Как се гради дайвинг бизнес на световно ниво в България?

Устойчив водолазен туризъм в България някога беше мечта за нас, романтиците, която се превърна в реалност и вече 20 години отглеждаме като свое дете. Благодарение и единствено на безусловната любов, подобна на онази от родител към дете.

Каква е разликата между отношението към дайвинга в страни като Франция, Италия, Египет – и България?

Разликата е в това, че дайвингът у нас е просто поредното огледало на липсата ни на отношение към местните богатства, история и природни дадености. Докато в страни като Франция, Италия и Египет гмуркането се възприема като част от културното и природното наследство, тук то често се третира като някакво екзотично хоби без стойност.

В България липсва елементарна визия за развитие, подкрепа от държавата и най-вече интерес от местните общности и институции. Какво значи устойчив туризъм изобщо, когато морето ни е превърнато в строителна площадка, а природата – в декор за бетон и пластмаса? Хората, които идват за дайвинг, търсят чиста природа, качествена услуга и автентичност. Ние предлагаме шум, бетон и временно наети служители без елементарна представа какво е обслужване.

В Гърция или Франция, ако открият дори един камък с потенциална археологическа стойност, ще изградят около него резерват, ще го включат в маршрут, ще го използват за образование и туризъм. В България, ако се открие нещо ценно, ще се опитат да го изкопаят с багера и с голяма вероятност ще изчезне някъде между личните колекции и черния пазар.

Въпреки всичко вярвам в стойността на „капсулата“ – онази малка, но здрава група от нормални, мислещи и действащи хора, които правят нещата, както трябва.

Няма как да не спомена тримата мускетари от фондация Black Sea Technical Diving – Росен Желязков, Владимир Явашев и Михаил Заимов. От двайсет години със собствени средства и усилия обследват потънали обекти, организират експедиции, фотоизложби и най-важното – създават подводни атракции, които днес са част от маршрута на всеки уважаващ себе си водолаз.

В момента сме на крачка от нова акция край Созопол – потапянето на кораб на име „Чавдар“, който ще се превърне в още една подводна забележителност в Черно море.

Как виждате развитието на дайвинг индустрията в България и региона – има ли потенциал за растеж?

Потенциал има – огромен. Реализацията обаче зависи изцяло от това дали ще се промени средата, в която се работи. Черно море е уникално – с липсата на сол, без големи приливи и отливи, с невероятна подводна история, включително и световно признати археологически обекти. Това е ресурс, който навсякъде другаде би бил използван като златна мина за културен и приключенски туризъм. Тук обаче се сблъскваме със стена от безхаберие, корупция и тотална липса на визия.

За да има реален растеж, трябва да се случат няколко неща:

Институционална подкрепа и законова рамка. В момента липсват ясен регламент и подкрепа от държавата за развитие на подводния туризъм. Нужен е специален статут за ключови обекти и работещ механизъм за опазването им.

Инвестиране в инфраструктура и обучение. Липсват центрове с добра база, оборудване, кадри. Младите хора не виждат дайвинга като професия. Ако се вложат средства в обучителни програми, стипендии и сертификационни курсове, ще има и кадри.

Маркетинг и културна промяна. България не присъства на картата на световния дайвинг туризъм. Не се разказват историите на Черно море, не се показват обектите, не се комуникира стойността им.

Публично-частни инициативи. Това, което правят частни структури като фондация Black Sea Technical Diving, трябва да бъде подкрепено, надградено и мултиплицирано.

Дайвинг индустрията няма нужда от чудеса – има нужда от елементарна нормалност и отговорност. Ако това се случи, България и регионът могат да се превърнат в едни от най-интересните точки за подводен туризъм в Европа.

Какво виждате в дълбочините на Черно море, което хората от повърхността не знаят?

От дълбочините на Черно море се разкрива един свят, напълно тайнствен и скрит от очите на хората. Там се намират потънали кораби, древни пристанища, изгубени цивилизации и обекти, които историята е преглътнала, но не е заличила.

С какво Diving BG се отличава от типичните „летни приключенски преживявания“?

Ако типичните летни преживявания са свързани с плаж, музика, шумни компании, социални мрежи и лесни забавления, то Diving BG предлага нещо коренно различно – възможност за истинска връзка със себе си и с природата. При нас няма нужда от филтри, от роли, от суета. Това е пространство, където можеш да свалиш буквално и преносно всяка маска.

Гмуркането е не просто спорт или хоби – то е преживяване на дълбоко лично ниво. Във водата оставяш шума на света зад гърба си, фокусираш се върху дъха, усещанията, присъствието. Това е рядък шанс за тишина и вътрешна яснота в свят, който непрекъснато те дърпа в различни посоки.

Инвестирали сме в най-доброто оборудване, в дългогодишен професионален опит и най-вече – в изграждане на общност. Извън сезона ние не спираме – организираме обучения, експедиции, подготвяме нови маршрути и дестинации, споделяме знания, грижим се за природата и за хората, които идват при нас.

Колко важна е ролята на високото качество на екипировката за цялостното преживяване под вода?

Изключително важна. Висококачествената екипировка не просто повишава комфорта – тя гарантира сигурност, надеждност и пълно потапяне в преживяването без излишни тревоги. Когато разчиташ на всяко парче от оборудването си на 30, 50 или 100 метра дълбочина, компромисите нямат място.

Колко време отнема организацията на едно гмуркане?

Зависи за какво гмуркане говорим. За любителско или учебно гмуркане организацията може да отнеме няколко часа до ден – проверка на екипировката, логистика, брифинг и транспорт.

При дълбоководно, или техническо гмуркане, особено ако е на голяма дълбочина или включва декомпресия, подготовката може да отнеме дни или дори седмици – планиране на профила, газови смеси, резерви, поддръжка на оборудване и екипна координация.

Колкото по-дълбоко слизаме, толкова по-сериозна става подготовката.

Какво правите, когато клиент се страхува – или паникьоса? Къде започва психологията и къде свършва техниката?

Когато клиент се страхува или изпадне в паника, първо влизат в действие хората, не техниката. Дишането, контактът, присъствието – всичко започва оттам. Страхът под вода е реален и много човешки, затова подходът ни е не да го игнорираме, а да го разпознаем и пренасочим.

Точно заради такива моменти създадох програмата „Отвъд страховете“ – тя помага на хората да разберат откъде идва реакцията им и как да я овладеят. Работя в екип с психо- и арт терапевта Елица Великова, с която провеждаме ритрийти у нас и по света – например на остров Бали. Там психологията и гмуркането се срещат по естествен начин.

Понякога един поглед, едно докосване по рамото или една осъзната глътка въздух правят повече от цялата екипировка на света. Техниката е основа. Но психологията е входът.

Гмуркали сте се в някои от най-красивите и опасни места на планетата – как се променя човек, след като види толкова различни дъна? Кое е най-красивото място, на което сте били?

Трудно е да се посочи едно място или едно преживяване като „най-красивото“, защото всяко гмуркане е различно – зависи от дъното, светлината, състоянието ти в момента, хората около теб. Понякога дори не най-екзотичните локации оставят най-дълбок отпечатък.

Да, гмуркала съм се на много от най-красивите и опасни места на планетата, но осъзнах, че истинската трансформация не идва от мястото, а от начина, по който го преживяваш. Хората често пътуват хиляди километри, за да видят редки видове или кристални води, но в един момент разбират, че най-интересното нещо, което могат да „открият“, е в самите тях – в начина, по който гледат, чувстват, преживяват.

Кои са любимите ви дестинации?

Много са – Трък Лагуун – Микронезия, Бали, Червено море, островите Галапагос, Черно море… Но в крайна сметка не мястото, а състоянието, в което те води гмуркането, е това, което остава.

Вие сте втората жена, която е преодоляла дълбочината от 200 метра – какво видяхте на 201-вия метър под повърхността, което промени начина, по който гледате на себе си?

На 201-вия метър не видях нещо „феноменално“ в обективния смисъл – нямаше съкровища, светлини или драми. Това, което видях, беше вътре в мен. Там, на тази дълбочина, цифрите престават да значат нещо – макар и често смъртоносни за неподготвения. Важното не е колко метра, а как стигаш до тях. Това е една много самотна сцена без аплодисменти и прожектори – ти самият с водолазната си лампа срещу всички човешки емоции.

Процесът е истинската история – месеците подготовка, моментите на съмнение, проверките, хората, които стоят до теб… и също толкова важно – тези, които не могат да слязат с теб.

Тези моменти те учат на отговорност, тишина и пределна честност със себе си. На 201 метра под повърхността не се правиш на герой – просто си жив, съзнателен и точно там, където трябва да бъдеш.

Какво научихте за тялото си през всички тези години под водата?

Че е способно на чудеса!

Включвате се в изграждането на две от арт инсталациите на световноизвестните творци Кристо и Жан-Клод – „Плаващи кейове“ в езерото Изео в Италия и „Мастаба“ в езерото в Хайд Парк в Лондон. Какво е значението на такъв тип проекти според вас? 

 Участието ми в проектите на Кристо и Жан-Клод – „Плаващи кейове“ в езерото Изео и „Мастаба“ в Хайд Парк – беше не просто привилегия, а преживяване, което оставя следа. Тези инсталации са огромни, смели, физически интензивни, но най-вече – временни. И точно в това е тяхната сила.

Както казва самият Кристо: „Нашите проекти са като живота, като дъха – те са ефимерни. Те съществуват само за известно време и после изчезват. И именно в тази краткост се крие тяхната красота.“

Тези проекти ни учат, че не всичко, което има стойност, трябва да бъде вечно. Понякога най-дълбоките емоции и връзки се раждат в нещо, което трае само дни или седмици. Също като гмуркането – излизаш, изчезваш под повърхността, преживяваш нещо необяснимо… и се връщаш променен, макар нищо „видимо“ да не е останало.

В този смисъл ефимерното не е загуба – то е честност. Присъствие. Изкуството да живееш пълноценно в мига.

Ина Димитрова е дългогодишен водолазен инструктор с близо 20 години опит като преподавател и вдъхновител. Към днешна дата тя е собственик на водолазни училища в Созопол, България, и Амед, остров Бали, Индонезия. В историческо постижение през 2015 г. Ина става втората жена в света, която преминава границата от 200 метра и първата жена технически водолаз, достигнала дълбочина от 201,1 метра в открити морски води.