"Клара и слънцето": История за приятелството между човек и робот

Легендарният предприемач и филантроп Бил Гейтс разказва в блога си за новата книга на Казуо Ишигуро и мислите, които тя предизвика в него

[[{"fid":"386401","view_mode":"default","fields":{"format":"default","alignment":"","field_file_image_alt_text[und][0][value]":false,"field_file_image_title_text[und][0][value]":false},"link_text":null,"type":"media","field_deltas":{"1":{"format":"default","alignment":"","field_file_image_alt_text[und][0][value]":false,"field_file_image_title_text[und][0][value]":false}},"attributes":{"height":334,"width":594,"class":"media-element file-default","data-delta":"1"}}]]

Бил Гейтс. Снимка:Getty Images

Повечето от художествената литература за роботите изглежда попадат в две категории: истории за това как машините се канят да убият всички хора или истории за това как роботите се превръщат в неразделна част от живота ни. Въпреки че харесвам и първия вариант - първите два филма за Терминатора не напразно се смятат за класика, а в Black Mirror има няколко невероятни епизоди, които засягат тази тема - повече ме привличат книгите и филмите, в които роботите са представени в положителна светлина.

Роботите ще играят огромна роля в нашето бъдеще, а художествената литература е чудесен начин да разберем как това може да се случи. Така че, когато разбрах, че Казуо Ишигуро е написал нов роман за роботи, наречен "Клара и слънцето", нямах търпение да го взема в ръце. Прочетох "Остатъка от деня" преди много години - великолепен роман! Последната книга на Ишигуро е написана също толкова красиво и с дълбок замисъл.

Клара е "изкуствена приятелка", която прави компания на 14-годишно момиче болно момиче Джоузи. Историята се развива в едно антиутопично бъдеще, където децата са генетично моделирани, за да бъдат по-умни. Този процес обаче е съпътстван от рискове и по тази причина Джоузи е болна. Децата учат предимно в онлайн училища, така че много от тях имат приятели роботи като Клара, за да компенсират липсата на социално взаимодействие. Не знаем много за света извън дома на Джоузи, но книгата говори за тероризъм и екологичните бедствия от време на време.

Клара е програмирана да бъде дълбоко състрадателна и любопитна към света. Разказът в книгата е от първо лице и читателят вижда всичко през нейната гледна точка, което е едновременно вълнуващо и странно. На моменти почти забравяш, че Клара не е човек.

Един от най-ярките акценти в книгата е как Клара вижда света в интерпретацията на Ишигуро. Тя няма голямо зрително поле, вместо това вижда обкръжението си като поредица от пикселни блокове. Резултатът е доста диви описания. Така например Клара говори за възрастна жена, която е срещнала: „В един блок тя се виждаше само от кръста до горната част на шията, а съседният блок беше почти изцяло зает от очите й“. Това малко ме озадачи, макар че беше добро напомняне, че Клара не е като нас, колкото и човечна да изглежда понякога.

Докато четях книгата, не можех да не се замисля кое от нея рисува картина на нашето вероятно бъдеще и кое е чиста измислица. Вярвам, че някой ден както роботи-придружители, така и роботи помощници ще се появят в живота ни. Клара е предимно другар. Тя не прави това, което изглежда, че трябва да прави един робот помощник - не ти носи определени вещи, не приготвя храна. Целта ѝ е почти изцяло социална и макар да не знам дали някога ще имаме толкова емоционално сложни роботи, каквато е тя в книгата, възможно е в следващото десетилетие да се появят достатъчно добри роботи-придружители.

Работата в тази област е много сериозна, особено по отношение на роботите придружители за възрастни хора. Самотата е истински проблем за здравето в напреднала възраст и увеличава риска от преждевременна смърт. Този факт стана още по-очевиден в социалната изолация, с която се сблъскаха много възрастни хора по време на пандемията. Изследванията показват, че домашните любимци могат значително да облекчат това бреме. Придружаващи роботи като Клара ще бъдат следващата стъпка.

Чудя се как хората ще се отнасят към подобни роботи – като технологични вещи или като към нещо повече. Много истории за роботи говорят за това какво се случва, когато започнем да ги възприемаме като хора. В „Клара и слънцето“ Джоузи изглежда осъзнава, че спътникът й не е жив, но в някои сцени майката на Джоузи се отнася към Клара като към още една дъщеря.

Склонен съм да мисля като Джоузи и да се отнасям към роботите като към машини, без значение колко умни и човешки са те. В „Хиляда мозъка“ Джеф Хокинс подробно изследва моралните ни задължения към машините. Трябва ли да се чувстваме виновни, изключвайки изкуствения интелект, ако той е толкова човечен като Клара? Хокинс смята, че отговорът е не. Съгласен съм с него, въпреки че мога да си представя бъдеще, в което другите хора не са съгласни.

Ишигуро със сигурност ви кара да се чудите какъв може да е животът със свръхинтелигентни роботи. Той не твърди, че е технолог или футурист, но възгледът му за изкуствения живот е провокативен. В края на книгата някой пита Клара дали смята, че е постигнала целта си, и тя отговаря: „Да, мисля, че свърших добра работа и помогнах на Джоузи да не бъде сама“. В свят, пълен с истории за машини-убийци, беше приятно да се чете за бъдеще, в което роботите ще направят живота ни по-добър - дори и да усложняват всичко.