Плод-зеленчук от България

За някой може да е изненада, но производството на плодове и зеленчуци е сред бързо развиващите се сектори в българската икономика. Отдавна зърнопроизводителите са обект на критики заради огромните си машинизирани стопанства, които не осигуряват работни места на селското население и тровят нивите с торове и пестициди. Картината не се е променила кой знае колко, но поне вече има ясни сигнали, че земеделието става по-разнообразно и съответно създава по-висока добавена стойност.    

През 2017 г. по данни на UNCTAD – службата за търговия и развитие на ООН, от България са изнесени плодове и зеленчуци в суров и преработен вид на стойност 400 млн. долара. Спрямо предходната година увеличението е с 28%. От графиката се вижда, че не става дума за еднократен взрив на продажбите в чужбина, а за ускоряване от вече 3-4 години. Износът на плодове и зеленчуци е на най-високо ниво от поне четвърт век насам.    

Разбира се, България също и внася плодове, зеленчуци и консерви, при това повече, отколкото изнася. Но търговският дефицит в сектора се съкращава: през 2007 г. износът на тези продукти е 75% от вноса, десет години по-късно дистанцията се скъсява до 85%.

Защо обръщам внимание на такива подробности? Има особености при различните култури, но в общия случай плодовете и зеленчуците създават много повече работни места и възможности за малкия и средния бизнес, отколкото нивите с царевица. Доколкото ми е известно, още не е измислен комбайн за череши или трактор за люти чушки. В градини и оранжерии много от операциите се извършват на ръка, което означава надници и заплати – и по-малък мотив за изселване на селското население.
От години аграрните предприемачи се сблъскват със сложността да намират работна ръка в селата, особено за по-специфични дейности, изискващи опит. Някъде – например в големите нови овощни масиви край нос Калиакра, за беритбата пристигат стотици сезонни работници чак от Ямбол и Сливен. Но са възможни и други, по-устойчиви решения. За модел може да послужи ябълковият кооператив на гръцкото село Загора, който произвежда и пласира пресни плодове на стойност 15 млн. евро.

Загора се намира в планината Пелион, с лоши пътища и бедни почви, където почти нищо не вирее – освен превъзходни ябълки. Кооперативът е на повече от век и е най-старият на Балканите, в същото време е сред първите аграрни предприятия в цяла Европа, които през 1980-те започват да прилагат модерен маркетинг. 15 млн. евро оборот от ябълки в едно планинско село... Днес десетки малчугани вдигат врява на спретнатия селски площад.

Само липсата на подходяща организация пречи подобни истории да се раждат и в България, където сега доминират едрите монокултурни стопанства и успешните кооперативи са екзотика. Но земеделието ни поне постепенно започва да се диверсифицира. А това означава по-голямо търсене на труд – и глътка живот за селата. Тенденцията ще се задълбочи с разпространението на биологичното земеделие.   

Според новия Аграрен доклад на Министерството на земеделието и храните, през 2017 г. площите, засети със зеленчуци, са се увеличили с 24%. При овошките реколтата е нараснала с 10% на годишна база, за площите е по-трудно да се прецени, тъй като е нужно време дръвчетата да пораснат. Известно е, че в момента има 163 хил. дка млади овощни насаждения, които тепърва ще дават плод. Аграрните предприемачи се ориентират главно към култури като орехи и лешници, осигуряващи високи доходи на декар. Това би следвало скоро да се отрази и върху цената на земеделските земи.  

През последните години у нас просперира и производството на етерични масла и подправки. Износът на суровини за парфюмерийната промишленост (розово и лавандулово масло) е за 108 млн. долара, 68% ръст на годишна база и пет пъти повече спрямо нивото от 2007 г. Още по-радващо е, че освен суровини, изнасяме и рекордно много готови парфюмерийни продукти. Същото се наблюдава и при маслодайните култури: износът на олио се засилва, за сметка на слънчогледовото семе и рапицата.

Оптимизмът за българското село е прибързан. У нас като цяло липсват общностни начинания, които разпределят добавената стойност сред по-широк кръг от населението и задържат хората в селските райони. Големият отсъстващ е винарството, чиито продажби в чужбина са сянка на това, което може да се постигне с национална стратегия. Също и напояването, опазването на почвите, нови сортове и култури за новия климат, тематичен селски туризъм са все теми, които чакат внимание от властта и бизнеса. Има положителни сигнали, но е нужен още много труд, за да стане България цъфтяща градина.