Светът на сем. Кюлюмови е с аромат на турско кафе и бисквити от какао

 Когато ми отваря вратата на дома им, първото, което ми идва да й кажа е: “Малката, вашите вкъщи ли са?” Слабичка, спортно облечена, русолява, с небрежно прихваната на тила коса и широко усмихната,Тони прилича на тийнейджърка. Досещам се, че всъщност тя е едната основна половина от семейство Антония и Страхил Кюлюмови само, защото съм наясно, че у тях децата са две - син на двайсет и една и дъщеричка на осем. “Като момиченце си” й казвам, докато влизаме заедно в цветното им фамилно жилище и погледът ми се разхвърчава като ято пеперуди по картините, снимките и малките красиви предмети наоколо.

“Ами, ами… момиченце” - отвръща ми Тони и за първи път от много време виждам как пораснал човек се изчервява от свян. “Ето го момиченцетооо”, почти изпява тя и откъм кухнята долетява малката Яница - госпожица с две перфектни плитки покрай грейналото си лице, които естествено ми идва закачливо да подръпна. В отговор Яница деликатно хваща с два пръста кичур от косата ми и лекичко го опъва. Приятелки сме!

Нали знаете, че домовете олицетворяват общия дух на хората, които ги населяват? У Тони и Страхил някак веднага придобиваш усещането, че цялото семейство е наоколо, въпреки че в първите минути на гостуването ми там сме само ние трите. Константин, баткото на Яница, ще се появи след около половин час - като всеки уважаващ себе си млад човек той спи до по-късно. Страшко или Страхилин пък, както нарича съпруга си Тони, става в пет, за да може да прекара няколко часа в началото на деня с възрастната си майка. Прави така от години, абсолютно всяка сутрин, без изключение. Когато малко по-късно чуваме превъртането на ключ в ключалката на външната врата, Тони приповдигнато ми обявява “Ето го и моето момче”. И след секунди Страхил се материализира в рамката на вратата. Толкова е бодър, че вътрешното ми аз подзсъзнателно вече му се възхищава. Да се излюпваш в такъв нечовешки ранен час ежедневно и въпреки това да излъчваш енергия на атомен генератор, е качество, което имат само влюбените в живота. И тези, които не се вторачват в трудностите му, а изживяват на пълни обороти приключенията, които съдбата е замислила.

Пък по отношение на съвместната житейска история на Антония и Страхил, тя определено добре си е развихрила въображението…

Двамата са заедно вече двайсет и две години. Срещнали се в едно частно радио, където по онова време били колеги. Тони работела зад микрофона още като студентка, а пък Страхил Кюлюмов е едно от познатите новинарски имена от радиоефира на 90те. Докато се разминавали в студиото, той от време на време я закачал, а тя абсолютно отказвала да му обърне внимание. “За мен той беше някакъв си плешив чичко с мустаци, който на всичкото отгоре е и с петнайсет години по-голям!” , признава през смях Тони. Малко преди това приключила с една дълга и бурна ученическа любов, след която изобщо не била на вълна за връзки и срещи, камо ли пък за обвързване и деца. Когато била на пет години, татко й напуснал семейството си по баналната схема “любов с колежка” и така и повече не се поинтересувал от двете си малки дъщери. Девет години по-късно починал, а като наследство от него Тони и сестра й получили пакет от сто дъвки и две отдавна омалели им кожухчета. Когато ги купувал, бащата явно нямал представа колко са пораснали момичетата му, защото така и не ги бил виждал през всички тези години. Пълното му отсъствие в живота на Тони е травма, с която във времето, в което среща Страхил, тя все още не може да се справи. Пък и предизвикателствата имат и още едно отежняващо обстоятелство - обикновено никога не идват сами. Скоро, след като за втори път губи баща си, Тони се прощава и с по-голямата си сестра. Момичето почива неочаквано бързо и ужасяващо мъчително от рядък тумор. Още една здрава плесница за крехката Тони…

“Та ето едно такова същество - възприемано като различно от останалите, двайсет и една годишно и вече препатило, скромно, скрупольозно и изтъкано от комплекси и страхове - в една февруарска вечер се оказа за първи път поканено на вечеря от трийсет и шест годишен ерген и колега, при това с най-красивия глас на света, в който…признавам… вече се бях влюбила!” С точно това обобщение Тони завършва тъжната част от разказа за себе си, а блясъчетата в очите й захващат началото на историята на една специална любов. Защото - Та-даааааам! - русолявото притеснително момиче все пак приема поканата за вечеря! И за няколкото часа, прекарани заедно, Тони и Страшко не спират да си говорят, да се откриват един друг и бавно и полека да се влюбват. Всъщност не е било нито толкова бавно, нито толкова полека, защото и двамата наричат любовта си “безумна” и “помитаща”. Това и обяснява решението им само след три месеца да сключат брак. Не, че са особени традиционалисти по отношение на семейния статут - просто практически било по-лесно и за двамата да заспиват и да се събуждат в един дом, а пък майката на Страхил настоявала тази заедност да е скрепена с официален документ.

Сред семейните легендарни смешни истории на Кюлюмови е и тази, в която Тони отива да запише час за сватбата им. Повявява се с цялата си момичешка свенливост в администрацията на ритуалната зала на бул. Витоша в София, където челно отстрелва служителките с въпроса “Какво трябва да направи човек, за да се ожени?”. А след като получава по канцеларски краткия отговор “Да си избере дата”, да попита “А случайно да имате календарче?”…

Така на 24 юни, точно на Еньовден и точно шест месеца преди Коледа, Антония Маринова и Страхил Кюлюмов си казват официално Да. Тези допълнителни обяснения около датата на брака им не са случайни - макар и журналист по професия, Тони е човек на знаците, числата и символите и докато ми разказва за семейството им, непрекъснато прави подобни препратки към Висшия Замисъл на Необяснимото. Въпреки неистовото си желание колкото може по-скоро да роди син на Страшко, забременява с Константин след три месеца - като в приказките, където препятствията пред една мечта обикновено са три. Яница пък се ражда на 29.11.2009 г. - сбор от три единайсетици - нумерологичното число на специалните хора. А малката Пипилота с двете плитки наистина е специално, слънчево дете - съвсем неочаквано и против купищата предварителни изследвания по време на бременността, тя се ражда със Синдром на Даун. Факт, който само за малко помрачава щастието на тандема Тони - Страхил - толкова, колкото да разберат, че допълнителната хромозома на дъщеричката им е онзи важен житейски подарък, който те кара да откриеш нови пътища и нов смисъл. И да ги приемеш с любов.

Днес Тони, като председател на сдружението на родители на деца със Синдром на Даун, работи почти непрекъснато в името на тези различни деца и тяхното бъдеше. Страшко е нейната опора. Преди да се вземат с Тони на три пъти стигал почти до брак, но винаги нещо се случвало и плановете пропадали. Знаела е тя, съдбата, че му предстои среща с неговото си, едно единствено момиче. “На стари години”, както закачливо казва Антония, се върнал към университетското си образование по философия и на шега, на майтап, след опита в радиото и няколко бизнес фалстарта, станал учител. Синът им Косьо е студент, а Яница е в първи клас. Докато пием заедно любимото им турско кафе, а аз топя една след друга какаовите домашни курабийки в него, се опитвам да разбера кое е онова нещо, което държи това семейство така здраво заедно. Колкото и да подпитвам обаче, въпросът ми увисва - и у двамата тази заедност е толкова естествена, че не могат да я отстранят, за да я обследват и опишат с думи. Твърдят, че си приличат в много неща, но са и много различни. Страхил слуша джаз, Тони предпочита БГ радио. Тя е човекът, който витае в облаците, а той е заземяващият елемент. В същото време всички са съгласни, че Страхил е по-младият, по-иновативният и по-дръзкият от двамата. Не крият, че са от двойките, които непрекъснато спорят за нещо. И двамата са характери и често семейният баланс минава през бурни реакции. Важното обаче е едно - те са екип! Каквото и да става, взаимно се покачват на рамената си и оттам виждат светлината на хоризонта. Намерили са се един път и вече двайсет и две години не изпускат нишката един към друг. Заедно обичат да правят много неща - да си готвят и хапват хубаво (да им се чудиш къде ги слагат тия блюда в тези атлетични фигури!), да си правят малки екскурзии, да ходят на море, да потъват в уюта на семейните празници, които и за двамата са време за пантофи, разговори и смях у дома.

“Има ли за мен останало кафенце?”, пита Страшко, докато аз се приготвям да си тръгна. “Май свърши, но ей сега ще ти направя ново!”, отговаря му Тони и го докосва по ръката. Става ми мило от този малък жест за доставяне на радост. Представям си как затварят вратата след мен, а светът им отново си е само техен и цял. Понякога труден, често шумен от спорове и банални, делнични реплики, но споделен и отвоюван. Безопасен. Смислен. Завършен. Ухаещ на турско кафе и домашно приготвени какаови бисквитки…

Мария Касимова-Моасе