Общността, най-добрият стопанин

Права на частна собственост, държавни регулации и общностни правила за ползване: икономистите стигат до тези три основни модела за управление на общата собственост.

Терминът обща собственост (commons) произлиза от английската дума за „общински пасища“. Отдавна е забелязано, че на общо пасище някои селяни пускат повече добитък, отколкото земята може да понесе и резултатът е изпасване и загуба за всички. Решението на тази „трагедия“, според влиятелния подход на Роналд Коуз, са пълните права на частна собственост: пасището да се разпредели на много малки парцели, или да бъде придобито от един собственик, който събира такса на глава добитък.

Тъй като в практиката преобладава вторият вариант, т.е. голям рентиер, държавата намира основание да се намеси и взима общото благо в свои ръце, нагърбвайки се с ефективното му стопанисване. Звучи добре, проблемът е, че има различни типове държави. В големи или географски разнообразни страни, централното правителство е далеч от ежедневните проблеми на земята. Други са проядени от корупция, нямат ресурси или робуват на обречена идеология.

Има и трети, местен път и той става все по-актуален. Общата собственост не е трагедия, а начин да се изгради и поддържа общността. Заслуга за откриването му има една от най-влиятелните жени в икономиката, която по ирония не е икономист, а политолог. Елинор Острьом се усъмнява в господстващата през 60-те години дилема „частна или държавна“ и в течение на десетилетия проучва модели за ползване на общата собственост от цял свят [1].

Накратко, Острьом казва, че ако има ясно договорени правила, управлението на общата собственост от общностите може да доведе до по-добри резултати, отколкото ако се остави на пазара или безличната държава. На практика, на повечето места в света никой не си позволява да пуска на общото пасище повече добитък (образно казано): предвидени са нарастващи санкции, стигащи до социално изключване. Локалните напоителни мрежи в Испания, изградени още през Средновековието, планинските пасища в Швейцария, разпределянето на риболовните участъци между малки рибари в Турция, напоителните системи в Калифорния, общинските гори в тропиците – са примери за успешни commons.

Дискусията за ползването на общите и особено природните ресурси на България силно се ограничава, когато остава при дилемата „частна собственост – държавна регулация“. Това, което ни липсва, е междинното звено – местни общности, договарящи се за справедливи и устойчиви правила за ползване на общи природни и географски, а и културни ресурси.

Важно е да се отбележи, че в български контекст общините, т.е. местната власт, понякога са представители не на „общността“, а на частни бизнес интереси. За това говори фактът, че редица общини апортират обща собственост с висока стойност (природозащитна, туристическа, финансова) като миноритарно общинско участие в частни компании. Сметната палата изтъква това като лоша практика. 

Съществува съмнение относно способността на българите да се организират в общности. Този национален песимизъм е недоказуем, а и носи конкретни изгоди на рентиерите и на държавната хегемония. Факт е, че преди 1944 г. членове на кооперации в България са близо един милион души[2]. Горската кооперация в Странджа след 1920 г. преобразява целия регион, като се превръща в много повече от дърводобивно предприятие: продава на външни пазари, строи дървени кораби, издава вестник, организира публични лекции, освен това дава поминък на 4800 домакинства.

В регионите на България и сега съществуват традиционни системи, които уреждат ползването на общи ресурси. Някъде те процъфтяват, другаде са подложени на ерозия. Противоречивата роля на местната власт им пречи. Постоянно изпитват изкушението да превърнат общата собственост на мястото в бързи пари. Но продължават да работят.  

Държавата у нас открай време гледа на силните общности като на свой конкурент по отношение на общата собственост. Но световният опит показва, че общностният подход може да е по-перспективен и от командния, и от пазарния. Нуждаем се от ново мислене по този въпрос и от нова правна форма за Общностни стопански и социални инициативи (ОССИ) в регионалната икономика.

[1] Ostrom, E. 2015. Governing the Commons. The evolution of institutions for collective action. Cambridge University Press.

[2] Божилов, Д., Хр. Петров. „Приносът на кооперацията в борбата за повече производство“. Народен кооперативен лист, 1942, бр. 20-24