деца. Той е един от мотивационните лидери с огромен брой последователи в целия свят. Евангелисткият пастор от Мелбърн е изнесъл над 1000 лекции. Тормозеното, от съучениците си момче написва книгата „Любов без ограничения“ и  става вдъхновение и надежда за милиони.

Никой не е подготвен за обратите на живота. Можем да направим нужното животът ни да бъде смислен и достоен. Можем просто да бъдем благодарни, че имаме себе си и шепата хора, които обичаме. Можем да ценим момента и да го споделяме.